Определение № 670 от 02.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5164/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Столична Община и Д. Г. С., подадени срещу въззивно решение № 10380 от 19.05.2021 г. по в.гр.д. № 529 /2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 11658 /2017г. на Софийски градски съд, с което е прогласена нищожността на основание чл.26, ал.1, пр. l-во ЗЗД на сключения на 23.09.1999 г. Договор за продажба с разсрочено плащане на общински нежилищен имот, по силата на който на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 от ЗППДОбП (отм.) Д. Г. С., осъществяващ търговска дейност като ЕТ „Д.” е закупил от Столична Община следния обект: “ Чайна - Ю. парк”, находяща се в Ю. парк III част, общински нежилищен имот, стопанисван от район „Т.”, с разгъната застроена площ 135.80 кв.м.. Ответниците по касационните жалби М. И. Р. и Т. И. К., представят отговори срещу подадените жалби, като излагат твърдения, че не са налице предпоставките за тяхното допускане до касационно обжалване, евентуално, че същите са неоснователни. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок от страни по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното: Предявеният иск е допустим. Не е налице сила на пресъдено нещо между страните по въпроса за валидността на сделката като противоречаща на закона, т.к. липсва идентичност в предмета по настоящото дело и това по гр.д. № 3170 /2001 г. по описа на Софийски районен съд, съответно гр.д. № 4853 /2002 г. по описа на Софийски градски съд, образувано по иск за обявяване нищожност на посочения договор поради нарушения на правата им по чл. 2 от ЗОСОИ, поради нарушаване правото им на избор на обезщетение, както и защото обектът е продаден с право на строеж върху терена, който е деактуван, с което са нарушени правата им на собственици. Настоящата искова претенция е за обявяване нищожността на договора като противоречащ на закона - чл.35, ал.1, т.2 от ЗППДОбП (отм.). В този смисъл няма идентичност между страните и предмета на делата. Ищците твърдят, че са собственици на недвижим имот, върху който е разположен процесният имот. Собствеността им е възстановена със заповед РД 57-83/22.02.1999 г. на кмета на Столична община на основание чл.1 ЗВСОНИ. Договорът от 1999 г., сключен между Столична община и ответника Д. Г. С., с който са продадени чайната и трафопостът върху собствения им имот на основание чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.) е нищожен поради сключването му в противоречие със закона, т.к. купувачът не се явява правоимащо лице по смисъла на посочения текст от закона. По съществата на спора въззивният съд е приел, че не е налице основанието по чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.), уреждащ сложен фактически състав за придобиване на имота, който включва наличието на наемен договор за конкретен имот, сключен след 15.10.1990 г., но не по-късно от 15.10.1993 г., решение на орган по чл. 3 от ЗППДОбП (отм.) и сключване на договор за продажба, като е необходимо наемното отношение да съществува към датата на подаване на предложението за приватизация. По делото не е доказано наличието на сключен договор за наем към датата на подаване на предложението за приватизация – 15.01.1996 г. със собственика на процесния обект– Столична община, за която е установено, че е придобила имота по силата на законовата разпоредба на § 7 от ПРЗ на ЗМСМА (ДВ, бр.77 /91 г.). Договорът с общината е бил сключен идва на 17.10.1997 г. и следователно не попада в посочения в разпоредбата на чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.) преклузивен срок (от 15.10.1990 год. до 15.10.1993 г.). Правилни са доводите на въззивника, че договорът за наем е неформален и за него не се изисква писмена форма за неговата действителност, но договорът е следвало да бъде сключен в писмена форма, служеща за доказване на неговото сключване. Липсата на договор със собственика на имота към определения в период може да се изведе и от обстоятелството, че такъв не е бил вписан съгласно чл.112, ал.1, б.”е” от ЗС. Такова изискване не е елемент от фактическия състав на договора и не го прави недействителен, но има оповестително, защитно и конститутивно действие. Посочената норма е императивна, а по делото няма спор, че наемният договор е бил със срок, по-дълъг от една година.. От изложеното съдът, след като намира, че ответникът не се явява правоимащо лице да изкупи процесния имот по реда на чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.), приема, че сключеният между ответниците договор за продажба е нищожен поради противоречието му с императивната правна норма на чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.). По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: По касационната жалба на Д. Г. С.:. Касационната жалба се изчерпва с твърдение за недопустимост на първоинстанционното решение, за което не се навеждат доводи, а се извеждат правни въпроси. Следва да се отбележи, че в отговора на исковата молба този жалбоподател, както и другият (Столична община), не е навеждал доводи за недопустимост, а единствено за неоснователност на иска. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК, като извежда следните правни въпроси: · Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо и невъзможността съществуването или несъществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент. Жалбоподателят твърди, че даденото от въззивния съд решение е постановено в противоречие с решения на ВКС: решение № 464 /15.01.2014 г. по гр.д.№ 2488 /201З г., IV г.о.; решение № 84 /28.02.2012 г. по гр.д.№ 1430 /2011 г., IV г.о.; решение № 176 /08.06.2011 г. по гр.д. № 1281 /2010 г. на III г.о., решение № 665 /01.11.2010 г. по гр.д. № 242 /2009 г. на IV г.о. и решение № 503 /05.01.2012 г. по гр.д.№ 77 /2001 г. на IV г.о. на ВКС. · Обективните предели на силата на пресъдено нещо и свързаната с тях недопустимост за повторно предявяване на иск за същото материално право. Първият въпрос е обоснован с твърдението, че основанието за противоречие с чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.) е съществувало и към датата на предявяването на другия иск за нищожност, но не е било предявено, поради което жалбоподателят твърди, че съществува пречка за предявяването му по-късно. Първият въпрос не е обуславящ, тъй като, както твърди и самият жалбоподател, въззивният съд е приел, че няма идентичност между страните и предмета на делата и е обосновал изводите си за разлика в предмета на двата спора. Във влязлото в сила решение на въззивния съд по другото дело (гр.д. № 4853 /2002 г. СГС, I. г.о.) е прието, че ищците не са включили в предмета на делото въпроса за съответствието на приватизационната сделка с изискванията на чл.35 ЗППДОбП (отм.), доколкото ищците не са изложили твърдения в тази насока, поради което въззивният съд е заявил, че не формира правни изводи по въпроса дали сделката от 23.09.1999 г. отговаря на изискванията на този текст, или не. Приетото от въззивния съд, че непредявените основания (за нищожност на правна сделка) не се преклудират, е в съответствие с теорията и установената практика. По този въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие с посочените решения на ВКС, в които не е даден такъв отговор на правен въпрос и не е приет такъв правен извод. В първото от тях (по гр.д.№ 2488 /201З г., IV г.о.) е даден отговор на въпроса относно момента, в който настъпва преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, като е прието, че във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция. Във второто (по гр.д.№ 1430 /2011 г., IV г.о., в което съдът се е позовал на останалите посочени от жалбоподателя решения) е даден отговор на процесуалноправните въпроси: допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си преди да изтече даденият от него срок за представяне на писмена защита и има ли право въззивният съд да се произнася по факти и доводи, които не са твърдяни в исковата молба и във въззивната жалба. Първият въпрос няма значение за настоящия спор. По втория въпрос съставът на ВКС съдът се е позовал на останалите посочени от жалбоподателя решения, като е приел, че с тях е уеднаквената практиката, че ищецът е длъжен да изчерпи в исковата си молба всички доводи, въз основа на които претендира за него да са произтекли права. Във въззивната си жалба той следва да изчерпи всички доводи във връзка с правилността на първоинстанционното решение. По обстоятелства, непосочени в исковата молба и въззивната жалба, въззивният съд няма право да се произнася. При извод за липса на идентичност между двата спора вторият въпрос не е обуславящ. · Допустимостта на предявения от трето лице установителен иск за нищожност на сделка и изискването за правен интерес у ищеца. (Или: за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес). Жалбоподателят твърди, че даденото от въззивният съд разрешение на поставения въпрос е в противоречие с решения на ВКС: решение № 87 /29.04.2013 г. по гр.д.№ 436 /2012 г. на IV г.о.; решение № 144 /09.02.2020 г. по гр.д. № 1032 /2020 г. на III г.о.; решение № 299 /09.01.2012 г. по гр.д. № 1331 /2010 г., II г.о.. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен както се твърди – че искът е недопустим поради липсата на правен интерес у ищеца, а обратно, въззивният съд е приел мотивирано, че ищците имат правен интерес от предявяването на иска, поради което той е допустим. Не е налице противоречие, а съответствие с приетото в посочените съдебни решения на ВКС, че правен интерес от предявяването на установителен иск за нищожност от трето за договора лице, е налице в случаите, когато решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен резултат. Въззивният съд е приел, че със заповед РД 57-83/22.02.1999 г. на кмета на Столична община правото на собственост върху терена върху който е разположен процесния имот, е възстановена на ищците. Въззивният съд е приел, че е видно от твърденията на страните и от представените писмени доказателства, че ищците проявяват интерес да упражнят правото си по чл. 2 ЗОСОИ, като бъдат обезщетени за одържавени недвижими имоти с процесния имот, пречка за което е атакуваната в настоящото производство приватизационна сделка. Предвид изложеното, не е налице твърдяното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. · Получаването на парична сума от собственика на недвижим имот и липсата на данни за връщането й, следва ли да се приеме като съгласие от негова страна за наличие на облигационно отношение по смисъла на ЗЗД, изразяващо се в договор за наем между тези страни? Въпросът не е обуславящ, тъй въззивният съд е приел, че договорът на Димитър С. с общината е бил сключен едва на 17.10.1997 г. и следователно не попада в посочения в разпоредбата на чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.) преклузивен срок (от 15.10.1990 год. до 15.10.1993 г.). До този момент не се твърди Димитър С. да е плащал на Столична община пари за ползването на имота на каквото и да било основание. През този период Д. С. е имал сключен договор за наем за имота с друг правен субект - Б. – Туристическо дружество „Планинец“. Законът не приравнява плащането на пари като обезщетение за ползването на имот през минал период от време, през който страните не са имали никакъв сключен договор за процесния имот, на договор за наем за минал период от време. Към изложеното следва да се добави, че по въпроса жалбоподателят не е обосновал допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1, т.2 или т.3 ЗЗД. Доколкото при изложените вече аргументи този жалбоподател се позовава и на недопустимост на обжалваното въззивно решение - основание по чл.280, ал.2, пр. 2 ГПК, настоящия състав приема, че е налице правен интерес за водене на делото у ищците и лисва влязло в сила решение между същите страни и на същото основание, с което правният спор да е бил вече разрешен. З тази извод настоящият състав препраща към изложените по-горе мотиви. С оглед това, не се установява вероятност за недопустимост на обжалваното въззивно решение. По касационната жалба на Столична Община: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят Столична община твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, като извежда следните правни въпроси: · Определя ли законовата разпоредба на чл.35, ал.1, т.2 от ЗППДОбП (отм.) с кого да бъде сключен договорът за наем като условие за сключване на приватизационния договор? Жалбоподателят твърди, че въпросът има значение за точното прилагане на закона за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът е свързан с изложени от Столична община доводи, че е налице фактическият състав чл.35, ал.1, т.2 от ЗППДОбП (отм.), доколкото към датата на подаване на предложението за приватизация - купувачът е имал сключен договор за наем на процесния имот с Български туристически съюз - Туристическо дружество „Планинец“, което обаче не притежавало право на собственост върху имота. Въпросът е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, че за осъществяване на фактическия състав на чл. 35, ал.1, т.2 от ЗППДОбП (отм.) е необходимо сключване на договор за наем със собственика на имота, каквото по делото не е установено. По отношение на въпроса не са налице допълнителните предпоставки за допускане до касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като липсва обосновка съгласно предвиденото в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г., по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав приема, че по поставения въпрос има ясна законова регламентация. За да е осъществен фактическият състав на разпоредбата на чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.), е необходимо сключването на валиден договор за наем със собственика на имота през посочения в разпоредбата период от време. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване. · Следва ли да се счита, че разпоредбата на чл.112, ал.1, б.„е“ от Закона за собствеността (ЗС), относно вписването на договорите, е задължителна за подписваните от общината договори за наем при наличие на специалния Закон за общинската собственост (ЗОС), в който не се предвижда вписването им, както и за договори, сключвани от общински предприятия или от предприятия с общинско имущество, за срок от 1 (една) година с възможност за продължаване на този срок? Въпросът не е обуславящ изхода на делото. В мотивите на обжалвания акт не е прието, че вписването на процесния договор е задължително, нито че последното е условие за неговата действителност. Както беше посочено, въззивният съд е приел, че вписването не е елемент от фактическия състав на договора и не го прави недействителен. Липсата на вписване е посочено като аргумент (евентуален мотив) в подкрепа на фактическия извод на въззивния съд, за липса на доказателства за наемно правоотношение между собственика на имота - Столична община и Д. Г. С. в посочения в разпоредбата на чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.) период от време. Както беше посочено по-горе въззивният съд е приел, че няма никакви доказателства за сключен наем между ответниците по иска Столична община и Д. С. преди 17.10.1997 г. Приел е, че не се твърди и не се доказва такъв договор да е съставен в писмена форма, която би била форма за доказване, нито че такъв договор е вписан. Вместо това съдът е приел, че Д. С. е имал сключен договор за наем на процесния имот с Български туристически съюз - Туристическо дружество „Планинец“, какъвто не представлява основание за придобиване по чл.35, ал.1, т.2 от ЗППДОбП (отм.) (този факт изключва приложението на разпоредбата). · В какво се изразява констативното действие на вписването по чл. 112, ал. 1, б. „е“ от Закона за собствеността? Предвид приетото, че предишният правен въпрос не е обуславящ. този въпрос също не е обуславящ.Въззивният съд е споменал липсата на вписване като лиса на възможно доказателства за договор. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изхода на делото жалбоподателят Д. Г. С. дължи заплащане на М. И. Р. и Т. И. К. направените разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лева, а жалбоподателят Столична Община дължи заплащане на М. И. Р. и Т. И. К. направените разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева. Воден от изложеното съдът