Определение № 1827 от 02.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 303/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “СТЕФАНОВ-НП” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 328/27.11.2023 г. по в.т.д. № 384/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 40/18.04.2023 г. по т.д. № 150/2022 г. на Добрички окръжен съд в обжалваната част, с която е осъдено дружеството касатор да заплати на Б. Т. С. сумата от 30 600 лева, представляваща неплатена част от цената по договор от 19.05.2021 г. за прехвърляне на дружествен дял от капитала на “Алтео БГ” ООД, ЕИК[ЕИК], и анекс от 20.05.2021 г. към същия, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 19.08.2022 г., до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Изразява се несъгласие с приетото от апелативния съд, че анексът от 20.05.2021 г., сключен в обикновена писмена форма, не е нищожен поради липса на предписаната от закона такава. Счита се, че цитираното от въззивния съд решение № 25/10.06.2016 г. по т.д. № 3113/2014 г. на ВКС, I т.о., разглежда различна хипотеза - документи, съставени относно едно задължение, на една и съща дата, какъвто не е настоящият случай, а и тази практика е загубила значение поради изменението на чл. 129, ал. 2 ТЗ, предвиждащ в редакцията след 30.12.2016 г. форма за действителност на договора за прехвърляне на дружествен дял с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно. Сочи се, че към 10.06.2016 г. е правилно становището на съда, че писмената форма с нотариална заверка на подписите, въведена с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ, е условие за действителност само на прехвърлителното вещно действие на договора и вписването му в Търговския регистър, а по отношение на облигационните последици за страните по същия предписаната от закона форма е условие за доказване. Добавя се обаче, че дори да се приеме становището на съда касателно формата за действителност на договора, то не е спазено условието за доказване на облигационните последици за страните, която вече е с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно. Обобщава се, че поради това анексът от 20.05.2021 г. е нищожен поради липса на форма, а претенцията на ищеца Б. Т. С. е неоснователна.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Писмената форма с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно, въведена с редакцията на разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ с ДВ, бр. 105 от 30.12.2016 г. и с ДВ, бр. 15 от 16.02.2018 г., условие за действителност само на превъзпитателното вещно действие на договора и вписването му в Търговския регистър ли е или се отнася и за облигационния аспект и облигационните правоотношения между страните?”.

2. “Необходимо ли е при последващо изменение или допълнение на неподлежащите на вписване облигационни задължения при прехвърляне на дружествени дялове да бъде спазена формата, предвидена в чл.129, ал. 2 ТЗ?”.

3. “В случай, че нотариалното удостоверяване на съдържанието на договора за прехвърляне на дружествени дялове и неговото едновременно извършване с нотариалното удостоверяване на подписите на страните представляват условия за доказване на волята на страните, обуславя ли тяхното отсъствие недоказаност на съдържанието на волята на страните? ”.

Претендира се и директен достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, като се излагат доводи, че от въззивната инстанция не е съобразено изменението на разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ и Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касация Б. Т. С. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Б. Т. С., с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД срещу “СТЕФАНОВ-НП” ЕООД за сумата от 38 600 лева, представляваща незаплатена част от цената по сключения между страните договор от 19.05.2021 г. за покупко-продажба на дружествен дял от капитала на “Алтео БГ” ООД и анекс към същия от 20.05.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част, е приел, че въпреки оспорването на претенцията на ищеца по основание, ответното дружество е продължило в хода на процеса да извършва частични погашения на процесното парично задължение, като от приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че след завеждане на иска са извършени три плащания и дължимият неплатен остатък е намален на 33 600 лева. Съставът на апелативния съд е посочил, че с оглед представени писмени доказателства за последващи плащания от страна на ответника, извършени в хода на процеса, задължението е погасено до размера от 30 600 лева. Констатирал е също, че във въззивното производство ответникът не поддържа направеното от него оспорване на истинността, респ. неавтентичност на анекса от 20.05.2021 г. по отношение подписа на представителя на купувача, доказването на което възражение е неуспешно, тъй като съгласно заключението на назначената от окръжния съд съдебно-графологическа експертиза, ръкописният текст и подписът в графата “купувач” в анекса са изпълнени от Н. С. П. – управител на “СТЕФАНОВ-НП” ЕООД. Като единствен спорен въпрос е отделен този относно действителността на горепосочения анекс, който е сключен в обикновена писмена форма, на следващия ден след подписването на основния договор от 19.05.2021 г. за прехвърляне на дружествения дял от капитала на “Алтео БГ” ООД.

Решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението за нищожност на анекса поради липса на предписана от закона форма, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД. Отбелязано е, че окръжният съд се е позовал на решение № 25/10.06.2016 г. по т.д. № 3113/2014 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че прехвърлителната част на договора за продажба на дружествени дялове е негова съществена част, индивидуализираща и типизираща сделката, докато в частта относно цената съдържанието на договора е несъществено предвид възможността сделката да бъде и безвъзмездна. В несъществената част относно цената договорът има действие само между страните и не обвързва дружеството, както съществената прехвърлителна част. Писмената форма с нотариална заверка на подписите и съдържанието е условие за действителност на съществената прехвърлителна част, докато, съобразно правилото на чл. 20а ЗЗД, в несъществената част договорът може да бъде допълван и изменян валидно без необходимост да се спазва квалифицираната форма.

Въз основа на изложеното съставът на апелативния съд е достигнал до заключението, че страните по делото са валидно обвързани с анексиране на цената по процесното правоотношение по договор от 19.05.2021 г. за прехвърляне на дружествен дял от капитала на “Алтео БГ” ООД, осъществено с анекс от 20.05.2021 г., сключен в обикновена писмена форма, по силата на който същата е увеличена на 60 000 лева. Като е съобразил, че към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция непогасената част от паричното задължение, за който главния иск е уважен, е била в размер на 30 600 лева, както и че няма данни в периода до обявяване на делото за решаване във въззивната инстанция да е погасена чрез доброволно, извънсъдебно плащане, друга част от паричното задължение, е намерил за основателен иска в уважената част, както и акцесорната претенция за законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно погасяване на задължението.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, какъвто е твърдяният пропуск относно конкретните изводи на апелативния съд за договореното изменение на цената по процесното правоотношение за прехвърляне на дружествения дял, не се обосновава наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, а представлява оплакване за обикновена неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Тези доводи биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и аргументи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора първи (с уточнението да не се чете използваното от страната прилагателно “превъзпитателното”) и втори въпрос са материалноправни и отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, са неоснователни. Съгласно формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 25/10.06.2016 г. по т.д. № 3113/2014 г. на ВКС, I т.о., договорът за прехвърляне на дружествени дялове, регламентиран с чл. 129 ТЗ, е особен вид договор, поради различния обхват на действието му в отделни негови части. В частта за прехвърляне на дружествените дялове той има действие не само за страните по него, а и за третото неучастващо лице – дружеството с ограничена отговорност, като това е негова съществена част, индивидуализираща и типизираща сделката – essentialia negotii. В частта за цената, съдържанието на договора е несъществено – accidentalia negotii, поради обстоятелството, че това не е нито индивидуализиращ, нито типизиращ белег на сделката, доколкото няма пречка тя да бъде и безвъзмездна. В частта за престацията на приобретателя или липсата й (възмездност/безвъзмездност), договорът по чл. 129 ТЗ има действие само между страните, но не и за дружеството, както е в прехвърлителната част. Това не е същински/задължителен елемент от фактическия състав на прехвърлянето, а облигационна последица от съгласието за прехвърляне на дружествени дялове. В същото решение на касационната инстанция е даден отговор, че писмената форма с нотариална заверка на подписите, въведена с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ, е условие за действителност само на прехвърлителното вещно действие на договора и вписването му в Търговския регистър. По отношение на облигационните последици за страните по договора по чл. 129, ал. 2 ТЗ, предвидената от закона форма е условие за доказване, като в тази част същият може да бъде изменян и допълван, без това да рефлектира върху правната сфера на дружеството. Настоящият състав намира, че формираната практика на ВКС не е загубила действието си и е приложима в случая. Въведената с изменението на чл.129, ал. 2 ТЗ (ДВ, бр. 105 от 2016 г.) по-тежка квалифицирана писмена форма на договора за прехвърляне на дружествен дял – с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно, е условие за действителност само на прехвърлителното действие на договора, за което не се спори по настоящото дело. В частта за престацията на приобретателя – договорената цена, не е същински елемент от фактическия състав на прехвърлянето и формата на договора е условие за доказване. Следователно не са налице законодателни изменения, които да водят до промяна на синалагматичния характер на договора за прехвърляне на дялове от капитала на дружество с ограничена отговорност, определен с гореописаните елементи. Касаторът не излага и твърдения относно нужда от тълкуване на конкретна неясна, противоречива или непълна правна норма. С оглед на горното по така формулираните два въпроса не се обосновава наличие на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация.

В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика на касационната инстанция, като е съобразил разграничението на същественото и несъщественото съдържание на договора за продажба на дружествен дял. Приел е, че писмената форма с нотариална заверка на подписите и съдържанието е условие за действителност на съществената прехвърлителна част, докато, съобразно правилото на чл. 20а ЗЗД, в несъществената част договорът може да бъде допълван и изменян валидно без необходимост да се спазва квалифицираната форма. Поради горното по първия и втория правен въпрос не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за факултативен достъп до касационен контрол.

Поставеният от касатора трети въпрос е хипотетичен и не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция. В обжалвания съдебен акт не е обсъждано, че от представения анекс в обикновена писмена форма не се доказва съдържанието на волята на страните. Такива доводи не са изложени от ответника, а и биха се опровергали от установеното от събраните по делото доказателства (заключение на съдебно-счетоводна експертиза и писмени доказателства), че преди завеждане на делото и в хода на процеса ответникът е извършил доброволно частични плащания на продажната цена, като остатъкът е намален до 30 600 лева. Както е подчертано от апелативния съд, във въззивното производство ответникът не поддържа и направеното от него оспорването на автентичността на анекса от 20.05.2021 г. по отношение подписа на представител на купувача, което е и опровергано от заключението на съдебно-графологическа експертиза, според което ръкописният текст и подписът в графата “купувач” в анекс са изпълнени от управителя на “СТЕФАНОВ-НП” ЕООД. Ето защо така формулираният въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва необходимостта от обсъждане на поддържаното от касатора допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира такива за адвокатско възнаграждение в размер на 2 325 лева, което в приложения договор за правна защита и съдействие е посочено като платено в брой и това следва да се приеме за достатъчно доказателство за плащането му, съгласно дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,