Определение № 1728 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4130/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“Далл Богг: Живот и Здраве“АД срещу реш.№.610/9.05.23 по г.д.№.3493/22 на АС София, 9с., с което, след частична отмяна на реш.№.909/20.04.22 по г.д.№.6186/21на СГС, І ГО, 30с., касаторът е осъден да плати на основание чл.432 КЗ на К. П. Л. сумата над 10 000лв. до 25000в. обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 20.10.19г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 20.10.19г. до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна К. П. Л. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието за безспорно, че са налице условията на чл.432 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на настъпило на 20.10.19 ПТП, причинено от застрахован при ответното дружество водач на лек автомобил, както и че дължимото обезщетение възлиза на поне 10 000лв. /до която сума осъдителното първоинстанционно решение не е било обжалвано и е влязло в сила/. По спорните въпроси относно размера на същото и дела на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, въззивната инстанция е приела за дължимо по-голямо обезщетение от определеното от първата при съвпадащи изводи относно дела на съпричиняване от страна на пострадалия. Съдът, като се е позовал на постановките на ППВС 4/68 и е съобразил: вида на причинените увреждания /травматичен деколман (размачкване и отлепване на кожата от подлежащите мускули) в областта на дясната тазобедрена става; контузия на гърдите – фрактури на 2-ро и 3-то ребро по задната лопатъчна линия; контузия на палеца на лявата ръка/; претърпяното оперативно лечение /мекотъканна операция/, терапевтични и рехабилитационни процедури с приемане на противовъзпалителни и обезболяващи медикаменти /четири възстановителни процедури в рамките на 1 месец-физиолечение в зоната на травматичния деколман и раздвижване на дясната тазобедрена става/; продължителността на лечебния и възстановителния период /3 месеца, през които е ползван 87 дни отпуск поради временна неработоспособност/; силния стрес и уплаха при настъпване на ПТП; болките и страдания във връзка с оперативната интервенция /в това число предвид поставената за две седмици дренажна помпа за овладяване на отока и затрудненията с дишането/ и последващото възстановяване; неудобствата и дискомфорта от невъзможността за самостоятелно обслужване и при социалните контакти /ищецът имал нужда от непрекъснато подпомагане и обслужване по време на болничния престой и впоследствие в домашни условия, тъй като не можел да се справя с ежедневните си нужди и да шофира/; възрастта на пострадалия /работоспособна - 43г. към датата на ПТП/; впоследствие периодично явяващите се /при рязка промяна на времето – при студено и влажно такова/ болки в зоната на гръдния кош и дясното бедро - които след употребата на аналгетици бавно отшумяват; остатъчния линеен оперативен белег /с дължина 1 см. и широчина 0,4 мм - който е траен по вид, пожизнен и не се променя дори при проведена пластична операция-предвид извършената след преглед констатация на вещото лице-с.188/, и от друга страна по настоящем възстановения обем и сила на движенията на дясната тазобедрена става и окончателното зарастване на счупените 2-ро и 3-то ребро, нормалната дихателната дейност, самостоятелното придвижване на ищеца /без помощни средства и с нормална походка/, социално-икономическите условия в страната към 2019г, е намерил, че дължимото обезщетение възлиза на 30 000лв. Наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат е прието за основателно, като е посочено, че за да се определи дали е налице съпричиняване, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на ПТП; процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда възражението, като доказването, съобразно чл.154 ГПК, трябва да е пълно (несъмнено, безспорно); доколкото ищецът признава, че вследствие на своето противоправно поведение (движейки се в лявата част на пътната лента, не е успял да избегне контакта с внезапно намалилия скоростта си лек автомобил, който е предприел завиване наляво) е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес, спорът е съсредоточен върху обстоятелството какъв е каузалният му принос за причиняване на вредностите последици. Отразено е, че от приетата и неоспорена САТЕ, извършила анализ на всички събрани по делото доказателства, се изяснява, че в случай, че ищецът се е движил в дясната част на дясната пътна лента, не би настъпил удар между управлявания от него мотоциклет и спрелия внезапно пред него лек автомобил /водачът на мотоциклета би имал възможност да го заобиколи отдясно/; същевременно експертът сочи, че причината за настъпилото ПТП е техническата неизправност на лекия автомобил и действията на водача му, който, при наличие на средна лента, предназначена за ляв завой, не се е престроил в нея своевременно съобразно наличната пътна маркировка. Съдът е намерил, че независимо от обстоятелството кой от вариантите на описания от САТЕ механизъм на процесното ПТП би се възприел, е установено, че в причинна връзка с настъпването на удара са и действията на водача на мотоциклета, който не се е движил в дясната част на дясната пътна лента, ударът е бил предотвратим чрез заобикаляне от дясно, при което не биха настъпили и получените от ищеца травматични увреждания. От друга страна е коментирал и показанията на свидетеля очевидец (че деликвентът не се е престроил в лявата лента, предназначена за извършване на маневра „завой наляво”, а внезапно е намалил скоростта, като от лентата, в която се е движел мотоциклета, е извършил тази маневра, вследствие на което се е достигнало до удар в дясната му част/, като е посочил, че възпроизведения от него механизъм на ПТП съответства на приетия от САТЕ втори вариант, който се възприема и от съдебния състав /конкретизиран е от показания на свидетел, които са правдиви и съответстват на всички останали събрани по делото доказателства, докато обясненията на подпомагащата страна - водача на л.а., са насочени да изградят неговата защитна теза/. При така изяснените правнорелевантни факти, при съобразяване с каузалния принос на всички участници в процесното ПТП, съдът е достигнал до правния извод, че първопричината за настъпване му представлява противоправното поведение на деликвента, който, вместо да се престрои в лявата лента, предназначена за извършване на маневра „завой наляво”, внезапно е намалил скоростта на движение. Доколкото в цялостния съпричинителен процес и противоправното поведение на ищеца е допринесло за настъпване на процесното ПТП, делът на пострадалия е определен на 1/5 /20%/; съобразно него е формиран и крайният размер на присъденото обезщетение - 24000лв. (30000лв. х 80%). Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр. 3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпроса “При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно определената степен на съпричиняване на пострадалия във вредоносния резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените от страните оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236 ал.2 вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми?“; сочи практика. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с изведения въпрос практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор; преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност; съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви, като обсъди доводите и възраженията на страните от значение за изхода по спора. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. По спорните пред нея въпроси, в това число за наличието на съпричиняване и неговия дял, е обсъдила подробно събраните доказателства и е отчела релевираните оплаквания. Приела е за установени релевантните в тази връзка факти, в това число в какво се състои приноса на всеки от участниците в ПТП, съпоставила е същия и в резултат на самостоятелна преценка е определила кое поведение съставлява първопричина, респективно чий дял е по-голям и на колко възлиза процента на съпричиняване. Изложила е подробни мотиви както във връзка с кредитирането на съответните доказателства, в това число посочвайки на кои и защо дава вяра, така и изхождайки и от трите варианта на автотехническата експертиза – които сочат в крайна сметка на извод както за наличието на поведение в причинна връзка с ПТП на водача на лекия автомобил, така и на такова на водача на мотоциклета. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното въззивният съд е процедирал в съответствие, а не в отклонение от вече наличната задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или актуализиране /т.2 и т.4 ТР 1/09, ОСГТК/. При тези обстоятелства не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 4000лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,