Определение № 594 от 24.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2990/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сградостроене” ООД срещу решение № 1749/10.07.2019 г. по в. т. д. № 5028/2018 г. на Апелативен съд С., с което е потвърдено решение № 3047/21.06.2018 г. по т. д. № 250/2016 г. на Окръжен съд Благоевград, в частта му за отхвърляне на предявените от „Сградостроене” ООД срещу „Г.” ООД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума над 32 064, 69 лв. до предявения размер от 52 081, 11 лв. и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 33 416, 57 лв., и е отменено решението на Окръжен съд Благоевград в частта, с която е уважен предявеният от „Сградостроене ” ООД иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума до размер на 32 064, 69 лв. – стойност на извършени строителни работи в обект, намиращ се в УПИ I – 162009, местност „Гладно бърдо”, Б..

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд неправилно е приел да разгледа преклудирани доказателствени искания, твърдения и възражения на страните. В същото време, надлежно направени от дружеството касатор възражения са останали необсъдени. Решението е постановено и при неизяснена фактическа обстановка, поради което се явява необосновано. В недостатъчна степен е анализирано правното значение на водения между страните предходен търговски спор, предмет на т. д. № 309/2011 г. по описа на Окръжен съд Благоевград.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, постановено в противоречие с практика на ВКС. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Длъжен ли е съдът да изследва и обсъди всички доказателства по делото, всички твърдения и възражения на страните?“

2. „Когато между две страни е налице писмено договор за извършване на СМР, но по устна договорка на двете страни част от тези СМР бъдат заменени с други СМР като сумата по договора е заплатена, правилно ли е, след като възложителят осъди изпълнителя да му върне част от платената по договора сума, тъй като същият не е извършил част от писмено уговорените СМР, то, след като изпълнителят „върне” на възложителя сумата, на която е осъден, съдът да отхвърли последващият иск на изпълнителя за заплащане на стойността на допълнително устно уговорените СМР – та между страните, тъй като същите са били платени?“

3. „От кога започва да тече давността за вземането на изпълнителя за допълнително устно уговорените СМР – та, при положение, че първоначално платената сума по договора е равна по стойност на всички извършени СМР – та /писмено и допълнително устно договорени/, но впоследствие сумата, равностойна на допълнително устно договорените, които и се претендират с настоящото, е върната от изпълнителя на възложителя на основание съдебно решение, с което е осъден да възстанови суми за неизвършени писмено уговорени СМР – та от датата на приемането на тези СМР – та, от датата на издаване на фактура по писмения договор или от датата на съдебното решение, с което съдът отказва да разгледа възражението на изпълнителя, че сумите са дължимо платени от възложителя, доколкото покриват както извършените писмено уговорени СМР – та, така и допълнително устно уговорените такива между страните? Посоченото възражение има ли отражение върху течението на давността на процесното вземане?”

Формулирани са твърдения, че по първия въпрос въззивният съд е процедирал в отклонение от приетото с решение № 346 по гр. д. № 810/2010 г. на ГК, IV ГО, решение № 589 по гр. д. № 1359/2009 г. на ГК, I ГО, решение № 34 по гр. д. № 652/2011 г. на ГК, II ГО, а вторият и третият въпроси са от значение за развитие на правото.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „Г.” ООД е депозиран отговор. В него се излагат твърдения, че оплакванията в касационната жалба касаят различна от установената от въззивната инстанция фактическа обстановка. Изтъкват се мотиви, че поставените в изложението на касационни основания въпроси не покриват критериите за достъп до касация, а се отнасят до правилността на решението, постановено от Апелативен съд С., и са свързани с несъществуващи процесуални нарушения на съда. С отговора се претендира присъждане на разноски по представен списък в изпълнение на чл. 80 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба отговаря на изискванията за редовност, подадена е от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.

За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е приел, че предявените от „Сградостроене” ООД срещу „Г.“ ООД искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и в евентуалност съединени с тях искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми съответно в размер на 52 081, 11 лв. и 33 416, 57 лв. са неоснователни. Въззивният съд е очертал фактическа обстановка, според която между страните по делото е бил сключен договор за строителство на административно – битова сграда и производствено хале в поземлен имот в землището на [населено място], а отделно е била постигната устна договорка за изпълнение на допълнителни строителни работи, извън предмета на този договор. Сочените строителни работи са били извършени, но претенцията за плащане на цената им е приета от съда за неоснователна поради погасяване на задължението чрез плащане. При тези констатации от съда е направен извод за неоснователност на предявения иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, а оттам и на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Като алтернативен мотив за отхвърляне на иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е посочил основателността на противопоставеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Предвид липсата на установени между страните срокове за плащане, съдът е приложил правилото на чл. 303а, ал. 3 ТЗ и е счел, че началото на давностния срок започва да тече след изтичане на 14 - дневния срок от получаване на всяка от фактурите, т. е. след изтичане на падежа на всяка от фактурите, съответно давностният срок за задължението по последната от издадените фактури е изтекъл през март 2015 г., а исковата молба е подадена на 07.12.2015 г. - след изтичане на петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД. Преценявайки предмета на т. д. № 309/2011 г. на Окръжен съд Благоевград /претенция на „Г.” ООД срещу „Сградостроене” ООД за връщане на авансово платени неизвършени строителни работи по писмен договор от 01.12.2008 г./ въззивният съд е анализирал, че не са налице основания да се приеме наличие на въведено от страна на „Сградостроене” ООД, в качеството му на ответник по делото, възражение, което да доведе до прекъсване течението на давностния срок. По соченото дело според Апелативен съд С. е било въведено единствено фактическо твърдение за извършени допълнителни строителни работи /извън предмета на договора от 01.12.2008 г./ без това фактическо твърдение да е било обвързано с изявление за предявяване на вземане за тяхната цена. Съответно такива вземания не са станали предмет на иск или възражение по смисъла на чл. 116, б. „б” ЗЗД, прекъсващи течението на давностния срок. Наред с изложените мотиви във въззивното решение съдът, обосновавайки наличието на уговорка между страните за възлагане на допълнителни СМР, е счел за изключена дължимостта на претендираните суми по реда на чл. 59 ЗЗД, т. е. търсеното плащане да има за източник неоснователно обогатяване. Като акцесорен на иска по чл. 59 ЗЗД за неоснователен е счел и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Изложените основания за достъп по касация не са налице.

С новосъздадената през 2017 /ДВ бр. 86/2017 г./ алинея 2 на чл. 280 ГПК се предвижда, че независимо от предпоставките за допускане на касационно обжалване, регулирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице очевидна неправилност на атакуваното в настоящото производство решение. В консолидираната практика на ВКС се приема, че очевидно неправилно е това решение, което страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Няма съмнение, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съда решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ГК, IV ГО и решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015г. на ТК, I ТО. Решението на Апелативен съд С. не е в отклонение от формираната по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК съдебна практика, доколкото в същото са обсъдени наведените от ищеца - касатор в настоящото производство доводи, касаещи предмета на т. д. № 309/2011 г. на Окръжен съд Благоевград и всички представени от него доказателства, сочещи постигане на уговорка и изпълнение на допълнителни, извън договора от 01.12.2008 г., строително монтажни работи. Що се касае до оплакванията в касационната жалба, че предходните две инстанции са изградили изводите си на база преклудирани изявления и доказателства, то те по никакъв начин не кореспондират с поставения въпрос под номер едно, тъй като същият не касае приложението на предвидените в чл. 370 ГПК преклузии. Следователно, дори да бъде допуснат формулираният от касатора въпрос, то той не би довел до изясняване на процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора.

Втори и трети въпроси нямат изобщо характера на правни такива, съгласно цитираните по – горе разяснения на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като те са обусловени от счетените за релевантни от касатора факти и не предпоставят еднозначен отговор на правен въпрос извън конкретиката на очертания между страните спор. Те са и хипотетично зададени, доколкото във въззивното решение не е обсъждана взаимна връзка между извършеното пълно плащане по първоначалния договор и възложените в по – късен момент по устна договорка допълнителни строителни работи. И това е така, тъй като са налице различни фактически състави, от които произтичат облигационните отношения между възложител и изпълнител, както и взаимните им права и задължения. Въззивният съд много ясно е разграничил отношенията на страните по първия договор от тези, възникнали по допълнителния такъв, както и е анализирал обстоятелството, че изпълнителят – касатор в настоящото производство – не е противопоставил своевременно в развилия се между страните първи процес изявление за задържане на надплатените суми по договора от 01.12.2008 г. на друго правно основание и оттам реализиране на действия, прекъсващи течението на давностния срок относно вземанията му за извършените допълнителни СМР. Въпросите по своето същество целят проверка правилността на изводите, изложени от въззивния съд, което личи и от обосновката, таргетираща според касатора в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - „ съдът не е успял да вникне в същината на спора и не е установил постигнатата несправедливост в отношенията на страните ”, която не може да бъде извършена във фазата на селекция на касационнатата жалба. Следва да бъде посочено и обстоятелството, че касаторът само формално се е позовал на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да обоснове приложението й, съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е изяснено според него коя правна норма, приложена от въззивния съд, е неясна и непълна и съдържанието й трябва да бъде изведено по тълкувателен път, нито пък е обоснована необходимост от осъвременяване на съдебна практика по приложението на такава правна норма.

Настоящият състав намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд С..

При изхода на производството пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба „Г.” ООД следва да се присъдят сторените пред настоящата инстанция разноски, за които са представени доказателства. Същите възлизат в размер на 2 300 лв. – адвокатско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС