Определение № 1548 от 08.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4759/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. К. чрез назначения й особен представител - адв. К. против решение № 90 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 140/2022 г. на Апелативен съд - Варна. Ответната страна С. П. Д. чрез адв. Д. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 29/12.02.2022 г. по гр. д. № 252/2021 г. на Окръжен съд - Шумен за отхвърляне на предявения от И. П. К. против С. П. Д. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 80 000 лева, представляваща получена от ответницата цена при продажбата на подробно описан недвижим имот - апартамент, в качеството й на пълномощник на продавача С. Д. Х.. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че страните по делото са майка и дъщеря, както и че С. Д. Х. - майка на ищцата, е починала на 27.03.2020 г., оставяйки наследник по закон своята дъщеря - И. К.. В полза на същата, наследодателката била оставила и саморъчно завещание от 10.08.1995 г. С пълномощно от 02.09.2019 г., с нотариално удостоверени съдържание и подпис, С. Д. Х. е упълномощила ответницата С. Д. да я представлява пред нотариус, трети лица и навсякъде където е необходимо, като продаде собственият й недвижим имот - процесният апартамент, находящ се в [населено място], на когото намери за добре, вкл. и да договаря сама със себе си или на лице, на което е пълномощник, при цена и условия каквито договори, да получи капарото и продажната цена, при изрично вписано съгласие на упълномощителката сумата да бъде преведена по сметка на упълномощената; да я представлява и извършва следващите се действия във връзка с продажбата - сключване на предварителен договор, снабдяване с необходимите документи, предаване на владението, да подава декларации и т. н. Въз основа на учредената представителна власт, на 26.09.2019 г. пълномощникът сключил договор за покупко-продажба на имота, като е безспорно установено, че уговорената продажна цена в размер на 80 000 лева е платена по банков път, по сметка с титуляр С. Д. и в съответствие с изричната воля на продавача. Решаващият състав е намерил за безспорно между страните и обстоятелството, че първоначалното намерение на С. Х. е било с парите от продажбата на апартамента в [населено място] да се купи такъв в [населено място], за да може да живее по-близо до внучките си, които се грижели за нея. Според данните по делото (св. Р. Ч.) между С. Х. и нейните внучки са съществували изключително близки отношения, последните са се грижили за баба си и именно нуждата от полагането на грижи с оглед напредналата й възраст е бил и мотивът на наследодателката да се разпореди чрез продажба с процесния апартамент и да закупи друг в [населено място], с цел преместването й по - близо до внучките (св. М. Г.). Това се случило през лятото на 2019 г., като впоследствие се появили купувачи за апартамента в Шумен и сделката реализирана, а по-късно след като С. Х. е разбрала, че не могат да намерят жилище в [населено място], което да се закупи срещу цената, която ще получи от продажбата на апартамента в [населено място], продавачката се отказала от покупката на имот. Тя информирала св. Г., че с парите С. ще погаси кредита за вече закупено от внучка й на жилище. Установено е, че на 08.05.2019 г., т. е. преди упълномощаването и продажбата на апартамента на баба й, ответницата е придобила по договор за покупко-продажба недвижим имот в [населено място] - самостоятелен обект в сграда, върху който е учредена законна ипотека от същата дата. Решаващият състав е намерил още, че обстоятелството, че упълномощителката е предоставила получената от продажбата на апартамента си сума на ответницата, по категоричен начин се установява и от представения по делото писмен договор за дарение, с вписана дата 26.09.2019 г., но с нотариално удостоверяване на подписите на дата 22.01.2020 г., съгласно който С. Х. е дарила на внучката си С. Д. сумата от 80 000 лева, представляваща продажната цена по сделката относно апартамента на дарителката, налична по банковата сметка на надарената като неин пълномощник, от която сума са заплатени и дължимите по прехвърлянето на имота данъци и такси. Прието е, че авторството, респ. действителността на извършеното нотариално удостоверяване не са оспорени, поради което и коментираният договор обективира постигнати между страните по него уговорки за безвъзмездно предоставяне на процесната сума в полза на ответницата. Обстоятелството, че вписаната в титулната част дата на договора не съответства на датата на нотариалното удостоверяване, е счетено да не разколебава неговата доказателствена стойност, а само определя достоверността на датата на документа по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК и извода, че към 22.01.2020 г., когато е извършено удостоверяването, съглашението между страните е било постигнато. Обективираното в декларация с вписана дата 25.02.2020 г., подписана от С. Д., изявление, че до 25.02.2020 г. не е завещавала и прехвърляла на друго лице имоти, пари и ценности, е посочено като ирелевантно за вече настъпилите правни последици от сключения от нея договор за дарение - безвъзмездно и веднага прехвърляне на блага в полза на надарения. Това изявление според второинстанционния съд не сочи и на симулативност, каквото възражение прави ищцата. Отбелязано е, че по делото липсват каквито и да било други доказателства, в това число и изявления в декларация от 30.12.2019 г., също изходяща от дарителката, въз основа на които да се направи извод за привидност на волята на страните по договора за дарение и че същите не са желаели настъпването на неговите последици. За недоказани и неоснователни са приети и другите възражения на ищцата относно действителността на това съглашение, а именно, че същото е нищожно като сключено при липса на основание, липса на съгласие и в противоречие с добрите нрави. Съобразено е, че основанието на договора за дарение е безвъзмездното прехвърляне на имуществени блага в полза на надарения и това основание е осъществено с факта на сключване на договора - С. Х. е разполагала с дарените парични средства, независимо, че същите са били в държане на надарената и на основание чл. 225 ЗЗД със сключването на договора са преминали в патримониума на ответницата. Развити са доводи, че нищожност поради липса на съгласие ще е налице когато страните въобще не са имали намерение (съзнателна воля) да сключат договора, каквито данни няма по делото. Според съда не се установявало също дарението нито с оглед на правните му последици, нито с оглед на мотива за извършването му, да е в нарушение на добрите нрави. Извършеното от наследодателката на ищцата дарение е в полза на нейната внучка, която е полагала грижи за баба си и на която последната е изразила желание да помогне. Прието е, че липсват доказателства, опровергаващи извод, а също и такива, които да сочат, че единственият мотив за дарението е увреждане интересите на ищцата като наследник на дарителката. При тези съображения решаващият състав е формирал извод, че получаването на сумата от 80 000 лева от страна на ответницата е на годно правно основание - валиден договор за дарение, поради което и не е налице неоснователно обогатяване. Прието е освен това, че не е налице и обедняване на ищцата, доколкото като наследник на майка си ще може да придобие само онези активи от наследството, които са били притежание на наследодателката към момента на откриване на наследството. Неосъществяването на житейските й очаквания за придобиване на конкретно имущество от наследодателката е намерено за ирелевантно. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд. Въпреки това твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, доколкото било налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 98 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на IV г.о., решение № 961 от 22.10.2008 г. по гр. д. № 2533/2007 г. на III г.о. и решение № 134 от 24.03.2008 г. по т. д. № 626/2007 г. на I т.о. Касаторът се позовава и на решение № 260196 от 17.03.2021 г. по в. гр. д. № 128/2021 г. на Окръжен съд - Бургас и решение № 189 от 14.01.2019 г. по гр. д. № 16784/2017 г. на Районен съд - Варна. Прави искане за допускане на касационен контрол и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касационното обжалване не следва да се допуска. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с цитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от заявените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка при разглеждането на касационната жалба - в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия по нейното селектиране - по реда на чл. 288 ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила - т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация на въззивното решение не може да се реализира. При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 3 000 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка - вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.