Определение № 60239 от 14.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 902/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на М. М. П. срещу определение № 1473/19.06.2020 г. по в. ч. гр. д. № 1705/2020 г. на Апелативен съд София, с което е отменено определение № 1777/27.04.2020 г. на Софийски градски съд по т. д. № 740/2020 г. и е допуснато обезпечение на предявените от лицата, осъществяващи функцията синдик на „КТБ“ АД /н./, срещу М. М. П. осъдителни искове с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 от Закон за банковата несъстоятелност /ЗБН/ за заплащане на сумите 90 000 евро и 170 000 евро, чрез налагане на възбрана върху Ѕ идеална част от дванадесет имота.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като при постановяването му въззивният съд не е преценил, че твърденията за вероятна основателност на предявения иск не са подкрепени с достатъчно доказателства. Отделно счита, че при постановяването му въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи процесуалната преклузия, регламентирана в чл. 266, ал. 1 ГПК, и е ценил доказателства, представени едва във въззивното производство с подадената частна жалба.

Като релевантни за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните въпроси:

1. „Намира ли приложение процесуалната преклузия за представяне на нови доказателства по чл. 266, ал. 1 ГПК в производството по допускане на обезпечение?“

2. „Длъжен ли е молителят да представи с молбата за допускане на обезпечение всички доказателства, които имат значение за вероятната основателност на иска и които има възможност да представи, или може да представи същите едва с частната жалба срещу определението, с което не е било допуснато обезпечение?“

Излага твърдения, че поставените в изложението въпроси са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд, като те са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, навежда довод, че определението е очевидно неправилно.

Ответникът по частната жалба лицата, осъществяващи функцията синдик на „КТБ“ /н./, я оспорва като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Излага съображения по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение на Апелативен съд София е отменено определение № 1777/27.04.2020 г. на Софийски градски съд по т. д. № 740/2020 г. и е допуснато обезпечение на предявените от синдици на „КТБ“ АД /н./ срещу М. М. П. искове по чл. 60а ЗБН. Въззивният съд е ценил представени с частната жалба нови доказателства и е установил, че след получаване на сума по кредитен договор, сключен между „КТБ“ АД и „Рент Мениджмънт“ АД /н./, дружеството кредитополучател е превело по сметка на „Кен Трейд“ ЕАД 39 110 000 лв., а то от своя страна е превело сума в размер на 800 000 лв. по сметка на „Глобал Юниън“ АД, което пък е превело по сметка на ответника М. М. П. 90 000 евро. и 170 000 лв. Тези факти са мотивирали въззивния съд да приеме, че е налице вероятна основателност на предявените искове, тъй като установяват последователен трансфер на средства с произход договор за банков кредит с „КТБ“ АД. В нарежданията за плащане в брой не е посочено основание за получаване на сумите от ответника, поради което съдът е преценил, че е налице и отрицателната предпоставка, визирана в чл. 60а, ал. 1, т. 1, предл. I ЗБН – липсата на задължение за насрещна престация.

С оглед тежестта на порока, даващ основание за пряк достъп до касация, следва първо да бъде обсъдено твърдението за очевидна неправилност на въззивното определение. Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, пр. III ГПК, предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи правни принципи. В процесната хипотеза се констатира такава неправилност, предвид постановяване на решение № 8/27.05.2021 г. по к. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 60а от ЗБН. Същата дава право на синдика, временния синдик или Фонда за гарантиране на влоговете в банките да предявяват искове пред съда по несъстоятелността за връщане в масата на получено имущество с произход от банката срещу всяко трето лице в случаите, когато третото лице не е изпълнило насрещна престация или същата е на значително по-ниска стойност от полученото, или полученото от третото лице е под формата на парична и/или непарична вноска в капитала му. В мотивите на решението Конституционният съд е приел, че с нея се постига ефекта на абсолютна нищожност, с което явно се надхвърля конституционно допустимата мяра за навлизане в чужда правна сфера по повод попълване масата на несъстоятелността на банка. Това се явява в противоречие с прокламирания от чл. 4, ал. 1 на Конституцията принцип на правовата държава и накърнява по нетърпим начин гарантираното от чл. 17, ал. 1 и ал. 3 на Основния закон право на собственост в широкия смисъл на това понятие, разбирано в практиката на Конституционния съд като имущество изобщо, вкл. вземания. Като се има предвид даденото с решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага, следва извод, че в настоящото производство е необходимо да се отчете обявената противоконституционност на чл. 60а от ЗБН и да се прецени, че предявените от лицата, осъществяващи функцията синдик на „КТБ“ АД /н./, срещу М. М. П. искове по т. д. № 740/2020 г. на СГС, които Апелативен съд София е обезпечил с обжалваното определение, са недопустими. Оттук произтича и очевидната неправилност на контролираното въззивно определение, тъй като с него е допуснато обезпечение на искове, които не съществува в обективното ни право понастоящем. Този извод се налага без да бъде проверявано определението за съответствие с материалния и процесуален закон, както и дали то е обосновано, с оглед установените по делото факти. Съществуването на обезпечителните мерки е функционално свързано със съществуването на правото на иск, с което се защитава накърнено материално право. При липса на иск, то и обезпечението няма как да бъде допуснато, съответно търпени наложените с него обезпечителни мерки. Те не изпълняват регламентираната от закона функция да улеснят реализиране на твърдяното да е накърнено материално право при бъдещо позитивно решение по предявения иск. Ето защо, в случая определението на Апелативен съд София като очевидно неправилно следва да бъде отменено.

При извод за наличие на предпоставките, регламентиращи пряк достъп до касационен контрол, то безпредметно се явява обсъждането на заявеното от частния касатор основание за факултативен касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС