Определение № 3340 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 970/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – Пловдив, срещу решение № 224 от 14.12.2022 г. по в. гр. дело № 497/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено в производство с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. С него, след частична отмяна на решение № 904 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 2409/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, присъденото в полза на ищеца В. Б. Д. обезщетение за претърпените от него вреди вследствие на незаконното му обвинение в извършване на престъпление, приключило с постановление за частично прекратяване на наказателното производство, е увеличено до размер на 15 000 лева, вместо присъдените от първоинстанционния съд 3 000 лева от общо претендираните 30 000 лева. Решението се оспорва в отменителната му част с довода за неправилно завишаване размера на дължимото се обезщетение. Според Прокуратурата същият е прекомерно висок спрямо характера и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В изложение към жалбата се позовава на противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради непосочване на конкретното значение, което има всяко едно от установените по делото обстоятелства за определяне размера на дължимото обезщетение, както и несъобразяването му със социално-икономическите условия на живот в страната и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Формулираните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се свеждат до материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта. По делото е постъпил писмен отговор от В. Б. Д., чрез процесуалния му представител адв. Т. И., в който се поддържа становище за неоснователност на жалбата и се претендират разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Същата не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения: По въпроса относно приложението на установения в чл. 52 ЗЗД критерий /в материалноправен и процесуалноправен аспект/ са дадени принципни указания в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., както и при отговор на същите въпроси в постановени по реда на чл. 290 от ГПК множество решения на ВКС – напр. реш. № 532 от 2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., ІІІ г. о., реш. № 377 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г., ІV г. о., реш. № 149 от 2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., ІІІ г. о., реш. № 344 от 2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., ІV г. о., реш. № 150 от 2013 г. по гр. д. № 1367/2012 г., ІІІ г. о., реш. № 267 от 2014 г. по гр. д. № 820/2012 г., ІV г. о., реш. № 292 от 2014 г. по гр. д. № 3435/2014 г., ІІІ г. о. и др. Част от тази установена практика съставляват и решенията, приложени към изложението. Твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обаче не се установява във връзка с поставените правни въпроси. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Затова в мотивите си съдилищата трябва да посочат конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Тази преценка не липсва в обжалвания акт. От мотивите към въззивното решение е видно, че при формиране на волята си Пловдивският апелативен съд е преценил всички установени правнорелевантни факти и ги е оценил съобразно вътрешното си убеждение за тяхното значение. Взети са предвид възрастта на пострадалия, настъпилата промяна в характера му и в отношенията му с неговите близки и познати, изживените негативни емоции, влошаването на психическото му състояние, създадената несигурност в бъдещето поради възможното осъждане, характерът на повдигнатото обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление, в т. ч. предвижданото за него наказание /лишаване от свобода от една до десет години по първоначалното обвинение, респ. лишаване от свобода от десет до двадесет години и конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния по прецизираното обвинение/. Към тези обстоятелства е прибавена продължителността на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 4 месеца и 22 дни /от 19.01.1994 г. до 10.06.1994 г./, впоследствие заменена на „подписка“, както и наложената мярка „забрана за напускане на страната“, ограничаваща възможността за свободно придвижване. Подчертана е изключително дългата продължителност на наказателното производство /12 години, 11 месеца и 9 дни, а до влизане в сила на постановлението за прекратяване още 9 години 9 месеца и 28 дни/. В същото време е отчетен и фактът, че ищецът е осъждан три пъти, единият от които в процесния период, наказателното производство е протекло преобладаващо в досъдебна фаза, съобразен е броя и естеството на извършените процесуално-следствени действия по процесното обвинение. В съображенията за неприлагане на чл. 5 ЗОДОВ поради допринасяне на увредения за вредите, решението на въззивния съд следва установената практика на ВКС, като следва да бъде изтъкнато, че принос не може да се приеме в хипотеза като разглежданата. От една страна самопризнанието на пострадалия е направено след неговото задържане, а впоследствие е и оттеглено. От друга страна, прокуратурата е длъжна да извърши всякога пълна и всестранна проверка на фактите и обстоятелствата от значение за разкриване на обективната истина относно извършеното престъпление, каквато в настоящия случай съдебният състав е намерил, че не е налице. Несъгласието на касатора с фактическите констатации на съда и достигнатите изводи относно предмета на спора, само по себе си не обосновава наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а представлява довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост може да бъде проверявана едва в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на касационното обжалване. На следващо място, съдебни решения по уважени искове на същото или друго основание, при които размерът на обезщетението за неимуществени вреди е различен предвид различните обстоятелства, които съдът задължително взема предвид, поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, ако такъв не е изрично привързан към определени указани предпоставки на преценката съгласно установената вече практика.Разяснение кога има противоречие съгласно чл. 280,ал. 1, т. 1 ГПК, ако при пълно сходство или сходство в основните факти са определени драстично различни по размер обезщетения на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е дадено в реш. № 830 от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1898/2009 г., ІV г. о. на ВКС. В установената практика по реда на чл. 290 ГПК понастощем трайно е изтъквано, че аналогичните случаи следва да се обезщетяват равностойно, което изискване следва и от съдържанието на обществения критерии за справедливост. Нарушение в тази насока в случая не се констатира и не се обосновава с приложените към изложението на касатора решения на ВКС. Така напр. - реш. № 123 от 23.06.2013 г. по гр. д. № 254/2014 г., III г. о., касае хипотеза, в която производството е продължило много по-малко /6 г./, а единствената наложена мярка за неотклонение е „подписка“; реш. № 113 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 3483/2016 г., IV г. о. – продължителност от около 5 г., без да са установени сериозни отражения върху психо-емоционалното състояние и социалния кръг на ищеца, наложени мерки „подписка“ и „парична гаранция“; реш. № 358 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г., IV г. о. – прието е, че производството е протекло в разумен срок /по-малко от 4 г./, при взета най-лека мярка за неотклонение и без да се установява обвинението да е рефлектирало върху социалния живот и професионалната реализация на ищеца; реш. № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о. касае наказателно производство, продължило по-малко от година, относно престъпление, което не е „тежко“; реш. № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г., III г. о. – разумна продължителност на производството /2 г. и 4 мес./ и непроменено здравословно състояние на ищеца през времетраенето на наказателното преследване, вкл. на престоя му в ареста, а в същото време водено паралелно друго наказателно производство за тежки умишлени престъпления. Аналогични съображения могат да бъдат изложени и по отношение останалата част от цитираните решения, нито едно от които не е съпоставимо с оглед установените в разглежданата хипотеза обстоятелства от значение за критерия по чл. 52 ЗЗД. При този изход на делото следва да бъдат присъдени поисканите от ответника разноски за адвокатска защита, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 03.02.2022 г. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.