Определение № 557 от 21.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1553/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. Ц., М. Р. Ц. и И. Р. Ц., и тримата със съдебен адрес в [населено място], срещу решение № 199/26.02.2024 г. по в.гр.д. № 2496/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3077/12.06.2023 г. по гр.д. № 7552/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на следните искове, предявени от касаторите против „Юробанк България“ АД: 1/ иск с правно основание чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване за нищожни като неравноправни клаузите на чл.5, ал.2 от договор за кредит срещу ипотека № 1812/R/2006 от 15.08.2006 г. в частта „но не по – малко от 2,5 %“, чл.2, ал.1 и ал.3 и чл.12 от анекс № 1170/AMR/09 от 26.09.2009 г. и чл.8, ал.1 и ал.2 и чл.12 от анекс № 3/2013 от 22.02.2013 г.; 2/ иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 30 133,02 евро – платена без основание възнаградителна лихва по договора за кредит за периода от 25.09.2014 г. до 08.05.2019 г., сумата от 703,18 евро – платена без основание такса за управление на договора за кредит за периода от 25.09.2014 г. до 08.05.2019г., както и сумата от 35 028,69 евро – надплатена без основание главница при извършено на 08.05.2019 г. предсрочно погасяване на кредита. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 15.08.2006 г. между „Юробанк България“ АД /правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/, Е. И. Ц. и Р. Д. Ц. е сключен договор за кредит срещу ипотека № 1812/R/2006 г., по силата на който Банката е предоставила целеви кредит в размер на 300 000 евро, от които: 96 000 евро за рефинансиране на два жилищни кредита, предоставени от „Прокредит Банк /България/“ АД, и 204 000 евро за строителство и довършителни работи на триетажна къща, находяща се в [населено място], кв.Драгалевци, м.Коленово; кредитът е обезпечен с ипотека върху собствени на кредитополучателите недвижими имоти и реален залог върху настоящи и бъдещи вземания, произтичащи от договор за наем от 15.05.2009 г., сключен с Правителството на Република Южна Африка чрез Посолството в [населено място]. Приел е още за безспорно, че между страните впоследствие са сключени три анекса към договора за кредит: 1/ анекс № 1170/AMR/09 от 26.09.2009 г., с който са изменени размерът на отпуснатия кредит на 295 849,86 евро, годишният лихвен процент и крайният срок за издължаване на кредита; 2/ анекс № 3/2013 г. от 22.02.2013 г., сключен и със съкредитополучателите М. Р. Ц. и И. Русалнов Ц. - наследници на починалия Р. Д. Ц., с който е извършено частично предсрочно погасяване на главницата, считано от 09.07.2011 г. със сумата от 97 597,19 евро; 3/ анекс № 5 от 13.02.2018 г., с който е променен годишният лихвен процент. По спорния по делото въпрос относно приложението на нормите на ЗЗП, въззивният съд е приел, че при сключване на договора за кредит Е. И. Ц. и Р. Д. Ц. не са имали качеството на потребители, тъй като кредитът е бил предназначен за извършваната от тях търговска дейност – покупка и обзавеждане на недвижим имот с цел отдаването му под наем. Този извод е обосновал с анализа на събраните по делото косвени доказателства, като е изтъкнал следните обстоятелства: триетажната къща, във връзка с която е предоставен кредитът, представлява частна резиденция, строена за отдаване като лукзозен имот на VIP наематели; на 09.08.2007 г. сградата е отдадена под наем на САЩ чрез Посолството в [населено място], при месечна наемна цена в размер на 2500 евро; в периода от 1995 г. до 08.04.2016 г. Е. И. Ц. и Р. Д. Ц. са придобили три недвижими имота в [населено място], които са отдавали под наем, респ. никога не са ги обитавали и не са ги използвали за задоволяване на лични жилищни нужди; на 03.07.2008 г. е регистрирано търговското дружество „Х. Инвест“ ЕООД с едноличен собственик на капитала и управител Е. Ц., а на 10.12.2011 г. - ЕТ „К.-Е. Ц.“ с дейност: покупка, строеж и обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба и отдаване под наем и други. Обобщил е, че макар в релевантния период двамата кредитополучатели да не са били регистрирани в търговския регистър, същите са имали качеството на търговци по смисъла на чл.1, ал.3 ТЗ, тъй като са осъществили система от действия /закупили, построили, ремонтирали и отдали под наем три собствени недвижими имота, необитавани от тях/ за постигането на определен резултат – производство на блага – доходи от събраните месечни наеми, т.е. тяхната дейност е била насочена към осигуряване на постоянен източник на доход. Отбелязал е, че доколкото е налице дългосрочно отдаване под наем на недвижими имоти, закупени с инвестиционна цел, облагането на кредитополучателите следва да се осъществи по реда на чл.26, ал.7 ЗДДФЛ, като търговци за получените доходи от наем като стопанска дейност. Заключил е, че спорът не попада в приложното поле на ЗЗП, поради което наведените оплаквания за наличие на неравноправни клаузи са неотносими към спора. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел за неоснователна и исковата претенция по чл.55, ал.1 ЗЗД, основана на твърдение за надплатени суми въз основа на нищожните клаузи. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. „Наличието на кои индиции установява с категоричност търговското качество на кредитополучател физическо лице по договор за банков кредит?“; 2. „При липса на доказателства, установяващи търговското качество на кредитополучателя, следва ли последният да се разглежда като потребител?“; 3. „Каква е стойността и обемът на печалбата, реализирани от дейност на кредитополучателя, които го квалифицират като търговец при изпълнението й?“; 4. „Фактът на отдаване под наем на собствен имот за ползването му за жилищни нужди придава ли качеството на търговец на кредитополучателя по договор за банков кредит, служещ за довършителни работи по недвижим имот?“; 5. „Асиметрията в информираността и познанията на страните при сключване на договор за банков кредит индиция ли е за потребителското качество на кредитополучателя към датата на сключване на съглашението и ползването му за частни цели?“; 6. „Трябва ли чл.2, б. „б“ и „в“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което сключва договор за ипотечен кредит с цел придобиване на апартамент, предназначен за възмездно отдаване под наем, трябва да се счита за потребител по смисъла на посочената директива?“; 7. „Насочването към получаване на доходи от частно даване под наем на недвижим имот означава ли действие, което е свързано с търговия, бизнес или професия?“; 8. „При определянето на качеството на кредитополучателя по договор за банков кредит, с който купува жилище с цел отдаването му под наем за реализиране на печалба, размерът на дохода има ли значение и следва ли той да се съпоставя с дохода на действащите на пазара предприятия, осъществяващи същата дейност?“; 9. „Кой е функционалният критерий, по който се преценява дали разгледаното договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия?“. По първите пет въпроса въвеждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като твърдят противоречие на въззивното решение с решение № 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о. и решение на Съда на Европейския съюз от 03.09.2015 г. по дело С-110/14. По останалите въпроси поддържат, че е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставените въпроси следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят направената от въззивния съд преценка за липсата на качеството „потребител“ по ЗЗП на кредитополучателите, съответно са относими към въпроса относно предпоставките за приложение на нормите на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В цитираното от касаторите решение № 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., както и в служебно известното на настоящия състав решение № 84/07.02.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г. на ВКС, I т.о. е прието, че разпоредбата на чл.2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. дефинира понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспонирането на директивата в националното ни законодателство е дадено сходно определение на същото понятие в § 13 от ДР на ЗЗП. Според него потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В цитираните решения, както и в решение № 308/29.01.2019 г. по т.д. № 2931/2017 г. на ВКС, II т.о. е разяснено, че съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“. Понятията „потребител“ и „търговец“ са обсъждани и в практиката на Съда на Европейския съюз. В решение на Съда от 04.10.2018 г. по дело С-105/17 е разяснено, че понятието „търговец“ по смисъла на чл.2, б. „б“ от Директива 2005/29 и чл.2, т.2 от Директива 2011/83 е функционално понятие, предполагащо преценка дали договорното правоотношение или търговската практика попада сред дейностите, които лицето извършва по занятие. За да се разглежда като „търговец“, съответното физическо лице трябва да действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска дейност, занаят или професия или от името и за сметка на търговец, което съдът трябва да провери с оглед на всички релевантни за случая обстоятелства /т-35-т.37/. Съгласно цитираното от касаторите решение на Съда от 03.09.2015 г. по дело С-110/14 понятието „потребител“ е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. В т.22 – т.23 е разяснено, че когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попада в приложното поле на директивата, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелствата по делото, и по – специално с оглед на клаузите по договора, да провери дали кредитополучателят може да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на същата директива. Съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелства по делото и в частност естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно получаването й. Съгласно определение на Съда от 19.11.2015г. по дело С – 74/15, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, предметът на договора е ирелевантен за определяне на приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност /т.21 – т.23/. Посочено е, че понятието „потребител“ по смисъла на чл.2, б. „б“ от Директивата има обективен характер, като трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /в този смисъл са решение от 08.06.2023 г. по дело С-455/21, решение от 27.10.2022 г. по дело С-485/21, решение от 21.03.2019 г. по дело С-590/17, решение от 15.01.2015 г. по дело С-537/13, определение от 14.09.2016 г. по дело С-534/15, решение от 30.05.2013 г. по дело С-488/11 и други/. В решение на Съда от 08.06.2023 г. по дело С-570/21, е посочено, че за да се прецени дали стопанската цел на сключен от лицето договор за кредит е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на този договор, националният съд е длъжен да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени, каквито са по – специално разпределението на заетия капитал между стопанска и нестопанска дейност, както и – при няколко кредитополучатели – фактът, че само един от тях преследва стопанска цел или че кредитополучателят е обусловил отпускането на кредит, предназначен за потребителски нужди, от частично разпределяне на заетата сума за погасяване на задължения, свързани със стопанска дейност /т.59/. В решение на Съда от 24.10.2024 г. по дело С-347/23, при съобразяване на цитираната съдебна практика, при изложени факти, сходни на тези по настоящия правен спор, е разяснено, че когато две физически лица сключват договор за ипотечен кредит, за да финансират придобиването на жилищен имот с цел възмездното му отдаване под наем, националният съд следва да установи, като вземе предвид по – специално естеството на имота, предмет на този договор, дали физическите лица са действали поради интереси, които са свързани с търговската или професионалната им дейност, или са действали с цели извън тази дейност /т.31/. В случая въззивният съд, за да приеме, че кредитополучателите нямат качеството на потребители по ЗЗП, е изследвал уговорките в договора за кредит и по – специално целта, с оглед на която е предоставен кредитът, както и е извършил конкретна преценка на всички събрани доказателства и на обстоятелствата по делото, съобразявайки, че в продължителен период от време кредитополучателите са придобили няколко недвижими имота, в т.ч. процесната триетажна къща, които не са обитавали и не са използвали за задоволяване на жилищни нужди, а са отдавали под наем. С оглед на това е достигнал до извода, че извършваната от тях дейност е търговска по смисъла на чл.1, ал.3 ТЗ, тъй като са придобили имотите изцяло с инвестиционна цел, а именно осигуряването на постоянен източник на доход чрез дългосрочното им отдаване им под наем. Следователно, извършвайки проверка дали договорът за кредит е сключен с оглед лично потребление или за обслужване на търговска дейност, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с практиката на ВКС и СЕС, след като е обсъдил конкретните факти и обстоятелства по спора. Поради това не са обосновани допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството, каквито в случая не се установяват. Формалното твърдение в касационната жалба, че въззивното решение е очевидно неправилно, не е основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото представлява единствено оплакване за неправилност на атакувания акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, поради невъзприемане от въззивния съд на тезата на касаторите, че същите имат качеството „потребител“ по ЗЗП. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На основание чл.78, ал.8 ГПК на „Юробанк България“ АД следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд