Определение № 4252 от 31.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1306/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. И. Г., чрез адвокат И. К., срещу въззивното решение №5/09.01.2026г. по на Апелативен съд – Варна в.гр.д. №485/2025 г. в частите, с които са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратурата на Република България искове за заплащане на разликата над присъдените 15 000 лв. до претендираните 53 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.301, ал.1 НК по ДП № 161/2019г. на сектор „ПИП“ при ОД на МВР – Д., прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2 НПК, както и на сумата от 49 466, 55 лева, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от пропуснати ползи, формирани като разлика между брутното трудово възнаграждение, което би получила ако е била заета по трудов договор с „Интерлингва – М. П.“ ЕООД с възнаграждение 4 500 лева месечно за времето от 07.02.2023г. до 19.03.2024г. и реално полученото от нея брутно трудово възнаграждение за същия период, резултат от същото незаконно обвинение. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд Добрич, в частите, с които са отхвърлени предявените от М. И. Г. срещу Прокуратурата на Република България искове за заплащане на разликата над присъдените 15 000 лв. до претендираните 53 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.301, ал.1 НК по ДП № 161/2019г. на сектор „ПИП“ при ОД на МВР – Д., прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2 НПК, както и на сумата от 49 466, 55 лева, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от пропуснати ползи, формирани като разлика между брутното трудово възнаграждение, което би получила ако е била заета по трудов договор с „Интерлингва – М. П.“ ЕООД с възнаграждение 4 500 лева месечно за времето от 07.02.2023г. до 19.03.2024г. и реално полученото от нея брутно трудово възнаграждение за същия период, резултат от същото незаконно обвинение. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че не е налице спор между страните и от приложените по делото доказателства са установени следните обстоятелства: С постановление от 07.04.2022 г. на разследващ полицай по ДП № 161/2019г. по описа на ОД на МВР – Д. М. Г. била привлечена като обвиняема за извършено от нея престъпление по чл.301, ал.1 НК за това, че през м.юли 2018 г. в качеството ѝ на длъжностно лице – „технически организатор“ при „В и К Д.“ АД, поискала и получила от посочено лице сумата от 500 лева, която не ѝ се следвала, за да не извърши действие по служба. В хода на образуваното и воденото срещу ищцата Г. наказателно производство, същата била разпитана в качеството ѝ на обвиняема при предявяване на обвинението, впоследствие двукратно била призовавана и се е явявала за извършване на очна ставка; четири пъти се явявала пред органа за разследването за предявяване на материалите по разследването. За периода 07.04.2022 г. – 20.11.2023 г. спрямо нея била наложена мярка за процесуална принуда „подписка“. Съдът констатирал, че по делото били разпитани значителен брой свидетели, изискани били справки относно банкови сметки на ищцата и имуществено състояние. Разследването приключило с мнение на разследващия полицай за предаване на съд, което не било споделено от наблюдаващия прокурор, в резултат на което постановление от 19.03.2024 г. на прокурор от ОП – Д. същото било прекратено на основание чл.199, вр. чл. 243, ал.1, т.2 НК, поради недоказаност на обвинението. С оглед на изложеното, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ – повдигнато на ищцата обвинение, производството по което било прекратено. Въззивният съд кредитирал заключенията по допуснатите по делото съдебномедицинска и съдебно-психологическа експертизи, както и показанията на разпитаните по делото свидетели М. Г. П. и С. А. С.. От съвкупния анализ на доказателствата съдът приел, че в резултат на воденото срещу М. Г. наказателно производство същата претърпяла негативни изживявания – безпокойство, страх и тревожност, съпроводени с присъщите им клинични проявления като нарушения в съня, загуба на апетит, нарушена концентрация, редуцирани социални контакти и повишена раздразнителност в общуването с близкото обкръжение (заключението на СПЕ и показанията на свидетелите, непротиворечиво сочещи, че през този период и по повод обвиненията срещу нея ищцата била много притеснена и уплашена, унила, имала затруднения при намирането на работа). Съдът възприел извода на вещото лице – психолог за налични данни за актуална психотравма у ищцата Г., с емоционални преживявания от тревожно депресивния регистър – реактивност в общуването, повишена раздразнителност и бдителност, нарушения в съня и апетита, промяна на взаимоотношенията в социалния кръг. Съдът направил извод, че установените от заключението по съдебно-медицинската експертиза оплаквания на М. Г. от главоболие, безсъние, схващания във врата, изтръпване на лява ръка и преходно сърцебиене, имали неврогенен характер от функционален тип (невроза). Направил извод, че същите можело да произтичат не само от воденото наказателно производство, но и от други предхождащи травмени събития (развод, грижа за детето като самотна майка, здравословни проблеми на детето, дисциплинарно уволнение и воденото за неговата отмяна дело, приключило преди повдигането на обвиненията, прекаран ковид). Съдът посочил, че посочените събития били установени от представените по делото доказателства: амбулаторните листи за извършени прегледи по повод главоболието, които били с дата преди образуване на досъдебното производство и повдигане на обвиненията; амбулаторните листи за прегледи на детето, преписката по предоставяне на социална услуга на детето, заповедта за дисциплинарно уволнение и решенията свързани с нейното обжалване, също предхождали образуваното на 22.05.2019 г. ДП № 161/2019 г. Приел още, че липсвала причинна връзка между наказателното производство и диагностицираното през месец май 2024 г. увреждане на междушийните прешлени на М. Г.. Въззивният съд констатирал, че съобразно представения амбулаторен лист от извършения на 25.02.2020 г. преглед на детето на ищцата, наднорменото му тегло датирало от неговата две годишна възраст. Отбелязал, че по делото не били събрани доказателства за поставена на същото диагноза „инсулинова резистентност“, съответно, за връзка на посоченото заболяване с евентуален стрес на детето от воденото срещу майка му дело. Съдът приел за установено (от материалите по преписката за ползваната в периода 21.04.2022 г. – 21.04.2024 г. от детето социална услуга – психологична помощ), че проблемите в неговото поведение датирали отпреди привличането на М. Г. като обвиняема, както и че същите били свързани най-вече с обстоятелството, че то било отглеждано от един родител, от отношението на най-близките му роднини, отношението към рождения му баща, както и от промяната в местоживеенето му (преместването при новия партньор на майката). С оглед на това, съдът не кредитирал и показанията на свидетелката М. Н. сочеща за промяна в поведението на детето, обусловена от състоянието на майката по воденото срещу нея наказателно производство. Въз основа на така установеното от фактическа страна, при преценка за справедливия размер на следващото се на ищцата обезщетение, въззивният съд съобразил следните обстоятелства: възрастта на ищцата към момента на образуване на производството; повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление; броя и вида на извършените с участието на ищцата процесуално следствени действия; наложената спрямо нея най-лека мярка за процесуална принуда („подписка“), но за максимално предвидения в закона срок. Съдът взел предвид и продължителността на наказателното производство – почти две години, през който ищцата Г. изпитвала негативни изживявания като тревожност, страх и безпокойство от възможността на бъде осъдена за тежко престъпление, предвиденото наказание за което било лишаване от свобода до шест години. Посочил, че проявление на тези преживявания били установените по делото физиологически неразположения на ищцата – нарушения в съня, апетита и в социалната комуникация, които се засилвали при извършваните с нейно участие процесуално-следствени действия (разпит, очна ставка и четирикратно явяване за предявяване на материалите от разследването), както и от изготвеното мнение от разследващия орган до наблюдаващия прокурор за предаване на съд. Посочил, че допълнителен стресогенен фактор за пострадалата било обстоятелството, че към този момент тя отглеждала детето си сама. Въззивният съд приел, че с повдигнатото обвинение били накърнени честа и достойнството на ищцата, която към този момент била с чисто съдебно минало, а повдигнатите ѝ обвинения били свързани с нейната професионална реализация. Като допълнителен стрес и фактор засилващ негативните преживявания от наказателното производство съдът посочил факта, че бивши колеги на ищцата били разпитвани по делото, поради което намерил, че същото е станало достояние на широк кръг лица, а ищцата се затворила, ограничила социалните си контакти и имала затруднения при намиране на работа. Съдът съобразил още, че психотравмата у ищцата от воденото наказателно производство не била преодоляна и към настоящия момент. Въззивният съд приел още, че процесното наказателно производство не било единствения стресогенен фактор за ищцата, оказващ влияние върху нейното психо-емоционално и здравословно състояние, предвид нейното дисциплинарно уволнение, воденото във връзка със същото дело (приключило към 18.02.2021 г.), необходимостта от търсене на нова работа; грижите и тревогите за здравословното състояние на сина ѝ, които не били в причинна връзка с наказателното производство. Посочил още, че делото не било установено отмененото дисциплинарно уволнение на ищцата да е било във връзка с деянията, предмет на образувано наказателното производство. Съдът съобразил и икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, и настъпилите инфлационни процеси. Направил извод, че определеното обезщетение от 15 000 лева, равняващо се на около 19 средни минимални работни заплати от 808 лева, било съответно на интензитета на претърпените от ищцата неимуществени вреди. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за основателен до размер на сумата от 15 000 лева и отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер от 53 500лева. По отношение на имуществените вреди въззивният съд установил, че по подадено заявление от 07.02.2023 г. ищцата била одобрена за работа като офис-сътрудник в „Интерлингва – М. П.“ ЕООД, с място на работа в [населено място] и трудово възнаграждение в размер на 4 500 лева. Съдът кредитирал показанията на свидетелката М. П., от които приел, че до сключване на писмен договор и реално започване на работа не се стигнало, тъй като ищцата се обадила и заявила, че има проблеми и не може да започне работа, но не посочила причина. С оглед на това заключил, че по делото не била установена причинна връзка между незапочването на работа на ищцата в посоченото дружество и воденото наказателно производство. Развил съображения, че наложената на М. Г. мярка „подписка“ не я ограничавала да полага труд в друго населено място, различно от мястото ѝ на местоживеене, при условие, че това било свързано с неговата промяна. Заключил, че реализирането на трудов доход от трудов договор, който ищцата можела, но не сключила, не представлявало установено имуществено благо, което със сигурност е щяло да бъде осъществено. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск за заплащане на обещетение за претърпени имуществени вреди от воденото срещу ищцата Г. наказателно производство. Касаторът М. И. Г. обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, както следва: Поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в ТР № 3/2004 г., решение №234/13.02.2020г. по гр.д. №1083/2019г. на ІV г.о.; решение №144/20.06.2014 г. по гр.д. №5122/2013 г. на ІV г.о.; решение №121/09.07.2012г. по гр.д. №905/2011 г. на ІV г.о. относно задължението на съда при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази: моралната болка от невъзможността на пострадалото лице да полага грижи за непълнолетното си дете; притесненията относно бъдещето, семейството и децата; негативните преживявания в семейството и с децата причинени от наказателното преследване; начинът, по който воденото наказателно преследване се отразило на авторитета на родителите. Искането е свързано с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ЗОДОВ и обстоятелствата, които подлежат на преценка при определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените от пострадалото лице неимуществени вреди. Същото е включено в предмета на спора и е от значение за резултата по делото. Предвид спецификите на касационното производство и обвързаността на съда от конкретно наведените от страната доводи, поставеният въпрос следва да се разглежда в рамките на посочените от страната оплаквания за допуснатите от въззивния съд нарушения при преценка на установените по делото факти, относими към определяне размера на присъденото обезщетение. При постановяване на обжалваното решение и определяне размера на следващото се на ищцата обезщетение за претърпените неимуществени вреди от повдигнатото ѝ обвинение, въззивният съд обсъдил всички обстоятелства, за които касаторът твърди неправилна оценка, а именно: притесненията относно бъдещето, семейството и децата породени от воденото срещу М. Г. наказателно производство, доколкото към този момент същата отглеждала сама детето си. В останалата част, доводите за несъобразяване на моралната болка от невъзможността на пострадалото лице да полага грижи за непълнолетното си дете; негативните преживявания в семейството и с децата причинени от наказателното преследване, както и за начина, по който воденото наказателно преследване се отразило на авторитета на родителите, съдът приел че същите не са в причинна връзка с наказателното производство. В обжалваното решение въззивният съдът изрично посочил, че проблемите в здравословното състояние на детето, неговото поведение, както и ползването на социалната услуга (психологична помощ) датирали отпреди образуваното срещу ищцата наказателно производство. В тази част искането по естеството си представлява оплакване за необоснованост на решението, подлежащо на разглеждане след допускане на касационното обжалване (ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това по поставения въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са наведени и доводи за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, както следва: 1/ ТР №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането; 2/ решение №161/04.07.2014г. по гр.д. №5707/2013г. на ІV г.о., в което е прието, че когато едно лице е било възпрепятствано да упражнява професията си или да заеме определена длъжност поради воденото наказателно преследване и наложените мерки, Прокуратурата на Република България дължи обезщетение за разликата между доходите, които би получило и тези, които реално са получени; 3/ решение №233/15.06.2012г. по гр.д. №1030/2011г. на ІІІ г.о., според което „подписката“, като мярка за неотклонение, макар и най-лека, ограничава правото на свободно придвижване (чл.35 от Конституцията) и може да бъде пречка за заемане на длъжности, изискващи пътувания или липса на висящи производства (особено при изисквания за „чисто съдебно минало“ или специфични професионални стандарти). Това искане също представлява оплакване за неправилност на решението и е обусловено от защитната теза на страната за наличие на пропусната полза представляваща разликата в полученото от ищцата възнаграждение и дохода, който би получила при заемане на посочената от нея длъжност, каквото не е установено в обжалваното решение. В допълнение следва да бъде посочено, че практиката на ВКС за задължението за пълна обезвреда на претърпените от пострадалото лице вреди от деликта, включително и пропуснатите ползи, е трайно установена. Въпросът за начина на доказването им и за необходимостта пропуснатите ползи от деликта да бъдат доказани със сигурност, също е намерил своето разрешение в ТР № 3/2024 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в него разяснения, при предявена претенция за обезщетяване на вреди от деликт изразяващи се в пропуснати ползи, следва да бъдат установени фактите, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е било осуетено от деликта. Прието е още, че вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да бъде установено реалното им съществуване. Въззивното решение е съобразено с посочените принципни разрешения. При постановяването му съдът направил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, от които приел липса на причинна връзка между воденото наказателно производство и незапочването на работа на ищцата в посоченото дружество. Ето защо, по това искане също не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът направил искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ЕСПЧ по Делото К. срещу България за семейните отношения; К. срещу България за начина, по който повдигнатите обвинения са засегнали близките на пострадалия; Дело Х. срещу България – накърняване на репутация, социални връзки, вкл. семейните; Дело Х. срещу България относно неоправданата продължителност на мерките за процесуална принуда и начина, по който засягат социалния и професионалния живот; Дело Л. срещу България, че всяко незаконно лишаване от възможност да се упражнява професия и мандат поради мерки на принуда подлежи на пълна обезвреда; Дело Д. срещу Б., че натискът върху професионалната дейност на лицето чрез наказателно преследване може да представлява нарушение на правото на справедлив процес и да доведе до имуществени вреди. Това искане също е свързано с приложението на чл. 52 от ЗЗД и обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при определяне размер на обезщетението достатъчен да обезщети претърпените от пострадалото лице вреди. В обжалваното решение, въззивният съд е отчел конкретно установените по делото обстоятелства, относими към предмета на производството, по отношение на които страната се позовала на решенията на ЕСПЧ. Съобразно посочените по-горе мотиви на съда, същият взел предвид обстоятелството, че повдигнатото на ищцата обвинение било свързано с нейната професионална реализация, станало достояние на широк кръг лица (предвид проведените разпити на нейни колеги), ищцата се затворила и ограничила социалните си контакти. Съдът преценил и наложената мярка за неотклонение за максимално предвидения в закона срок. По отношение на останалите твърдения – за отражение на производството в семейния живот на ищцата и връзката с нейното дете и за невъзможност на ищцата упражнява професия, отнесено към довода, че наложената в хода на наказателното производство мярка „подписка“ довела до невъзможност да започне работа, въззивният съд направил извод за липса на пряка причинна връзка с воденото срещу М. Г. наказателно производство. С оглед на това, въззивното решение не противоречи на посочената от касатора практика на СЕС, доколкото съдът е определил размера на обезщетението въз основа на конкретно установените по делото факти свързани с начина на отражение на воденото наказателно производство в личния, здравословния, професионалния, семейния и социалния аспект от живота на пострадалото лице. Направено е искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да приеме за доказана причинно-следствената връзка между наложена мярка за неотклонение „подписка“ и пропуснати ползи от неосъществено по-високо платено трудово правоотношение, ако ищецът е предоставил доказателства за конкретно предложение за работа (напр. предварителен договор или писмено уверение от работодател), което е оттеглено заради ограниченията на мярката; 2/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ да отчете като специфичен критерий претърпените от ищеца душевни болки и страдания, произтичащи от невъзможността да изпълнява пълноценно родителските си функции и от притеснението за психическото състояние и бъдещето на малкото си дете, породени от незаконното обвинение. За да бъде допуснато обжалването в хипотезата на т.3 на чл.280 ГПК, е необходимо разглеждането на поставените въпроси да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на нейното тълкуване, породено от настъпили в законодателството и обществените условия промени, съответно да допринесе за създаване на съдебна практика по прилагане на правните норми. В конкретния случай касаторът не е обосновал искането си, а формулираните въпроси отново са обусловени от защитната му теза и твърденията за наличие на причинна връзка между непостъпването на работа на М. Г. в посоченото от нея дружество и наложената в наказателното производство мярка „подписка“, както и за невъзможността да се грижи пълноценно за детето си, произтичаща от повдигнатото ѝ обвинение, които съдът намерил за недоказани в производството. С оглед на това по поставените въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,