Определение № 617 от 16.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 237/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], подадена чрез адвокат Д. М., срещу решение № 5837 от 31.07.2019 г. по в.гр.д. № 9993/2018 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 380905/10.04.2018 г. на Софийския районен съд по гр. д. № 33794/2016 г., за отхвърляне на предявените от С. Р. Д. срещу „Юробанк България“ АД, искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за установяване нищожността на клаузите на чл. 6, ал. 2, след уговорката: „Погасяването на кредита следва да се осъществява във валутата, в която е усвоен“ до края на ал. 2 и на чл. 23, ал. 1 и 2 от договор за потребителски кредит от 10.09.2008 г. и за заплащане на сумата от 7 163, 73 евро, недължимо платена през периода 18.07.2011 г. - 19.04.2016 г. вследствие на изчисляване на вноските по кредита, въз основа на нищожни клаузи от договора в швейцарски франкове и промяната на курса на тази валута спрямо еврото, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 22.06.2016 г. до окончателното плащане и вместо това е постановено решение за прогласяване на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП, нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договор за кредит № HL 42938 от 10.09.2008 г., след уговорката: „Погасяването на кредита следва да се осъществява във валутата, в която е усвоен“ до края на ал. 2, както и на клаузите на чл. 23, ал. 1 и 2 от Договор за потребителски кредит от 10.09.2008 г. и е осъдено „Юробанк България“ АД, да заплати на С. Р. Д. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 7 163, 73 евро, платена през периода 18.07.2011 г. – 19.04.2016 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 22.06.2016 г. до окончателното плащане, представляваща недължимо платена сума вследствие на изчисляване на вноските по кредита в швейцарски франкове и промяната на курса на тази валута спрямо еврото, въз основа на нищожни клаузи от договора. В частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит № HL 42938 от 10.09.2008 г. на уговорката: „Погасяването на кредита следва да се осъществява във валутата, в която е усвоен“, решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че доколкото ищцата е физическо лице, на което е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, а за закупуване на имот, тя има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП. Посочил е, че според т. 2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, на което се позовава ищцата, чл. 4, § 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват, в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Позовал се е на т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС, според което клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. Като е съобразил конкретните уговорки в процесния договор за кредит от 10.09.2008 г., въззивният съд намерил, че съгласно чл. 1, ал. 1 от договора на ищцата е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове, чиито размер е посочен като равностойност на 46 000 евро. Никъде в договора не се сочи конкретно каква е сумата в швейцарски франкове към момента на сключването му, която се равнява на предоставения кредитен лимит в размер на 46 000 евро. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, неизвестната равностойност в швейцарски франкове на сумата от 46 000 евро, се превежда по блокирана сметка на името на кредитополучателката. По делото е установено, че реален паричен поток от банката – кредитодател към кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен, а действителното усвояване на кредита е извършено в резервната валута на страната – в евро. В разплащателна сметка на ищцата са трансферирани съответните суми в евро по курса на банката. Установено е освен това, че реално кредитът е погасяван във валутата, в която е получен - в евро (каквато възможност е предоставена в чл. 6, ал. 2 от договора) по откритата от банката сметка в евро. Според договора курсът, по който се определя евровата равностойност на дължимите във франкове погасителни вноски, се определя от банката към деня на съответното плащане. Когато курсът се покачва (както в конкретния случай, тъй като швейцарският франк устойчиво се е повишил в периода 2008 г. - 2014 г. спрямо еврото и лева), за една и съща като размер във швейцарски франкове вноска, кредитополучателят внася по-голяма сума в евро/лева. Разликата в курса на швейцарския франк към еврото/лева към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него, представлява положителна величина, формирана след служебно превалутиране от банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента, която се явява печалба за банката, съществуваща и получавана успоредно с договорената възнаградителна лихва. Не може да се приеме, че тази разлика е част от основния предмет на договора за кредит, нито представлява цена на финансова услуга. Разликата съставлява печалба на банката за сметка на кредитополучателя, който я заплаща (поема) като част от служебно превалутираната анюитетна вноска. В резултат на превалутирането потребителят, без да е търговец, е поел съществен валутен риск от разликата във валутния курс франк/евро, а равновесието между правата и задълженията на търговеца и потребителя значително се нарушава във вреда на последния, което съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите от договора, които го позволяват. В случая, това са клаузите от процесния договор касаещи превалутирането, в това число посочените от ищеца разпоредби на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, тълкувани във връзка с разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 от договора. Въззивният съд е приел и че клаузата на чл. 23, ал. 1 и 2 представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, като възлага върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически последици (тези от повишаване на валутния курс швейцарски франк/евро) и прехвърля върху нетърговец риска от колебанията на валутния пазар, като за потребителя не е предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато нарастване на размера на анюитетни вноски в евро/лева, без да се променя абсолютната им стойност в швейцарски франкове. Изложени са съображения, че банката не е изпълнила задължението си за предоставяне на информация, която би позволила на кредитополучателя да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита – не са изяснени реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. Неяснотата на клаузите на договора и неизясняването на последиците от сключването му в дългосрочен план на потребителя според въззивния съд представлява нарушение на изискването за добросъвестност по чл. 143 ЗЗП. Банката не е изпълнила задължението си да уведоми по-слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута. Клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и, ал. 2 от договора за кредит не са съставени по прозрачен и достъпен начин, така че кредитополучателят да може да прецени, на основание ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от договора, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, във вреда на потребителя, поради което са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП – нищожни. След като ищцата е задължена да заплати на банката установената в производството сума от 7 163, 73 евро в периода 18.07.2011 г. – 19.04.2016 г. въз основа на нищожни клаузи, като не било спорно, че сумата е заплатена, тя подлежи на възстановяване като получена от ответника при начална липса на основание, в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Евентуалното възражение за погасяване по давност на вземането по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, по което СРС не е се е произнесъл поради отхвърляне на иска, въззивният съд е счел за неоснователно. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. Подлежи ли на обжалване решението, в частта по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД; 2. Следва ли в противоречие с практиката на СЕС продавачът да е задължен да предоставя спекулативна, несигурна и невъзможна информация за бъдещ неизвестен период и за бъдещи неизвестни събития (какво ще се случи след 25 години), за да се счита, че на потребителя са разяснени последиците от сключването на договора; 3. Означава ли, че целият валутен риск е прехвърлен на кредитополучателя, при условие, че съгласно клаузата на чл. 23 от договора кредитополучателят поема риска само при поскъпване на франка, а банката поема валутния риск при поевтиняване на франка. По първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д. № 4452/2014 г. на III г.о. и решение по гр.д. № 1899/2015 г. на IV г.о. По втори и трети въпрос се твърди противоречие с практиката на СЕС – решение по дело № С-186/2016 г., както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответницата по жалбата С. Р. Д., [населено място], е подала писмен отговор чрез адвокат А. Г., в който е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на подадената жалба. Направено е искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 5837 от 31.07.2019 г. по в.гр.д. № 9993/2018 г. на Софийския градски съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Първият въпрос не е от значение за изхода на делото и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като няма отношение към предмета на спора, а към процесуалноправния въпрос за допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, която се преценява от ВКС в производството по чл. 288 ГПК, при обжалване на определение, с което е оставена без разглеждане касационната жалба, както и в случаите, когато касационната жалба е била върната от въззивния съд, поради недопустимост на касационното обжалване. Вторият поставен въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на горецитираното тълкувателно решение. Правните изводи на въззивния съд са обусловени от заключението му, че не е изпълнено задължението за предоставяне на информация относно икономическите последици от сключването на договора, доколкото не са били налице разумни критерии, въз онова на които да бъде извършена подобна преценка. В този смисъл поставеният въпрос няма отношение към предмета на делото.Освен това е съобразена задължителната практика на СЕС. Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В т.50 от решението е разяснено, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Третият поставен въпрос касае правилността на решението и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по конкретното дело. Същите не могат да бъдат проверявани от Върховния касационен съд във фазата по селектиране на касационните жалби, в която предмет на проверка са само основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК – в този смисъл т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изхода на спора разноски се дължат на ответницата по касация С. Р. Д., поради което „Юробанк България“ АД следва да бъде осъдена да ѝ заплати реално направените от нея разноски пред касационната инстанция – адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие и приложената по делото вносна бележка за съответната сума. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.