Определение № 324 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3811/2019 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 1394 от 11.06.2019 год. по в. гр. д. № 3905/2018 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 5021 от 05.10.2017 год. по гр. д. № 105/2017 год., постановено от Окръжен съд – Благоевград, с което е прието за установено по отношение на Република България, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че Б. Н. В. е собственик на 1/4 ид. част от недвижим поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] от 2009 год., както и на 1/4 ид. част от сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място] от 2009 год., като е отхвърлен искът до размера на претендираните 2/3 ид. части като неоснователен. В частта, с която е уважена претенцията на Б. Н. В. по чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивното решение се обжалва в срок с касационна жалба вх. № 14370 от 22.07.2019 год. от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на Благоевградска област, с доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК – недопустимост, нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване на решението, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, при формулирани въпроси: 1. „Решението на административния съд, постановено в реституционното производство по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, в който компетентен орган е кметът на общината, обвързва ли Държавата?“; 2. „Разпростира ли се разрешението, дадено с ТР № 5 от 14.11.2013 год. по тълк. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС по приложението на ЗСПЗЗ и върху случаите на отмяна на отчуждаването и възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, респ. представлява ли кметът на общината орган на държавна власт или неин представител в тези производства?“; 3. „Приложимо ли е ТР № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС по отношение на случаи, при които административното производство се е развило по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС във връзка със Закона за административното производство, а не при действието на АПК?“; 4. „Подлежи ли на възстановяване имот – публична държавна собственост, отчужден по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС?“; 5. „При даденото разрешение Държавата не се ли поставя в неравнопоставено положение спрямо останалите правни субекти?“ и 6. „Какъв е характерът на производството по чл. 4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС“. Освен това, касаторът релевира и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна недопустимост във връзка с предпоставките за допустимост на установителния иск и очевидна неправилност на въззивното решение, свързана със съществено нарушение на императивна материалноправна норма, а именно – чл. 7, ал. 4 ЗДС, в комбинация с недопускане проверката на материалната законосъобразност на решението на ВАС, с което е отменено отчуждаването на процесните недвижими имоти. От друга страна, въззивното решение обжалва ищецът Б. Н. В., чрез адв. П. Т., като излага съображения за неговата неправилност поради наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителния му диспозитив относно претендираното с исковата молба право на собственост над 1/4 ид. част до заявения размер от 2/3 ид. части. В изложението към жалбата се твърди, че въпросът: „Налице ли е обвързващо действие на съдебен акт по проведен пряк съдебен контрол за законосъобразност на административно производство по реституция на идеални части от недвижим имот за тези части от имота и евентуалните реституционни права върху тях, които не са били предмет на прекия съдебен контрол?“ – е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВС и ВКС в тълкувателни решения и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отделно от това, навежда твърдения за очевидна неправилност на въззивното решение вследствие на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при изследване на въпросите за приложимия правен режим за реституция на тези идеални части, които не са били засегнати от решението на ВАС за законосъобразността на отказа да бъдат реституирани процесните имоти. Всяка от страните оспорва подадената от противната страна касационна жалба с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, по съображения за липса на съответно въведените основания за допускане на касационното обжалване, респективно излага съображения за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: Касационните жалби срещу въззивното решение са редовни като подадени от легитимирани лица в законоустановения срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че процесният имот, представляващ къща-музей в [населено място], в която е бил роден и живял Н. Й. В., е била обект на разпореждане № 3171 от 03.12.1952 год. на Министерски съвет за откупуване, ведно с мястото от 178 кв. м., върху което е застроена, за сумата от 19 648 лв. Впоследствие със Заповед № 91 от 02.05.1982 год. на Председателя на ИК на ОНС-Благоевград е отчуждена и останалата част от имота с площ от 228 кв. м., отново за мероприятие „къща-музей на Н. Й. В.“, срещу заплатено обезщетение в размер на 6 284 лв., заедно с намиращите се в него паянтова къща на два етажа със застроена площ от 50 кв. м. и паянтова стопанска постройка на два етажа със застроена площ от 60 кв. м. Развилото се реституционно производство за отмяна на отчуждаването на имота, инициирано по молба на В. В., М. В. и Н. В. /баща на ищеца/, срещу мълчалив отказ на кмета на община Банско, е приключило с решение № 6210 от 28.12.1998 год. на ВАС по адм. дело № 3722/1998 год., с което е отменен постановеният мълчалив отказ за отмяна на отчуждаването на процесния имот относно незастроената част от дворното място и масивна жилищна сграда, извършено през 1952 год. и 1982 год. За да отмени отчуждаването в тази част ВАС е приел, че полученото парично обезщетение е възстановено, а мероприятието „Къща-музей на Н. Й. В.“ не е осъществено, поради което са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. С оглед на така установените факти, въззивният съд е приел, че Държавата е обвързана от постановеното административно решение за възстановяване на правото на собственост, съгласно ТР № 5/2011 год. от 14.01.2013г по тълк. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС, тъй като кметът като орган на местна публична власт представлява и Държавата. Пред него се е развило производството по реституция и същият е бил страна и в производството пред ВАС. Следователно, що се отнася до Държавата, същата не е трето лице по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК и предвиденият в тази разпоредба косвен съдебен контрол е изключен, доколкото е проведен пряк съдебен контрол пред административен съд, в което производство кметът е бил страна по спора. Последното следва от приетата нова правна уредба в АПК и ГПК – съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, решенията по административен спор, с които се изменя или отменя административен акт, имат действие за всички, а чл. 302 от новия ГПК предвижда, че те са задължителни и за гражданския съд. По спорния въпрос относно на кого е възстановено правото на собственост и възражението на ищеца, че е на всички наследници, а не само на обжалвалите мълчаливия отказ, въззивният съд приема, че незаявилите искане наследници за отмяна на отчуждаването по ЗВСВНОИ не са придобили правото на собственост, поради което то е останало в патримониума на Държавата. Отмяната на отчуждаването в случая е само за идеалните части на В. В., М. В. и Н. В.. В тази връзка въззивният съд е достигнал до извода, че Н. В. не е могъл да придобие собствеността върху прехвърлената му 1/2 ид. част от процесните имоти по силата на договора за покупко-продажба, отразен в Нотариален акт № 196 от 10.03.2003 год., том I, рег. № 1028, дело № 196/2003 год., тъй като продавачите М. Б. и Е. Н. не са притежавали правото на собственост, доколкото не са участвали в реституционното производство. Съответно Н. В. не е могъл да прехвърли валидно тази 1/2 ид. част с договора за дарение в полза на неговия син Б. В., тъй като самият той не е бил собственик. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че исковата претенция по чл. 124 ГПК от Б. Н. В. се явява основателна и доказана единствено за 1/4 ид. част от процесния имот, възстановена на Н. В. с влязло в сила решение на ВАС и впоследствие дарена на ищеца Б. В.. Така мотивиран въззивният съд, като е достигнал до същите правни изводи като първоинстанционния съд, е потвърдил постановеното от последния решение като правилно и законосъобразно. Настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение, намира, че при тези мотиви на въззивното решение не са налице релевираните от касаторите основания за допускане на касационно му обжалване поради следните съображения: Първите три въпроса, поставени в изложението към касационната жалба на Държавата, се свеждат до допустимостта на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК при наличието на влязло в сила съдебно решение за възстановяване на правото на собственост по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и до въпроса за приложимостта на ТР № 5 от 14.01.2013 год. по тълк. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС, когато административното производство се е развило по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС във връзка със Закона за административното производство, а не при действието на АПК. Всички те намират изричен отговор в задължителната практика, формирана с ТР № 5 от 14.01.2013 год. на ОСГК на ВКС, поради което и следва да бъдат разгледани заедно. Съгласно възприетото в него разрешение след приемането на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, според което, ако административният акт бъде изменен или отменен от съда, решението има действие по отношение на всички, следва, че ТР № 6 от 10.05.2006 г. е изгубило сила в частта по т. 4, с която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 302 ГПК, решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за Държавата и органите й. Аналогично разрешение на поставените въпроси се дава и от установената практика на ЕСПЧ – решение от 26.09.2012 год. по жалба № 43071/2006 год. „Дечева и др. срещу България“, съгласно което функциите на кмета по отношение на собствеността и въпроса за реституцията са еманации на местните публични власти и в този смисъл на Държавата. Цитираните в изложението към касационната жалба на Държавата решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК не могат да обосноват наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като са постановени преди ТР № 5 от 14.01.2013 год. на ОСГК на ВКС и при действие на изгубилата сила т. 4 на ТР № 6 от 10.05.2006 г. Не е налице противоречие и с решение № 6 от 22.02.2016 год. по гр. д. № 5173/2015 год. на ВКС, I г. о., което допуска осъществяване на инцидентен съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на административен акт за реституция на имота по реда на чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, а не на влязъл в сила съдебен акт на административен съд. Този извод не противоречи, а напротив – напълно е съобразен с изрично възприетото в т. 1 на ТР № 5 от 14.01.2013 год. на ОСГК на ВКС, че при спор за собственост Държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост. Косвеният съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК се явява изключен обаче, когато е проведен пряк съдебен контрол на така приключилата административна процедура по отмяна на отчуждаването. Изложеното до тук дава категоричен отговор и на въпроса за значението на обстоятелството, че в процесния случай към момента на осъществяване на този съдебен контрол са действали старите ГПК и ЗАП. Доводите на касатора в тази насока са абсолютно несъстоятелни както с оглед на трайно установената съдебна практика, така и с утвърденото в правната теория разбиране за действието на процесуалния закон. Следователно, така формулираните въпроси, макар и да обуславят изхода на конкретното дело, не обосновават наличие на нито една от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради което и по тях не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. След като съществуващата съдебна практика във връзка с обвързаността на Държавата от съдебното решение на административен съд по осъществен пряк съдебен контрол на възстановяване на правото на собственост е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретна разпоредба на закона, то не може да се приеме и че въпросът: „При даденото разрешение Държавата не се ли поставя в неравнопоставено положение спрямо останалите правни субекти?“ – е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Що се отнася до четвъртия и шестия въпрос, формулирани в изложението към касационната жалба на Държавата, касаещи възможността за реално възстановяване на имот – публична държавна собственост и характера на производството по чл. 4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, то същите не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване. Това е така, тъй като изводът на въззивния съд за основателност на ищцовата претенция за собственост на процесния имот до обема от 1/4 ид. част се основава на влязлото в сила решение на Върховния административен съд, което е задължително за гражданските съдилища по въпроса за материалната законосъобразност на административния акт по проведеното реституционно производство и не подлежи на пререшаване в хода на настоящото производство. Съответно посочените въпроси не са относими към изхода на конкретното дело, тъй като въобще не са изследвани по същество от въззивния съд, не са обусловили правните му изводи и по тях не може да бъде допуснато касационно обжалване, доколкото не е налице общата предпоставка за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното не е налице и сочената „очевидна неправилност“ на въззивното решение, свързана със съществено нарушение на императивна материалноправна норма, а именно – чл. 7, ал. 4 ЗДС, в комбинация с недопускане проверката на материалната законосъобразност на решението на ВАС, с което е отменено отчуждаването на процесните недвижими имоти, доколкото този въпрос е разрешен изцяло в съответствие с възприетите в ГПК основни принципи на гражданския процес и посочената задължителна практика на ВКС. В настоящото производство по проверка на предпоставките за допускане касационния контрол на обжалваното решение не се констатира и твърдяната вероятна недопустимост на предявения от Б. Н. В. установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 2 на ТР № 8 от 27.11.2013 год. по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК на ВКС, преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване /аргумент от чл. 124, ал. 1 ГПК/. От установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. Следователно правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права може да е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. По поставения правен въпрос в изложението към касационната жалба на ищеца Б. Н. В.: „Налице ли е обвързващо действие на съдебен акт по проведен пряк съдебен контрол за законосъобразност на административно производство по реституция на идеални части от недвижим имот за тези части от имота и евентуалните реституционни права върху тях, които не са били предмет на прекия съдебен контрол?“ – настоящият състав на ВКС, II г. о. отделение намира следното: Доколкото е разбираем така поставеният въпрос, същият касае обективните и субективните предели на силата на присъдено нещо на решението на ВАС за отмяна на осъщественото отчуждаване на процесните имоти. В последното се приема, че предвиденото отчуждително мероприятие е частично осъществено – след като новото строителство, предвидено с втория етап на отчуждаването е заело една незначителна част от дворното място, а останалото е незастроено и в него не е осъществено такова мероприятие, както и по отношение на съществуващата масивна жилищна сграда, отчуждена през 1952 год., то са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и пр. в тази част отчуждаването да бъде отменено. Изводът на въззивния съд за неоснователност на претенцията на ищеца до пълния заявен обем от 2/3 ид. части от правото на собственост върху процесните дворно място и жилищна сграда не лежи върху СПН на така постановеното решение, поради което този въпрос също се явява неотносим. За да отхвърли претенцията в тази й част, въззивният съд е изходил от обстоятелството, че реституцията на недвижими имоти, отчуждени по благоустройствени закони - ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС по реда на чл. 4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и пр., се осъществява чрез изпълнение на определена административна процедура за възстановяване правото на собственост. Фактическият състав на възстановяването на собствеността включва искане за възстановяване на собствеността му от бившия собственик или неговите наследници в съответния преклузивен срок и позитивно решение на органа по реституцията по него, каквото искане в настоящия случай не е направено от всички наследници, в това число и М. Б. и Е. Н.. Правото му на собственост, над възстановената в полза на баща му ид. част от правото на собственост, Б. Н. В. обосновава с качеството си на правоприемник по договор за покупко-продажба и впоследствие дарение на ид. части от правото на собственост на М. Б. и Е. Н.. Последните обаче не са участвали в процедурата по реституция, съответно в тяхна полза не е възстановено полагащото им се право на собственост. Следователно то е останало в патримониума на Държавата и претенцията в тази й част е неоснователна. Посоченият извод от правна страна е напълно съобразен с практиката на ВС и ВКС, а що се отнася до фактическите констатации, последните и не подлежат на проверка в производството по селекция на касационните жалби и правилността им може да бъде проверявана едва след допускане на касационното обжалване. Не се обосновава и сочената от касатора Б. Н. В. „очевидна неправилност“ на въззивното решение вследствие на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при изследване на въпросите за приложимия правен режим за реституция на тези идеални части, които не са били засегнати от решението на ВАС за законосъобразността на отказа да бъдат реституирани процесните имоти. Както вече беше посочено, възстановяването на собствеността по реда на чл. 4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и пр. се осъществява чрез изпълнение на определена административна процедура, а не по силата на закона. Не може по отношение на един и същ имот, отчужден на едно и също основание, спрямо едни наследници да е приложим един правен ред за възстановяване на собствеността, а спрямо останалите – друг. При посочените мотиви на въззивния съд не се констатират нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Не е налице явна необоснованост поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на процесуалния закон или нарушение на императивни правни норми. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Поради горните съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато на нито едно от сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 и ал. 2 ГПК. Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на Благоевградска област от една страна и Б. Н. В., чрез адв. П. Т. от друга, са поискали присъждане на направените разноски в касационната инстанция, но с оглед недопускането на касационно обжалване на решението по касационните жалби на двете страни, съдът не присъжда такива. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.