Определение № 272 от 03.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4393/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Юлстрейд” ООД, гр.София срещу въззивно решение от 08.07.2019г., постановено по в.гр.д.№ 1472019г. на Монтанския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 80 от 08.03.2019г. по гр.д. № 3031/2017г. на Ломския районен съд, с което по предявения от Ц. В. К. против касатора иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът не е собственик на 7/60 ид.части от два земеделски имота, както и на 1/5 ид.част от други два земеделски имота, подробно описаните в решението, находящи се в землището на [населено място], Монтанска област и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен частично констативен нот.акт № 78/2017г. По делото е установено, че правото на собственост върху процесните земеделски земи е възстановено през 1994г. по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Н. С. Г., който е починал през 1975г. С договор за продажба на наследство по чл.212 ЗЗД от 26.03.2013г. А. М. Г. и И. И. П. са продали на ЕТ” Марио Асенов - Юлстрейд - Ю. К.” наследствените си права от наследодатели Т. С. Д., починал през 1944г. и С. Т. Д., починал през 1949г., на които продавачите не са преки наследници. На 14.12.2016г. страните по договора от 26.03.2013г. са сключили анекс към него, вписан в СВ на 15.12.2016г., за поправка на очевидна фактическа грешка, като вместо наследствените права от Т. С. Д. и С. Т. Д., да се чете от наследодателите им Г. С. Г. и от И. П. Г.. Последните са преживяла съпруга и син на П. Н. Г., починал през 2007г., който е един от наследниците на общия наследодател Н. С. Г.. Единствен наследник по закон на Г. С. Г. е нейният син И. П. Г., който след смъртта си на 20.02.2013г. е оставил за свои наследници по закон А. М. Г. и И. И. П.. С договор за продажба на наследство по чл.212 ЗЗД от 05.04.2013г., вписан в СВ, последните са продали на лицето А. Б. К. /частен праводател на ищеца/ цялото си наследство от И. П. Г.. С договор за продажба на търговско предприятие по чл.15, ал.1 ТЗ от 03.10.2016г. Ю. М. К., действащ като ЕТ” Марио Асенов - Юлстрейд - Ю.К. е продал търговското си предприятие на “Юлстрейд”ООД. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че продавачите по договора от 26.03.2013г. не са от кръга на призованите към наследяване наследници на лицата, чийто наследства са продали, поради което договорът няма прехвърлително действие. Приел е също, че със сключения анекс към този договор страните са изменили изцяло неговия предмет, като вместо наследството на едни лица са записали, че се прехвърля наследството на други лица, което е недопустимо да се извърши чрез поправка по реда на чл.579, ал.3 ГПК, тъй като в случая не се касае до допуснати в първоначалния договор технически грешки, чрез отстраняването на които с поправката се внася яснота, съответстваща на действителното правно положение без да се рефлектира върху първоначалното смислово съдържание върху първоначалния договор. Основното и съществено съдържание на договора по чл.212 ЗЗД е продажбата на наследството, останало от конкретно лице, като при смяна на името на това лице се изменя същественото съдържание на договора. С оглед на това е направен извод, че с анекса не е извършена поправка на очевидна фактическа грешка, която би имала действие от сключването на първоначалния договор, а е налице нов договор за продажба на наследствени права, който е противопоставим на трети лица съгласно чл.113 ЗС от вписването му на 14.12.2016г. Изложени са и допълнителни съображения, че в договора от 26.03.2013г. липсва конкретизация на имуществото, включено в наследството, а извод за това каква е била волята на страните може да се прави единствено с оглед съдържанието на договора, както и че очевидната фактическа грешка следва да е видна от самото съдържание на договора, който се поправя, а от сключения на 26.03.2013 г. не се установява такава грешка. С оглед на това е направен решаващ извод, че праводателят на ответника не е придобил права върху процесните имоти по нито един от двата договора. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. Относно правното действие на анекс за поправка на договор за продажба на наследство и значението му за вписването и противопоставимостта към правата на трети лица с конкуриращи права и 2. Относно поредността и силата на вписванията по чл.113 ЗС, като и правната стойност, приложното поле и ретроактивното действие на поправката по чл.579, ал.3 ГПК. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, като и за развитието на правото. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който изразява становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице, тъй като поставените от касатора два свързани въпроса са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително с посоченото от тях решение № 129 от 14.02.2019г. по гр.д.№ 3314/2017г., І г.о. С него е прието, че нотариалният акт за поправка на грешка в предходен нотариален акт по реда на чл.579, ал.3 ГПК няма самостоятелно значение, а представлява неразделна част от поправения акт, който важи с поправеното съдържание от датата на извършването му, а не от деня на поправката. Посочено е, че нотариалният акт за поправка също подлежи на вписване, но за разликата от вписването на нотариалните актове за сделки с недвижими имоти, това вписване има само оповестително действие – да даде гласност на извършената поправка, както и че когато нотариалният акт за продажба е вписан, но в него има грешка в описанието на имота, която не изключва възможността имотът да бъде идентифициран, това вписване ще породи предвиденото в чл.113 ЗС защитно действие от момента на вписване на основния нотариален акт. В случая обаче въззивният съд приел, че с така наречения анекс не е извършена поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалния договор за продажба на наследство, която би имала действие от сключването на първоначалния договор, а е налице нов договор за продажба на наследствени права, който е противопоставим на трети лица съгласно чл.113 ЗС от вписването му на 14.12.2016г., което е станало след сключването на договора от 05.04.2013г., с който праводателите на касатора са продали наследството на техния пряк наследодател на праводателя на ищеца. В цитираното решение във връзка с този въпрос изрично е посочено, че по правило поправката на нотариален акт има за цел да премахне несъответствието между действителната воля на страните по сделката и нейното външно изразяване в основния нотариален акт, поради което не може по реда на поправката да се отстраняват грешки при формиране на волята, да се променят видът на сделката, страните по нея, да се заменя един недвижим имот с друг, да се изключва или прибавя недвижим имот, т.е. такива по естеството си поправки и допълнения, които водят до промяна на страните и предмета на договора, както е в случая, тъй като извършената поправка е довела до промяна на предмета на договора за продажба на наследство, като вместо наследството на едно лице е посочено наследството на друго лице. С оглед решаването на поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и няколко въпроса /съществен елемент от съдържането на договора за продажба на наследство по чл.212, ал.1 ЗЗД ли е правилното индивидуализиране на наследодателя на прехвърлителите; последващата поправка в договор за продажба на наследство има ли обратно действие към датата на поправения първоначален договор; има ли значение волята на страните при сключване на договор за продажба на наследство, когато допълнителен мотив за придобиване на наследството като съвкупност е собствеността на конкретни земеделски имоти, включени в тази съвкупност, с оглед преценката за желанието им предмет на сделката да бъде наследството не на посочения в първоначалния договор наследодател, а наследодателят, посочен в анекса за поправка; длъжен ли е въззивният съд да изследва в процеса обстоятелството относно действителната воля на страните по последващата поправка на наследодателя в договор за продажба на наследство, след като доводи за това като такива по неправилността на първоинстанционното решение са изложени във въззивната жалба/, на които според касатора касационната инстанция следва да отговори при произнасянето си във връзка с направените оплаквания за неправилност на въззивното решение, т.е при разглеждане на жалбата по същество, по отношение на които не се сочи наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което същите не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че казаното по-горе се отнася и за тези въпроси, по отношение на които липсват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Не са налице и тези по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.