Определение № 631 от 06.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 3194/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], Област Я. срещу решение № 124 от 16.07.2014 г. по в. гр. д. № 139/2014 г. на Ямболски окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Ямболски районен съд решение № 69 от 30.01.2014 г. по гр. д. № 2398/2013 г. С първоинстанционния акт, с потвърдената от въззивния съд негова част, е уважен предявеният от [община] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземане за сумата 9 769.79 лв., представляваща неплатен наем по договор за наем № 5307/01.06.2006 г. за периода 30.10.2010 г. - 30.05.2013 г., за която сума, на основание чл. 417 ГПК, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1009/15.07.2013 г. по ч. гр. д. № 1662/2013 г. на Ямболски районен съд. Касаторът поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е недопустимо поради неотстраняване нередовността на исковата молба, както и че е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу отказа на въззивния съд да уважи възражението на касатора (ответник по иска) за недължимост на претендираната сума поради нищожност на процесния договор за наем на земеделски земи предвид неспазване на предвидената в чл. 1, ал. 3 от Закона за арендата в земеделието форма, както и предвид невъзможен предмет. Несъгласие изразява и по отношение приетото от въззивната инстанция досежно момента на прекратяване на договора за наем. Оплакването си за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила касаторът обосновава с твърдението, че съдът е формирал правните си изводи въз основа на документи (договора за наем и споразуменията към него), които не са представени в предвидения в закона преклузивен срок, а едва пред въззивната инстанция, без обаче да са налице предпоставките за това, установени в чл. 266 ГПК. Като релевантни за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени въпросите: „ 1. Валиден ли е договор за наем на земеделска земя, сключен за срок повече от 4 години с оглед наличието на специалната законова регламентация в чл. 1, ал. 3 от Закона за арендата в земеделието; 2. Може ли пред въззивната инстанция да се представят доказателства, които страната е могла да представи пред първата инстанция”. По отношение на първия въпрос касаторът поддържа всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, обосновани съответно: основанието по т. 1 – с противоречие на въззивния акт с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 145 от 19.11.2010 г. по т. д.№ 889/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.; основанието по т. 2 – с противоречие между влезлите в сила решения от 03.02.2012 г. по в. т. д. № 2819/2011 г. на Варненски окръжен съд и от 15.07.2013 г. по в. гр. д. № 248/2013 г. на Ямболски окръжен съд и основанието по т. 3 – с наличието на противоречива задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 145 от 19.11.2010 г. по т. д.№ 889/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 703 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 1060/2009 г. на ІV г. о. По отношение на втория въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението за противоречие на обжалваното решение с практиката по чл. 290 ГПК – решение № 252 от 04.09.2012 г. по гр. д. № 629/2011 г. на ВКС, ІV г. о. Ответникът по касация – [община] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 18.10.2014г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди решението на Ямболски районен съд в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на [община] към [фирма] за сумата 9 769.79 лв., представляваща неплатен наем по договор за наем № 5307/01.06.2006г. за периода 30.10.2010 г. - 30.05.2013 г., предмет на издадена по реда на чл. 417 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение № 1009/15.07.2013 г. по ч. гр. д. № 1662/2013 г. на Ямболски районен съд, въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно наемно правоотношение с предмет ползване на четири земеделски имота за срок от 10 години, по което ответният търговец-наемател не е изпълнил задължението си да заплати част от дължимия наем, а именно за периода от 30.10.2010 г. до датата 30.05.2013 г., когато договорът е прекратен с едностранно предизвестие от общината-наемодател. Съдебният състав е преценил като неоснователни направените от ответника по исковете възражения за нищожност на сключения между страните договор. По отношение довода за неспазване на изискуемата в специалния закон (Закона за арендата в земеделието) форма за сключване на договора за отдаване под наем на земеделска земя е застъпено становището, че в случая не се касае за договор за аренда в земеделието, а за обикновен договор за наем, сключването на какъвто по общия ред на ЗЗД с предмет земеделска земя е допустим и вписването на същия в нотариалните книги не е елемент от фактическия му състав. В този смисъл е възприето разрешението в задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 703 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 1060/2009 г. на ІV г. о., а не в решение № 145 от 19.11.2010 г. по т. д. № 889/2009 г. на ІІ т. о. Като неоснователно е преценено и възражението за нищожност на договора за наем поради невъзможен предмет, обосновано с твърдението, че процесните земи не са били овощни градини, каквото е следвало да бъде предназначението им според клаузите на договора. Според въззивния съд, по отношение на три от имотите това твърдение е недоказано, а по отношение на четвъртия имот в м. „Върбите” в землището на [населено място] неоснователността му произтича от обстоятелството, че предназначението на имота за „нива” е променено едва през 2009 г., за което обаче наемодателят не е възразявал до последното заплащане на наема през 2010 г. Решаващият състав не е споделил и становището на ответника по иска, че процесното наемно правоотношение е прекратено на твърдяната от него дата – 22.05.2012 г., като се е позовал на липсата на доказателства за получаване на отправеното до него съобщение от наемодателя. Поради това, за дата на прекратяване на договора е счетена датата 01.06.2013 г., когато е изтекъл 10-дневният срок, даден на ответника-наемател в изпратеното до него второ съобщение от 13.05.2013 г., получено на 21.05.2013 г. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност същият да е недопустим поради произнасяне по нередовна искова молба. С оглед съдържащото се във въззивната жалба на едноличния търговец изрично оплакване, с определение № 109 от 31.03.2014 г. въззивният съд е оставил исковата молба без движение с указания за отстраняване на нередовността й чрез посочване на обстоятелствата, на които е основан предявеният иск. Видно от депозираната от общината-ищец молба вх. № 1567 от 14.04.2014 г., тези указания са надлежно изпълнени, поради което липсва основание за извод, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и съответно, че постановеното от него решение е вероятно недопустимо и като такова следва да бъде допуснато до касационен контрол. На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси. Същите отговарят на императивното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, но по отношение на тях не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. С приетото след образуване на настоящото дело Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на релевантния за настоящия спор материалноправен въпрос. Според т. 2 от същото: Договорът за наем с предмет отдаване за възмездно ползване на земеделска земя, към който са приложими разпоредбите на Закона за задълженията и договорите, е действителен, независимо от наличието на специална законова регламентация относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на обекти, посочени в чл. 1, ал. 3 от специалния Закон за арендата в земеделието. Наличието на посочената задължителна съдебна практика изключва съществуването на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. А доколкото постановеното от въззивния съд решение е изцяло в съответствие с тази практика, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на процесуалноправния въпрос отсъствието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че не е налице твърдяното противоречие между обжалвания въззивен акт и цитираната практика по чл. 290 ГПК. Видно от данните по делото, посочените от касатора писмени доказателства, в т. ч. и процесният договор за наем са приети още в първоинстанционното производство с определение от съдебно заседание на 02.12.2013 г. чрез прилагането на ч. гр. д. № 1662/2013 г. на Ямболски районен съд, по което същите са били представени. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от посочения изход на делото, поради липса на изрично искане, на ответника не се присъждат разноски за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение