Определение № 2994 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3845/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Х. Т. и Д. Т. Х. от [населено място] срещу въззивно решение № 258 от 13.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 202/2024 г. на Хасковския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 26003 от 27.11.2023 г. по гр. д. № 1118/2020г. на Харманлийския районен съд, с което на основание чл. 124, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на касаторите, че Г. Г. Й. и И. Г. Й. са собственици на сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], Х., одобрена със заповед № РД-18-9/23.03.2006 г. на изпълнителния директор на Агенция по кадастъра - София, с административен адрес: [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ – 21 кв. м, брой етажи - 1, предназначение - хангар, депо, гараж; отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нот. акт № 36/2020 г., с който А. К. Х. и Д. Т. Х. са признати за собственици на посочената сграда на основание давностно владение, като е отхвърлено искането за отмяна на нот. акт № 37/2020 г. за покупко-продажба на недвижим имот. Със същото решение е отхвърлен предявеният от Т. Х. Т. насрещен иск за признаване за установено по отношение на Г. Г. Й. и И. Г. Й., че ищецът е собственик на същата сграда. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивното решение, когато исковата молба е била нередовна - с посочване на взаимно изключващи се основания за придобиване на спорното право и с неяснота даже по едното от тях дали се претендира придобиване на идеална част или на цяло от процесния имот; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени доводи на въззивниците относно процесуалната и материалноправната незаконосъобразност на решението и ако не е сторил това, законосъобразно ли е така постановеното решение. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 1483/1997 г. ищците по първоначалния иск И. Г. Й. и Г. Г. Й. притежават 1/2 ид. част от дворно място с площ от 500 кв. м, съставляващо имот с пл. № * в квартал І по плана на [населено място], ведно с целия втори етаж от построената в източната му част двуетажната жилищна сграда. Същите се легитимират и като собственици и на масивна сграда със застроена площ от 132 кв. м, гараж от 76 кв. м и складово помещение към него с площ от 21 кв. м откъм жилищната сграда съгласно нот. акт № 53/2000 г. Ответникът по този иск /ищец по насрещния иск/ Т. Х. Т. е придобил правото на собственост на останалата 1/2 ид. част от дворното място и на първия жилищен етаж от жилищната сграда по силата на договор за покупко-продажба /нот. акт № 177/2005 г./, като на 22.11.2018 г. е дарил имота на дъщеря си Х. Т. Х. /нот. акт № 72/2018 г./. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 37/2020 г., същият е закупил процесната сграда /гараж/ от ответника Д. Т. Х. и неговата майка А. К. Х., които с нот. акт № 36/2020 г. са признати за негови собственици на основание давностно владение. Сградата е построена в периода 1972 г. - 1975 г. без строителни книжа, като съгласно удостоверение изх. № 428/18.06.2009г. на Община Харманли е в режим на търпимост. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния гараж по силата на договора за дарение, тъй като в нито един от документите им за собственост по отношение на поземления имот с идентификатор *** и построените в него сгради този имот не фигурира, както и че съгласно чл. 92 ЗС същият е придобит по приращение от всички собственици на дворното място, респ. че към 2005 г. ищците по първоначалния иск се легитимират като собственици на 1/2 ид. част от процесния гараж, а ответникът се легитимира като собственик на другата 1/2 ид. част от него. По отношение на заявеното при условията на евентуалност от първоначалните ищци придобивно основание – давност, въз основа на свидетелските показания и писмените доказателства е прието, че през годините и понастоящем фактическата власт върху имота е осъществявана от тях, като от 2005 г. те са завладели придобитата от ответника 1/2 ид. част, манифестирайки пред него намерение за своене, което владение е продължило повече от десет години. Това се потвърждава и от обстоятелството, че на 13.03.2012г. Т. Т. е предявил срещу тях иск по чл. 109 ЗС за премахване на процесната сграда, който спор е приключил с отхвърляне на исковата претенция, което води до извода, че той е считал именно тях за нейни собственици. Изтеклият период на демонстрирано владение върху процесния гараж от страна на ищците изключва възможността ответникът Д. Т. Х. и неговата майка А. К. Х. (починала в хода на процеса) да придобият собствеността върху него по давност, за което са се снабдили с констативен нотариален акт през 2020 г., поради което същите не са могли да прехвърлят правото на собственост на ответника Т. Т. по силата на договора за покупко-продажба от 2020 г., от който същият черпи права. Посочено е, че от представената по делото декларация от 25.04.1972 г., с която наследодателят на ищците Г. Й. Г., собственик на имот пл. № * от кв. 109 по плана на [населено място], е заявил, че на основание чл. 63, ал. 1 ЗС е съгласен Т. А. Х. /наследодател на ответника Д. Х./ да построи една второстепенна сграда - гараж в съсобствения им парцел с негови средства и материали, като всички строителни книжа се извадят на негово име, и скица към нея, не се установява съгласието на съсобственика да е дадено именно във връзка с построяването на процесния гараж. По тези съображения първоначалният иск е уважен, а насрещният – отхвърлен като неоснователен. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Във връзка с първия поставен въпрос следва да се отбележи, че обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Въпросът е формулиран според твърдението на касаторите, че исковата молба е нередовна, което не кореспондира на данните по делото и на приетото от съда. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. Според практиката на ВКС не съществуват процесуални пречки искът за установяване правото на собственост да бъде предявен на няколко основания при условията на евентуалност, респ. собствеността на отделни части от вещта да се претендира на различни основания. Непосочването в диспозитива на решението на конкретното основание, на което искът е уважен, също не води до неговата недопустимост, още повече че в мотивите му това е посочено изрично. Неотносима към настоящия случай е и сочената от касаторите практика на ВКС – решение № 572 от 19.07.2010 г. по гр. д. № 516/2009 г., І г. о., и решение № 11 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г., ІІІ г. о., респ. противоречие с нея не е налице, нито касаторите сочат в какво се изразява то. Вторият въпрос е поставен във връзка с направено от касаторите оплакване, че съдът не е обсъдил редица наведени от него доводи и подкрепящите ги доказателства и по-конкретно, че правото на собственост върху процесния имот е било придобито въз основа на валидно учредено право на строеж от праводателя на ищците в полза на праводаталя на касатора Д. Х., което също не съответства на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на решението, а освен това посоченото обстоятелство не представлява пречка за последващо придобиване на имота на основание давностно владение. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. В допълнение следва да се отбележи, че по този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, с която, както и с посочената в изложението многобройна казуална практика на ВКС обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. То не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,