Определение № 67 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2503/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Т., чрез адв. В. Д. против решение от 08.02.2021 г. по в.гр.д. № 9548/2020 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение от 16.07.2020 г. по гр.д. № 55044/2019 г. на Софийски районен съд, е развален до 1/2 ид.ч. сключения на 13.10.2017 г. с нот.акт № 142, том IV, рег. № 3568, дело № 686/2017 г., договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, по предявения от П. П. И. срещу Р. Н. Т., иск по чл.87, ал.3 ЗЗД, а за останалата 1/2 ид.ч. е обезсилил решението като постановено по недопустим поради липса на правен интерес иск. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата и не е зачел изявленията на ответницата, установяващи, че последната е имала желание да продължи задълженията на починалия приобретател по договора – син на страните, като полага грижи и издържа ищеца, но последният е отказал да приеме такива.Според касатора, като не е дал на ответницата подходящ срок, в който да изпълни задължението си като наследник на починалия приобретател, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правни въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържа се единствено основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с обосновка, че очевидната неправилност на решението е свързана с несъобразяване с практиката на ВКС по подобни казуси, обективирана в решение № № 439 от 22.12.2011 г. по гр.д. № 90/2011 г. на III г.о. и решение № 20/22.07.2015 г. по гр.д. № 1853/2014 г. на IV г.о. Ответната страна по жалбата – П. П. И., чрез пълномощниците си адв. Т. и адв. Н. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формурирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да уважи предявения иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД до размера на 1/2 ид.ч. от сключения на 13.10.2017 г. с нот.акт № 142, том IV, рег. № 3568, дело № 686/2017 г., договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, въззивният съд съобразявайки, че тежестта на доказване факта на изпълнението на договорните задължения лежи върху ответната страна, е приел, че от събраните по делото гласни доказателствени средства този положителен факт не е установен. Приел е, че за двете години след смъртта на приобретателя – син на страните по спора, ответницата не е полагала материални и физически грижи за ищеца, нито пък му е предлагала да му помага и да го издържа, в който смисъл са и показанията на настоящия съпруг на ответницата. Съобразявайки трайната практика на ВКС по въпроса за правните последици от неоказване на необходимото съдействие от страна на кредитора за изпълнение на задължението и при липса на каквито и да било доказателства, че ответницата е поискала или е трансформирала задължението за издръжка в парично, съдът е приел, че искът за разваляне на алеаторния договор е основателен до размера на 1/2 ид.ч., като е съобразил т.4 на ТР № 30/17.06.1981 г. на ВС, ОСГК, че при смърт на приобретателя на правото на собственост по договора за издръжка и гледане, не настъпва прекратяване на договора по право по отношение на прехвърлителя или на третото ползващо от него лице. Със смъртта на приобретателя по договора – С. П. И. - син на страните, длъжник по договора се явява неговата майка, която наследява 1/2 ид.ч. от процесния имот. Доколкото другият собственик по наследство на 1/2 ид.ч. от процесния имот е ищецът – прехвърлител по договора за издръжка и гледане, последният няма правен интерес от разваляне на целия договор, а само на 1/2 ид.ч. от него, която е собственост на ответницата по силата на наследственото правоприемство. При тези мотиви, въззивният съд е обезсилил решението на Софийски районен съд за останалата 1/2 ид.ч. от договора, тъй като е постановено по недопустим поради липса на правен интерес иск по чл.87, ал.3 ЗЗД. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, като съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Касационният съд не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поради липсата на поставени от касатора правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС по сходни казуси, не представлява квалифицирана форма на неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а представлява допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, което обаче не може да бъде разгледано, тъй като не е налице общото основание за допускане до касационно обжалване, доколкото липсва повдигнат от касатора правен въпрос. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 2000,00 лв., съгласно приложения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,