Определение № 3274 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3252/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. П. М., И. М. М. и П. М. М., чрез адв. Е. М. и М. М., срещу въззивно решение № 120 от 20.05.2025 г. по в. гр. д. № 497/2024 г. на Окръжен съд – Враца, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, с което са отхвърлени предявените от М. А. М. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Община Враца, че ищецът /починал в хода на процеса и заместен от наследниците си по закон Л. П. М., И. М. М. и П. М. М./, е собственик по давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД 18-43/16.09.2005 г. на изпълнителния директор на АК, находящ се в [населено място], В. лозя, местност „Г. К.“, с площ от 27 459 кв. м., с трайно предназначение на територията – земеделска, при описани граници. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. „преди отразяването на имота в кадастралната карта, същият представлява ли обособен обект на правото и върху него може ли да бъде осъществено владение от страна на ищеца?“; сочи се противоречие с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 145/30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, първо г. о.; 2. „липсата на вписан собственик на имота в кадастралния регистър, създава ли вещни права в полза на общината?“; твърди се противоречие с решение № 173/07.04.2010 г. по гр. д. № 527/2009 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 867/20.11.2009 г. по гр. д. № 5397/2008 г. на ВКС, първо г. о.; 3. „допустимо ли е при наличие нормата на чл. 69 ЗС въззивният съд да изисква от ищеца да доказва владението и своенето си срещу трети неучастващи по делото лица и следва ли при наличие на гласни доказателства, че ищецът е демонстрирал спрямо всички лица намерението си за своене, да се изисква от него при условията на пълно и главно доказване да докаже, че е демонстрирал действията и намеренията си към имота и по отношение на трети за делото неучастващи лица, които не са оспорвали неговото владение?“; сочи се противоречие с ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК; 4. „неизпълнението на задължението на въззивния съд за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им обсъждане, представлява ли съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт?“; твърдяното противоречие е с решение № 98/28.01.2020 г. по т. д. № 2897/2018 г. на ВКС, първо т. о., решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 на ВКС, първо г. о.; 5. „допустимо ли е въззивният съд по собствен почин да въвежда нови твърдения и извежда такива от контекста на изложените твърдения?“, в противоречие с решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, първо г. о.; 6. „въззивният съд нарушава ли принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основава решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса и да ги прави спорни във въззивното производство?“; твърди се противоречие с решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. на ВКС; 7. „действителната воля на въззивния съд намерила ли е точен, пълен и ясен израз в мотивите и в диспозитива на акта и съдът произнесъл ли се е по цялото искане на страната?“, в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 8. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да посочи защо и кои възприема, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК?“; 9. „допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени отделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на решението да съдържат обсъждане на всички доводи и възражения на страните?“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност. В законоустановения срок е постъпил отговор от община Враца, чрез юрисконсулт М. С., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Обстоятелствата, на които се основава исковата молба са, че ищецът е осъществявал владение върху процесния имот повече от 30 години, като преди това върху него са упражнявали фактическа власт и наследодателите му. Считано от 1990 г. М. М. живее целогодишно в съседния имот и поддържа ежедневно и необезпокоявано овощните дървета, находящи се в процесния. Ответникът е възразил, че е собственик на този имот на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, като е поддържал, че придобивна давност не е могла да тече с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС /отм./ и § 1 от ЗИД на ЗС. По делото е установено, че процесният имот по местонахождение, граници и площ се идентифицира като имот, попадащ в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в землището на [населено място], В. л., местност „Г. К.“, в която по силата на нормативни актове е било предоставяно право на ползване на земеделски земи за самозадоволяване потребностите на безимотни и малоимотни граждани. Експертизата във въззивното производство е установила, че за местността е бил изготвен помощен план по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, съдържащ данни съгласно чл. 28, ал.1 и 2 ППЗСПЗЗ относно ползването и съществуващите имоти преди кооперирането. Въз основа на него през 2005 г. е изработен и план на новообразуваните имоти. Вещото лице не е констатирало да са налице данни за индивидуална собственост върху имота преди колективизацията, а към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е със статут: земя, предоставена за самозадоволяване по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Съгласно действащите кадастрална карта и регистри имотът е с предназначение за земеделски труд и отдих. Липсват конкретни данни за историята на имота – за бивши собственици на същия и за одържавяване или включване в ТКЗС/ДЗС. Територията, в която попада е била селскостопанска и е включена в териториите по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но липсват данни имотът да е бил предоставян за ползване на основание актовете, посочени в § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ. Не е установено имотът да е бил заявяван за възстановяване от бивш собственик, както и да е постановявано реституционно решение. При извършения оглед на място вещото лице е установило, че имотът няма материализирани граници, но има белези на ползване, изразяващи се в изградени гараж, гаражна клетка, навес за дърва и храсти и поставяне на фургон с навес, както и почистване на храстите и дърветата в част от имота. Според обясненията на експерта имотът се ползва в една част /до северната му граница/, а в останалата си част е залесен. Собственият на ищеца имот с идентификатор *** се намира от другата страна на пътя срещу тези постройки, които нямат статут на сгради. Въззивният съд е приел, че е необходимо да бъде изяснен статута на имота и дали същият е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Посочил е, че в случая действително не е установено имотът да е бил обобществяван, отчуждаван или фактически отнеман. По несъмнен начин е установено единствено обстоятелството, че същият се намира в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ с одобрен ПНИ през 2005 г. Нормите на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ уреждат конкуренцията на права на лицата, на които е било предоставено право на ползване, и лицата, които заявяват реституционни права върху имоти, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, но не и за имоти, които макар и да попадат в обхвата на тази територия, е установено, че не подлежат на възстановяване, защото не са били одържавени или обобществени, нито фактически отнети и владението върху тях е осъществявано в реалните им граници отпреди обобществяването на земята. Липсват данни процесният имот да е заявяван за възстановяване от бивш собственик, както и върху него да е предоставено право на ползване по някой от актовете, посочени в § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Нито в ПНИ, нито в КККР е записан идентифициран собственик на имота, а е посочено единствено, че е предоставен за стопанисване на Община Враца. Имотът е актуван като частна общинска собственост едва на 16.11.2023 г., след като от ищеца и от трето за настоящия спор лице почти по едно и също време са постъпили искания за извършване на обстоятелствени проверки и признаване самостоятелно право на собственост на всеки от тях по отношение на този имот. Ето защо обстоятелството, че процесният имот е включен в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Посочил е, че ответникът не е доказал наличието на пречки за придобиване на имота по давност. Ищецът е следвало да докаже осъществяването на всички елементи на това придобивно основание, в т.ч. че твърдяното от него владение на имота, осъществявано от неговия дядо, баща и от него самия и препятстващо прилагането на ЗСПЗЗ, е било запазено в реалните граници на същия в периода след обобществяване на земеделските земи до настоящия момент. Не е установено имотът да е бил собственост на наследодателите на ищеца преди влизането в сила на ЗСПЗЗ. Такива права не се установяват от представената декларация за притежание на непокрити земеделски имоти, подадена от дядо му М. М. П., тъй като в нея са описани имоти с различна обща площ от 14 дка (при площ на спорния имот от 27 дка) и в различна местност „М. К.“ (процесният имот е в местността „Г. К.“ и липсват доказателства за идентичност на двете местности). На следващо място, не е установено имотът да е бил обособен и да е владян преди влизането в сила на реституционния закон и до настоящия момент в конкретни материализирани реални граници или други съществени белези, които да го отграничават от другите имоти. За първи път процесният имот е обособен и нанесен в ПНИ, т.е. през 2005 г., и за него няма данни в предходни планове. Дори и в помощния план по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ имотът не е бил отразен в този вид, а представлява част от по-голям имот с площ от 35,596 дка. Видно от събраните писмени и гласни доказателства ищецът има друг имот в съседство с процесния, който е с площ от 2,587 дка и в който са построени жилищни сгради, гаражи и селскостопански постройки. В показанията си свидетелите Я. и Д. възпроизвеждат впечатления за изграждане и поддържане на къща, постройки и градина, косене на ливада, засаждане на овощни дръвчета и лозе. Твърдят, че имотът с къщата е заграден. Съдът е изложил съображения, че тази част от показанията на свидетелите касае собствения на ищеца имот с площ от 2,587 дка, който се намира в съседство на процесния. Свидетелите не установяват и точния период, в който е осъществявано владението на имота. Свидетелят Д. има спомени за такова владение към 2000 година, а свидетелят Я. изобщо не установява конкретен период. Имотът е обособен като обект на вещни права с одобряването на ПНИ през 2005 г., поради което това е най-ранния момент, от който може да се приеме, че е могла да тече придобивна давност. Дори и с оглед показанията на свидетеля Д. да се приеме за доказано, че ищецът осъществява владение от 2005 г. до настоящия момент, от това не следва извод, че целия процесен имот е владян непрекъснато и необезпокоявано, доколкото не са ясни границите, в рамките на които е осъществявано владението на ищеца, и дали части от него, не са владени и от други лица. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос не е изведен от мотивите на въззивния съд, който е приел, че имотът е обособен с одобряването на ПНИ през 2005 г. Не се разкрива противоречие с т. 2 ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 145/30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, първо г. о. С тълкувателния акт е прието, че за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. Достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. С тълкувателния акт е прието още, че липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. Във втория акт е посочено, че това разрешение следва да се приложи и когато имотът - предмет на спора, първоначално е бил част от по-голям имот с един собственик, който се е разпоредил с отделни части в полза на различни лица в предвидената от закона форма - нотариален акт, като във всеки от нотариалните актове прехвърлените части са били определени с посочване на четири граници. Настоящата хипотеза не е сходна с описаната. Вторият въпрос отново е обусловен от отразяването на имота в кадастралната карта и записването му в кадастралните регистри, които не са от значение за решаващите изводи на въззивния съд. С решение № 173 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 527/2009 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че отразяването на даден имот в кадастралния план или кадастралната карта няма пряко действие върху действително притежаваните вещни права. Вярно е и обратното - че когато един имот не е заснет в кадастралния план като самостоятелен, това обстоятелство не се отразява на правото на собственост върху незаснетия имот. В решение № 867/20.11.2009 г. по гр. д. № 5397/2008 г. на ВКС, първо г. о., е посочено, че записването в разписната книга на недвижим имот на името на друг собственик, различен от титуляра на това право, не лишава последният от правото му на собственост. Съдът е изложил мотиви, свързани с действието на плана на новообразуваните имоти, а не със значението на кадастралната карта. Така формулиран въпросът не може да обуслови достъп до касационен контрол. Поставеният трети въпрос е обуславящ в частта за доказване на владението, но не се установява соченото от жалбоподателите противоречие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е изследвал наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 79 ЗС, като е обосновал извод, че не е установено въведеното придобивно основание. В съответствие със съдебната практика /например решение № 61/07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г. на ВКС, първо г. о./, елементите от този фактически състав следва да бъдат установени от претендиращото собствеността лице при условията на пълно и пряко доказване, каквото не е било проведено в случая. Приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС е свързано с упражняването на владение, каквото в случая не е било установено върху процесния имот. Изложените съображения при обсъждане на свидетелските показания са допълнителни такива. Обобщени, въпросите под номер четвърти, шести, седми, осми и девети, са обосновани с неизпълнението на задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, както и да изложи мотиви кои от тях възприема. Такова обсъждане се съдържа в обжалвания акт, като по отношение на свидетелските показания изрично е посочено защо същите не са кредитирани. Основното съображение е, че не може да бъде установено дали касаят процесния имот или собствения на ищеца. Петият въпрос е обусловен от тезата на касаторите, че въззивният съд не се е произнесъл в рамките на оплакванията във въззивната жалба. Оплакванията във въззивната жалба на общината са именно, че не е доказано въведеното от ищеца придобивно основание. Въззивният съд не е променил заявените от страните факти и обстоятелства, поради което не може да се приеме, че е действал в нарушение на диспозитивното начало. Не се разкрива противоречие с решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, първо г. о., в което е прието, че със своите действия съдът не може да поставя страните в положение на процесуална изненада. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка по делото е направен извод, че ответната община не е доказала наличието на пречки за придобиване на имота по давност. Въведеното от ищеца придобивно основание обаче не е доказано в процеса, с оглед на което са били направени и решаващите изводи. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност е обосновано с липсата на правна и житейска логика в мотивите на обжалвания акт, които касаторите твърдят, че са взаимно изключващи се и вътрешно противоречиви. Не се разкрива явна необоснованост на обжалвания акт, мотивите на който са логични и изчерпателни. С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. При този изход на настоящото производство в полза на ответника по касация трябва да бъдат присъдени разноски в размер на 153,39 евро за юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение