Определение № 424 от 26.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2989/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. С., чрез адв. А. Г. против решение № 59/09.06.2020 г. по в.гр.д. № 65/2020 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 243/15.11.2019г., постановено по гр.д. №45/2019 г. по описа на Окръжен съд Шумен, с което е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл. 340 ГПК за отмяна на ограниченото му запрещение. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че придържайки се към остарели концепции, т.е. към медицинския модел, вместо към този, въведен с Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, съдът отказва да приложи нейните разпоредби и тълкувайки тясно и формално чл.5 ЗЛС лишава хората с психиатрична диагноза, които са поставени под запрещение, от справедлив процес. Въпреки предвидената възможност в ГПК едно лице под ограничено запрещение да поиска отмяна на същото, съдилищата поставят невъзможни критерии, при които отмяната на запрещението според тях би била допустима и възможна и основават решенията си основно на психиатричната експертиза, кредитирайки заключението й безкритично и без да обсъждат въпроса за проявлението на клиничните симптоми на заболяването в конкретната житейска ситуация на лицето, пристъпват към анализ на юридическия критерий по чл.5 ЗЛС. Излагат се доводи за неправилност на изводите на съда, че мярката „поставяне под ограничено запрещение” има защитен характер по смисъла на чл.12 КПХУ, като анализът на тази мярка в обжалваното решение се свежда до това, че благодарение на запрещението на ищеца са осигурени храна, подслон и лечение, поради което не е налице нарушение на Конвенцията. Този анализ обаче не кореспондира със смисъла на чл.12 КПХУ, нито пък отразява съществуващото и подлежащо на прилагане действащо законодателство, според което осигуряването на подслон, храна и лечение в случаите на хора с увреждане, които са в трудна социална ситуация, е предмет на уреждане от Закона за хората с увреждания, Закона за социалните услуги и подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане, а лечението на тези лица се урежда от Закона за здравето. Поддържа се становище, че нито една от разпоредбите в тези закони, не поставя изискването едно лице да бъде поставено под запрещение, за да получи подкрепа и грижа по отношение на подслон, храна и лечение. Твърди се, че в действащото законодателство, освен запрещението са налице и други мерки, разписани в Закона за хората с увреждания – например мерките по чл.66 ЗХУ, които кореспондират с чл.12 КПХУ и могат да заместят мярката „поставяне под ограничено запрещение”, която противоречи на КПХУ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №1301/12.11.2008 г. по гр.д. № 5560/2007 г. на V г.о., в което се подчертава значимостта на анализа на понятието „грижа за своите работи”, тъй като подобен анализ във въззивното решение липсва, а е акцентирано единствено на отговорите на ищеца на неясно зазадени от съда при изслушването му въпроси. Този подход обаче е неправилен и противоречи на трайната практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК / решение № 97/02.05.2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г. на IV г.о. и цитираните в него решения по чл.290 ГПК/, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право и обсъждането на всички събрани доказателства във връзка с тези факти, съдът е длъжен да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В изложението обаче не са поставени правни въпроси по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, а е посочен единствено допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът поддържа, че е налице и основанието на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие с практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6 ЕКПЧОС и с решение №12/2014 г. на Конституционния съд на Република България, в което макар и чл.5 ЗЛС да не е обявен за противоконституционен, се съдържат указания към съдилищата, които в случая не са спазени, но отново не са поставени материалноправни или процесуалноправни въпроси, покриващи общото основание на чл.280, ал.1 ГПК. На следващо място се поддържа, че „в обжалваното решение не са разрешени или неправилно са разрешени въпроси, които имат значение за развитието на правото”, т.е. поддържа се наличието на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулирани са слените въпроси: 1/ Как се прилага чл.5 ЗЛС във връзка с чл.12 КПХУ; 2/ Какво следва да се разбира под „грижа за своите работи” и какви са условията, които водят до необходимост от отмяна на мярката „поставяне под запрещение” в условия, в които съгласно чл.12 КПХУ такава мярка не би следвало да съществува, а от друга страна, в националното ни законодателство вече присъства като възможност, макар и като социална услуга, подкрепеното вземане на решения, което е алтернатива на запрещението; 3/ Дали при дела за отмяна на запрещение /респективно-поставяне под запрещение/ съдът следва да съобрази нормите на КПХУ и ако да, какви са последиците от гледна точка на изследваните от съда въпроси по такива дела; 4/ Дали съдилищата следва да се ограничават с изследване на въпроса дали лицето страда от психично заболяване и как това заболяване влияе на поведението му или следва да се обсъдят конкретни правни сфери, в които човека с увреждане среща затруднения именно поради увреждането си, как фактически подхожда към разрешаването на житейските си проблеми /като обсъждането се подкрепи с установени по надлежен ред факти/ и какъв е баланса между ограничаването на правата и защитата, която запращението дава /ако е налице такава изобщо/; 5/ Следва ли съдилищата да изследват онези сфери на живота на лицето с увреждания, за които има данни че са засегнати и да обосноват как конкретно мярката „поставяне под запрещение” ще доведе до защита; 6/ Следва ли съдилищата да изследват дали са налице други възможности за преодоляване на трудностите, които едно лице с увреждане има, като например – ползване на социални услуги, лична помощ и т.н. и да предпочетат тези възможности пред ограничаващата правата мярка, каквото е поставянето под запрещение; 7/ Дали съдилищата следва да отхвърлят възможността за прилагане на определена, по-малко ограничаваща правата мярка /като например подкрепеното вземане на решения/, само защото подобна услуга не е развита на територията на съответната община и ако това е така, какви са възможностите на съда да предприеме действия, за да предизвика активност за развитието на съответната мярка; 8/ Дали поставянето под запрещение е мярка, която може да бъде оправдана с бездействието на на държавата да развие услуга, мярка или комплекс от услуги и мерки, които да кореспондират с чл.12 КПХУ; 9/ Следва ли да се държи сметка, респективно да се обоснове как и защо останалите мерки, съществуващи в законодателството /като социални услуги и задължително лечение по Закона за здравето/ не са достатъчни за да се преодолее дефицита, породен от болестта; 10/ Следва ли съдилищата да обсъждат как нуждите на човека с увреждания / например храна, подслон и лечение – нуждите, които според съда запрещението гарантира/ могат да бъдат гарантирани от прилагане на други мерки, предвидени в други закони, извън ЗЛС – например ЗХУ, ЗСУ и подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане или съдилищата не са длъжни да държат сметка за тези възможности в правната ни система; 11/ Длъжен ли е съда да обосновава как именно точно поставянето под запращение ще разреши установените проблеми и нужди на лицето с увреждания или е достатъчно просто да се запише подобно твърдение в мотивите на решението; 12/ Длъжни ли са съдилищата да съобразят и обосноват как ограничаването на правата и възможностите на един човек с увреждане, свързани с поставянето му под запрещение са в негов интерес – като например загубата на възможност за трудова заетост; 13/ Допустимо ли е съдилищата да аргументират решенията си с твърдения, отричащи „елементарни годности” на един човек с увреждане и съставлява ли подобен език дискриминационно твърдение; 14/ Във връзка със задължителността на изслушването на лицето с увреждане по дела, свързани с разглеждане на мярката „поставяне под запрещение”, длъжни ли са съдилищата да приложат изискванията на КПХУ за осигуряване на достъпна среда и разумни улеснения, като изследват тези въпроси от гледна точка на конкретния човек и следва ли да посочват в решенията си как са осигурили спазването на тези изисквания. Ответната страна - Прокуратура на Република България не е депозирала отговор на касационната жалба. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения от С. Н. С. срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл.340 ГПК за отмяна на ограниченото му запрещение, въззивният съд е приел от фактическа страна следното: ищецът е поставен под ограничено запрещение с решение № 149/21.05.1999 г. по гр.д. № 248/1999 г. на ТОС, по иск на прокуратурата; считано от 14.12.2015 г. за негови попечител и заместник попечител са назначени съответно А. Г. В. –социален работник при ЗЖХПР-с.Ц. б. и Ю. И. Б. – трудотерапевт при ЗЖХПР-с.Ц. б.; единственият роднина на запретения е неговата сестра, живееща в [населено място], общ.С.; с поставянето му под ограничено запрещение, С. С. е бил настанен в Дом за възрастни хора с психични разстройства [населено място], а след това в Дом за възрастни с умствена изостаналост [населено място]; на 03.09.2018 г.е настанен в специализирана институция – защитено жилище за лица с психични разтройства – [населено място] б., Шуменска област в резултат на изявено от него желание, изготвена социална оценка на потребностите му, становището на попечителя и възможността да се осигури среда на живот близка до семейната с пълно включване и участие в живота на обществото. От правна страна е приел, че предмет на доказване по делото е психическото състояние на поставеното под ограничено запрещение лице и покриване на юридическия критерий за вменяемост – разбиране на свойството и значението на извършеното и способността да ръководи постъпките си, както и степента на съответните умения, респективно невъзможността на поставения под запрещение сам да се грижи за своите работи и степента, в която може да прави това. Изхождайки от нормата на чл.5 ЗЛС, съдът е приел, че за да бъде поставено едно лице под запрещение, е необходимо да са налице две условия: първото е очертано от така наречения медицински критерий – то да е болно от слабоумие или душевна болест, а второто е наличието на правния критерий – то да не може да се грижи за своите работи. Първата предпоставка съдът е намерил за установена от заключението на съдебно-психиатричната експертиза, според което, след проведения първичен психиатричен преглед с динамично интервю на ищеца и анализите на анамнестичните данни и тези от медицинската документация, при С. е очертана недвусмислено диагностична оценка за „ендогенна психоза от шизофренния кръг” или по-точно „параноидна шизофрения”, непрекъснато протичане, изразена „личностова промяна”, което състояние типично се вгражда в правната категория „продължително разстройство на съзнанието” и обуславя загубени годности да разбира и ръководи постъпките си, да се грижи самостоятелно и разумно за работата си и да защитава делата си. С оглед характеристиките на психичното заболяване и етапа на развитие, в който се намира, способността на ищеца да възприема, анализира, оценява и правилно да реагира на фактите от действителността и действията на другите лица, да определя и контролира собственото си поведение и действия, са безспорно нарушени. Според експерта, на този етап С. съумявал да организира бита си /макар и под контрол в защитеното жилище/, но имал сериозни затруднения в сложните взаимоотношения в социален план където не би могъл самостоятелно да се ориентира и справя, респективно да се грижи за своите работи и да защитава интересите си и се нуждае от подкрепа и помощ. Важен аспект на заболяването била и изразената тенденция към хронификация, т.е. непрекъснатия ход на заболяването, който изключвал пълноценни ремисии, като към момента, С. приемал редовна поддържаща антипсихотична терапия под контрола на психиатър и служителите на защитеното жилище. По отношение на юридическия критерий, въззивният съд е приел, че за да се грижи за своите работи, лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението с тях, да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Кредитирайки заключението на комплексната съдебно-психологичната и социална експертиза и събраните по делото гласни доказателствени средства и данните от изслушването на С. от съда и пред двете инстанции, въззивният съд е намерил за установен и юридическия критерий по чл.5 ЗЛС – че вследствие на болестта лицето не може да се грижи за своите работи. Този извод е обоснован с експертното заключение, според което С. е със съхранени годности за обичайно функциониране само в собствената формална група, където е под непрекъснат контрол на персонала на защитеното жилище и можел самостоятелно да се справя само с елементарни и на битово ниво ситуации, но за всичко останало му била необходима помощ и подкрепа; настъпилото социално обедняване, правело невъзможно неговото самостоятелно и адаптивно справяне със социалните изисквания, а липсата на пълноценна критичност водела до неодобряване на предписаната схема на лекарства, което сериозно повдигало въпроса, че оставен без контрол, ще спре приема на медикаменти; цялата необходима психо-социална и трудова рехабилитация, от която се нуждаел, С. получавал в защитеното жилище от началото на престоя му там. На следващо място, съдът е приел, че изнесеното от свидетелите В. и Б., кореспондира със заключението на експертите, че С. се е научил да се справя сам с елементарни задължения като хигиена, готвене, пазаруване, поддържане на зеленчуковата градина; бил в добри отношения с екипа на защитеното жилище и с останалите потребители на тази услуга; приемал редовно лекарствата си, но без контрол- забравял да ги взема; при нужда от помощ при пазаруване или теглене на пари от банкомат, се обръщал към екипа на защитеното жилище. На последно място, анализирайки изнесеното от самия С. при изслушването му, съдът е приел, че въпреки, че е ориентиран за възраст, време, място и се справя с елементарните си задължения в защитеното жилище по отношение на хигиената, пазаруването, готвенето и общуването в средата си, това не е достатъчно да обуслови извод, че той може самостоятелно да се грижи за своите работи, защото всичко, което към настоящия момент прави е в защитена среда и със съдействието и под контрола на съответните служители и негови попечители и именно под този контрол се осъществява и лечението на заболяването му. Без този контрол, С. не би се справил сам, което се потвърждава и от изнесеното от него пред съда съмнение към изписаното му лечение и връзката на негативното си преживяване от треперенето на тялото и ръцете именно с приема на медикаментите. По доводите на процесуалния представител на въззивника за допуснато нарушение на чл.8 ЕКЗПЧОС /на правото на личен живот/, съдът е изложил съображения, че доколкото ограничено запретеният може да извършва всички правни действия съм, но със съгласието на своя попечител, той не е лишен от възможността да живее на избрано от него място и да се занимава с желани от него дейности, вкл. да разполага с парите си, като съгласието на попечителя представлява гаранция, че интересите му ще бъдат в максимална степен защитени. Настаняването в защитено жилище също е негов избор, а не наложен такъв и може да бъде променен според желанието му. Приел е, че не е налице и нарушение на правото на справедлив процес по чл.6 ЕКЗПЧОС, тъй като осигуряването на съдействие на ищеца, страдащ от усложняващо се психично заболяване, включително и при лечението му, е гарантирано от закона към настоящия момент именно с института на ограниченото запрещение, който му осигурява разумно и съответно на нуждите му бъдещо разходване на личните му средства, гарантиране на подслон, храна и адекватно лечение. За неоснователни са приети и оплакванията за противоречие на запрещението с чл.12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, като се е позовал на решение по конституционно дело № 10/2014 г., с което е прието, че макар и действащата законодателна уредба да не отчита изискванията на КХУ ограниченията за тези лица да бъдат пропорционални на състоянието им, да се прилагат възможно най-кратък срок и да подлежат на редовно преразглеждане от независим орган, сами по себе си оспорените разпоредби на чл.5, ал.1 /в частта „и стават недееспособни“/ и на чл.5, ал.3 ЗЛС не са в противоречие с Конституцията, но същите следва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване /чл.51, ал.4/ да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания. Такава защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица, което налага недееспособността по чл.5 ЗЛС да бъде разбирана като състояние, което единствено трябва да осигури недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото. На последно място е прието, че с оглед спецификата на конкретния случай /прогресиращо и необратимо психично заболяване със съпътстващи множество дефицити/, сочещо на необходимост от ежедневно и постоянно съдействие на ищеца в бита му, а не само в ситуация на необходимост от подкрепа при вземане на конкретно решение /социална услуга „подкрепено вземане на решения“ по чл.66 ЗХУ/, че към настоящия момент не са отпаднали предпоставките за поставяне на ищеца под ограничено запрещение. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените от касатора предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, като съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В конкретния случай, както бе посочено и по-горе, касаторът не е формулирал правни въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Повдигнатите от касатора въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разяснено с т.4 от на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, също не обуславят допускане на касационно обжалване. Първите четири въпроса покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице сочения допълнителен критерий – да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По въпроса как се прилага чл.5 ЗЛС във връзка с чл.12 КПХУ разрешението е дадено в решение № 12 от 17.07.2014 г. по конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд, като становището е, че действащата правна уредба не отчита изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания ограниченията за поставените под запрещение лица да бъдат пропорционални на състоянието им, да се прилагат за възможно най-кратък срок и да подлежат на редовно преразглеждане от независим орган, но че привеждането на законодателството в съответствие с Конвенцията за правата на хората с увреждания не може да се постигне с неприлагането на оспорените разпоредби; че сами по себе си разпоредби на чл.5, ал.1 и чл.5, ал.3 ЗЛС не са в противоречие с Конституцията, но трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да бъде дадена засилена защита на правата на хората с психически увреждания, а такава ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица, а осигуряват недопускане на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото. Посочено е също така, че защитата на правата на хората с психически увреждания е въпрос от компетентността на Народното събрание, което трябва да приеме съответното законодателство за режима на недееспособността; че обявяването на оспорените разпоредби от ЗЛС за противоконституционни не само няма да реши нито един проблем, свързан с правата на недееспособните, но и ще породи съществена празнота в правния режим на тези лица, ще доведе до отмяна на специалните защити, които законодателството предоставя на недееспособните лица в изпълнение на Конституцията и ще обезсмисли института на поставянето под пълно запрещение. Въззивното решение е съобразено с така дадените правни разрешения, а съгласно чл. 14, ал.6 от Закона за Конституционния съд, решенията му са задължителни за всички държавни органи, включително за съдилищата. По останалите правни въпроси във връзка с приложението на чл.12 КПХУ е налице и практика на ВКС, обективирана в решение № 226/21.10.2016 г. по гр.д. № 4922/2015 г. на IV г.о., според която разпоредбата на чл.12 от КПХУ прогласява равнопоставеност пред закона на хората с увреждания, при спазване от страна на държавите-страни по конвенцията на правилата за признаване на хората с увреждания като правни субекти, за признаване на правоспособност и дееспособност на хората с увреждания наравно с всички останали във всички сфери на живота, за предприемане на подходящи мерки за осигуряване на достъп на хората с увреждания до необходимата им подкрепа за самостоятелно упражняване на техните права, за осигуряване на подходящи и ефективни гаранции срещу злоупотреба и съответствие с международното право в областта на правата на човека при установяването на мерки, отнасящи се до самостоятелно упражняване на права от хората с увреждания да притежават и наследяват имущество, да контролират собствените си финансови дела и да имат равен достъп до банкови кредити, ипотеки и други форми на финансово кредитиране и защитават хората с увреждания от произволно отнемане на тяхното имущество. За постигане на целите по чл.12 КПХУ, в ал.4 са предвидени общи задължения на държаните-страни по конвенцията да предприемат необходимите стъпки с оглед гарантиране на пълноценното упражняване на всички права и основни свободи за хората с увреждания, чрез приемане на всички необходими законодателни, административни и други мерки да прилагане на правата, признати по конвенцията, чрез изменение или отменяне на съществуващите закони, правила, наредби и практики, които установяват дискриминация срещу хора с увреждания. Тази правна уредба, създаваща основа за съвсем ново регулиране на обществените отношения, съществува едновременно с установения по силата на чл.5 ЗЛС институт на запрещението. За постигането на целите на конвенцията, при наличието на законови правила, допускащи отричане или накърняване на правата, признати по конвенцията, държавата следва да приеме всички необходими законодателни мерки за прилагане на тези права и да създаде законови гаранции за упражняването им. Именно в изпълнение на препоръката на Комитета на ООН по чл.12 КПХУ към Република България да промени законодателството си и в частност уредбата, изразяваща се в лишаване или ограничаване дееспособността по общи и остарели критерии като слабоумие или душевна болест, с решение № 645 на Министерския съвет от 04.08.2016 г. е одобрен законопроект на „Закон за физическите лица и мерките за подкрепа“, с който да се отмени института на запрещението /ограничаване на дееспособността/ и последният да бъде заменен с комплекс от мерки, чрез които се оказва подкрепа на лицата с увреждания да упражняват правата си самостоятелно, който проект на закона е внесен от МС в 43-то Народно събрание под сигнатура № 602-01-48/04.08.2016 г. Служебно известно е на съда, че проектозаконът бе подкрепен на първо четене от Комисията по правни въпроси, но в крайна сметка предсрочното прекратяване на пълномощията на 43-то Народно събрание осуети внасянето му в пленарна зала. Към настоящия момент, видно от публикувания за обществено консултиране на 09.12.2020 г. на Портала за обществени консултации – www.strategy.bg Проект на План за действие за изпълнение на заключителните препоръки към Република България, отправени от Комитета на ООН за правата на хората с увреждания /2021-2026/ по чл.12 – „Равнопоставеност пред закона“, §30 от препоръките е именно промяна на законодателството и приемане Закона за физическите лица и мерките за подкрепа. Съгласно отразеното в Плана за действие, предстои извършване на анализ относно конституционосъобразността на проекта на ЗФЛМП и предвиденото отпадане на института на поставяне под запрещение и ползването от активно и пасивно избирателно право на лицата, поставени под запрещение, от който анализ зависи последващото решение за предприемане на конкретните стъпки – финализиране на законопроекта в настоящия му вид или изготвяне на нов законопроект в съответствие с института на запрещението съобразно сега действащата Конституция на Република България. С оглед изложеното, до приемането на ЗФЛМП, с който ще се отмени института на запрещението и ще бъде заменен с комплекс от мерки, чрез които се оказва подкрепа на лицата с увреждания да упражняват правата си самостоятелно, съдът е длъжен да прилага действащата правна уредба за ограничаване на дееспособността и изхождайки от нормата на чл.5 ЗЛС да изследва налице ли са основанията за поставяне на лицето под ограничено запрещение, съответно за отмяната му съобразно законовите критерии – наличие на душевна болест или слабоумие и невъзможността на лицето, страдащо от тези заболявания да се грижи за своите работи, които са разяснени в Постановление № 5/1979 г. от 13.11.1980 г. на Пленума на ВС. По отношение на останалите въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда в обжалвания съдебен акт. Една част от тези въпроси са свързани с правилността на въззивното решение и отразяват несъгласието на касатора с възприетата от съда фактическа обстановка и преценката на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване обаче, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/, а проверката на законосъобразността на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК. Другата част от въпросите, касаещи съществуващите социални услуги и мерки за подкрепа, разписани в приетите в изпълнение на препоръките на Комитета на ООН за правата на хората с увреждания, Закон за социалните услуги, обн. ДВ, бр.24 от 22.03.2019 г., в сила от 1.07.2020 г. и Закон за хората с увреждания, обн. ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г., са без значение за изхода по конкретното дело, доколкото тези социални услуги и мерки за подкрепа не заменят/отменят института на запрещението, а съществуват наред с него. Предметът на ЗСУ е уреждане предоставянето, ползването, планирането, финансирането, качеството, контрола и мониторинга на социалните услуги в Република България, а целите му са гарантиране на: равен достъп до социални услуги, отговарящи на индивидуалните потребности на лицата, качество и ефективност на социалните услуги; правото на всяко лице на подкрепа за живот и домашна среда и в общността. Законът за хората с увреждания има за предмет уреждане на обществените отношения, свързани с упражняване на правата на хората с увреждания в Република България и има за цел да насърчава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на правата и свободите на хората с увреждания; да създаде условия за социално приобщаване на хората с увреждания; да способства за зачитане на вътрешно присъщото човешко достойнство на хора с увреждания и да им предоставя подкрепа. Законът дава и легална дефиниция на „хора с увреждания“ и „хора с трайни увреждания“, между които попадат и лицата с психическа недостатъчност, включително и тези, поставени под запрещение. Като адресати на посочените закони, на тези лица също се предоставят социални услуги, съобразно с техните желания и становище на настойника или попечителя, като в случай на противоречие водещо е желанието на лицето, нуждаещо се от социална услуга. При изследване желанията на лицата, поставени под запрещение, Дирекция „Социално подпомагане“ може да изисква подкрепа от доставчици на социални услуги, а настойникът или попечителят на лицето, поставено под запрещение, е длъжен да се съобрази с желанието му и да му съдейства за насочването и ползването на избраната от него социална услуга. В производството по чл.336 ГПК, чиито разпоредби са приложими и при отмяна на запрещението по чл.340 ГПК, съдът изследва налице са материалноправните предпоставки /основания/ за поставянето под запрещение – наличието на слабоумие или душевна болест и невъзможност на физическото лице поради тези страдания да се грижи за своите работи, а не въпросите налице ли са други възможности за преодоляване на трудностите, които едно лице с увреждане има, като например – ползване на различни социални услуги или мерки за подкрепа. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,