Определение № 294 от 28.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 499/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Й. Й. и Ж. Ж. Й. срещу въззивно решение № 98 от 08.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 385/2021 г. на Варненския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 260028 от 11.03.2021 г., поправено с решение № 260065 от 18.06.2021 г., постановени по гр. д. № 1486/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което по предявения от И. С. П. против Д. Й. Й. и Ж. Ж. Й. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищецът е собственик на апартамент № 114, находящ се в [населено място], [улица], № 18, вх. 5, ет. 4, със застроена площ от 64 кв. м, заедно с прилежащото му избено помещение № 11 и 0,2365% от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, и ответниците са осъдени да му предадат владението върху имота. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с констативен нотариален акт № 39/31.03.1995 г. ищецът в първоинстанционното производство И. С. П. е признат за собственик на процесния апартамент, отстъпен му в обезщетение срещу отчужден негов имот за мероприятие по ЗТСУ/отм./. С пълномощно рег. № 4422 и 4423, том I, акт № 191 от 04.10.2011 г. на нотариус В. П., рег. № 205 на НК, И. С. П. е упълномощил Е. К. К. да продаде жилището от негово име, при цена и условия по нейна преценка, както и с правото да преупълномощава трети лица с дадените по пълномощното права. Такова преупълномощаване е извършено в полза на К. И. И., която от своя страна е преупълномощила лицето Л. Н. П.. Въз основа на последното, в качеството ѝ на пълномощник, Л. Н. П. е продала имота на Я. О. Г., съгласно сключен на 07.10.2011 г. договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 67/2011 г. С последващ договор от 09.12.2011 г. /нот. акт № 31/2011 г./ имотът е продаден на „Екотекника“ ЕООД, впоследствие прехвърлен с договор за замяна (нот.акт № 143/18.12.2012 г.) на третите лица-помагачи И. Д. Д. и К. О. Г., които от своя страна на 18.03.2016 г. са го продали на ответника Д. Й. Й. (нот.акт № 80/2016 г.), който от преди това е в брак с ответницата Ж. Ж. Й., като от сключването на договора същите са във владение на имота. С влязла в сила на 22.06.2016 г. присъда № 436/26.11.2015 г. по н. о. х. д. № 79/2015 г. на ВРС Е. К. К. /заедно с К. И. И./ е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 211, вр. чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 3, пр. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за това, че през периода от началото на месец септември 2011 г. до 18.11.2011 г. в [населено място], с цел да набави за себе си и за К. И. И. имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у И. С. П. относно възможността да продаде собствените му имоти, в т. ч. процесния апартамент, „фиктивно”, след което собствеността да му бъде прехвърлена обратно и да получи възнаграждение за тази „услуга”, като с това му е причинила имотна вреда в размер на 218 120 лв. С решение № 100 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 4179/2018 г. на ВКС, III г. о., е прогласена нищожността на пълномощното, с което ищецът е упълномощил Е. К. К. да продаде процесния апартамент, поради абсолютна симулация на упълномощителната сделка. Решението е постановено при участието на ответниците по настоящото дело като трети лица-помагачи. При така установените факти въззивният съд е приел, че първият договор за продажба на процесния апартамент, обективиран в нотариален акт № 67/2011 г., е сключен от лице без представителна власт и е бил в състояние на висяща недействителност. Предвид изричното му оспорване от мнимо представлявания и на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД същият е недействителен и не е породил вещнотранслативно действие, както и че такова действие нямат и последващите прехвърлителни сделки. Изложени са съображения, че предвидената в чл. 17, ал. 2 ЗЗД последица за запазване правата на добросъвестните приобретатели на вещни права, придобити преди вписване на исковата молба по иска за прогласяване симулативността на сделката, не ползва ответниците, респ. който и да било от предходните приобретатели, тъй като те не черпят права от приобретател на недвижимия имот по привидно съглашение, нито самите те са симулативни приобретатели. С оглед на това въззивният съд е приел, че ответниците не са придобили права на собственост върху процесния апартамент въз основа на сключения между Д. Й. Й. и третите лица-помагачи договор за покупко-продажба. По заявеното от ответниците в условията на евентуалност основание за придобиване на имота по давност е прието, че те са установили фактическа власт върху имота от момента на сключване на договора за продажба на 18.03.2016 г. и са добросъвестни владелци, тъй като са придобили имота от несобственик, но без да знаят това и въз основа на основание, годно да прехвърли права, но към датата на подаване на исковата молба - 24.10.2016 г. не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС. Изложени са съображения, че присъединяване на владението на предходните владелци е възможно само при еднородност на владението, като първият добросъвестен владелец след недобросъвестния приобретател по недействителния договор от 07.10.2011 г. е „Екотекника“ ЕООД, което дружество е започнало да владее имота от 09.12.2011 г., поради което до 24.10.2016 г. отново не е изтекъл петгодишният срок, необходим за настъпване последиците на кратката придобивна давност. С оглед на това въззивният съд е приел възражението за неоснователно, както и че предпоставките за уважаването на иска по чл.108 ЗС са налице. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Противопоставими ли са с оглед разпоредбите на чл. 17, ал. 2 ЗЗД и чл. 114 ЗС правата на трето добросъвестно лице, което е придобило правото на собственост на недвижим имот от последващ приобретател след предходно привидно, напълно симулативно волеизявление на собственика за разпореждане с имота, ако придобиването е осъществено преди предявяване на иска за установяване на симулативността; 2. Нищожен ли е договор, сключен от мнимо представляван с нищожно пълномощно, или същият е с висяща недействителност и какви са правните последици за извършени последващи сделки, сключени преди първоначалният собственик да откаже да потвърди извършеното по-рано разпореждане с имота му; 3. Следва ли влязлата в сила присъда за измама да бъде зачетена от гражданския съд, след като наказателният съд е приел, че на пострадалия е причинена щета, тъй като е изгубил собствеността на имота, предмет на престъплението. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по жалбата И. С. П., действащ със съгласието на своя попечител С. И. П., представляван от адв. Г. Г., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният от касаторите първи въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като е формулиран според техните твърдения и не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за уважаването на предявения иск, още повече, че е доразвит с доводи, които нямат никакво отношение към тях. В случая в съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че първата разпоредителна сделка с процесния имот не е симулативна, а е сключена от лице без представителна власт и е недействителна, поради което разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД не намира приложение, както и че тази и последващите сделки нямат вещнопрехвърлително действие и поради това касаторите не са придобили правото на собственост върху имота по силата сключения на 18.03.2016 г. договор за покупко-продажба. Не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване и поставеният трети въпрос, тъй като същият не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 300 ГПК, според която влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, е налице практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. В случая влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо само относно посочените обстоятелства, а не и за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот. Вторият въпрос е решен в съответствие с дадените с ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Според тях, когато недействителният договор е бил сключен в хипотезите на липса на учредена представителна власт, извън пределите на учредената такава или след нейното отпадане, при липса на потвърждаване от страна на мнимо представлявания, този договор не поражда насрещни права и задължения за страните по него, както и вещнотранслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД, поради което насрещната страна - третото лице, договаряло с мнимия представител, нито придобива облигационни и вещни права по силата на договора, нито упражнява добросъвестно владение, тъй като такъв договор не е правно основание, годно да го направи собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Ако това лице на свой ред сключи последващ вещнопрехвърлителен договор за същия имот, то съгласно общия правен принцип, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, и този договор няма да породи вещнотранслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Тъй като обаче този последващ договор не е недействителен на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, той ще породи своето облигационно действие и насрещната страна – лицето, придобило владението върху вещта по този последващ договор, ще има качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, стига да не е знаело към момента на сключването му, че праводателят му не е собственик, т.е. че последният е договарял с мним представител при сключването на предходния недействителен договор по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е висяща до момента, в който сделката, сключена от представител без надлежна представителна власт, не бъде потвърдена. Когато представляваният не признае сделката и бъде установено, че упълномощаването е нищожно, тогава тя не може да породи своите правни последици. Разрешаването на обуславящия изхода на спора правен въпрос в съответствие със задължителната практика на ВКС изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени и никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторите следва да заплатят на адвокат Г. М. Г. от АК – Варна адвокатско възнаграждение в размер на 1999, 85 лв. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,