Определение № 916 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „ЕЛ ЮГ“ ЕООД, гр. Пловдив, и на „БОР ИН“ ЕАД, гр. Пловдив, срещу въззивно решение № 190 от 28.10.2024 г. по в. гр. д. № 498/2023 г. на Пловдивския апелативен съд в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 260019 от 04.05.2023 г., постановено по гр. д. № 1148/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, като вместо него на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признал за установено по отношение на касаторите, че „Авитохол-153“ ЕООД е собственик на основание давностно владение на реално обособени части с обща площ от 1970 кв. м от поземлен имот с идентификатор 56784.531.2132 по КККР на гр. Пловдив, целият с площ от 2797 кв. м, с адрес гр. Пловдив, район „Южен“, ул. •••, а именно: южната част имота с площ от около 785 кв. м, оцветена в оранжево на приложение № 1 към исковата молба и оцветена в оранжево на скица към заключението на вещото лице, приложение № 1, находяща се на л. 99 от в. гр. д. № 498/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, представляваща неразделна част от решението, както и северната част от имота с площ от около 1185 кв. м, оцветена в синьо на приложение № 1 към исковата молба и оцветена в синьо на посочената скица към заключението на вещото лице, приложение № 1, представляваща неразделна част от решението; признал е за установено по отношение на „ЕЛ ЮГ“ ЕООД, че „Авитохол-153“ ЕООД е собственик на двуетажна сграда с идентификатор 56784.531.2132.9, с площ от 154 кв. м, и на едноетажна сграда с идентификатор 56784.531.2132.10, с площ от 286 кв. м, и двете разположени в същия поземлен имот; признал е за установено по отношение на „БОР ИН“ ЕАД, че „Авитохол-153“ ЕООД е собственик на реално обособена част с площ от около 246 кв. м от поземлен имот с идентификатор 56784.531.2953 по КККР на гр. Пловдив, с адрес гр. Пловдив, район „Южен“, ул. •••, оцветена в оранжево и защрихована в приложение №1 към исковата молба и оцветена с оранжево със защриховане на същата скица към заключението на вещото лице, приложение № 1, заключена между точки 2, 3, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 2. Въззивният съд е приел за установено, че претендираната от ищеца в първоинстанционното производство реално обособена част, оцветена в оранжево и в синьо, както и двете сгради с идентификатори 56784.531.2132.9 и 56784.531.2132.10 по скица № 1 към заключението на вещото лице, попадат изцяло в имот с идентификатор 56784.513.2132, включен в УПИ IX - спорта зала, зеленина и жилищно строителство, кв. I, по плана на кв. "Христо Ботев - север". Претендираната реално обособена част от имот, оцветена в оранжево и защрихована по скица № 1 от заключението, попада в имот с идентификатор 56784.531.2953, попадащ в УПИ I - за училище и УПИ IX - спорта зала, зеленина и жилищно строителство, кв. I по плана накв. "Христо Ботев" - север. Като собственици на поземлени имоти с идентификатори 56784.531.2132 и 56784.531.2953 се легитимират ответниците. На 01.07.2003 г. между „Бизнес инвест“ ЕООД /с настоящо наименование „ЕЛ ЮГ“ ЕООД/, като продавач, и „Авитохол-153“ ООД /сега „Авитохол-153“ ЕООД/, като купувач, е сключен предварителен договор, съгласно който продавачът се е задължил да прехвърли на купувача собствения на дружеството недвижим имот, съставляващ: 2000/3240 ид. части от дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 3240 кв. м, съставляващо УПИ-2132 от кв. 1 - нов по плана на „Хр. Ботев - север“, гр. Пловдив, при граници: ул. " Акад. Петър Динеков", ДИП „Бряст“ и ДИП „Възход“, при продажна цена от 170 000 лв., по-голяма част от която е платима чрез изработка на алуминиева дограма от страна на купувача за обекти, възложени от продавача. Със същия договор страните са уговорили, че купувачът ще ползва реално южната част от описания по-горе недвижим имот, с граници: изток - масивна сграда, собственост на „Бимекс инженеринг“ ООД, юг - "Акад. Петър Динеков, запад - „Бряст“ АД, север - северната стена на масивна двуетажна промишлена сграда; цялата масивна двуетажна промишлена сграда, находяща се в същия имот /оцветеното в жълт и оранжев цвят на скицата, подписана от страните и съставляваща неразделна част от договора, и обозначено с 1 и 2/. В същия договор е посочено, че към момента на подписването му продавачът предава на купувача владението върху частта, обозначена с оранжев цвят на скицата, неразделна част от договора, като липсва уговорка към същия момент, че на купувача се предава и владението на масивната двуетажна сграда, разположена в северната част на оцветения с оранжево терен, заснета с одобрената впоследствие КККР като две самостоятелни сгради с идентификатори 56784.531.2132.9 и 56784.531.2132.10. След уреждане на отношенията между „Бизнес инвест“ ЕООД и „Бряст“ АД, продавачът се е задължил да предаде на купувача владението върху частта, оцветена в жълт цвят и обозначена с № 2 от скицата, неразделна част от договора. С влязло в сила на 05.05.2020 г. решение № 164 от 17.05.2019 г., поправено с решение № 164 от 17.05.2019 г., постановени по в. т. д. № 1466/2012 г. на Пловдивския апелативен съд е отхвърлен предявеният от „Авитохол-153“ ЕООД против „ЕЛ ЮГ“ ЕООД иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за прогласяване в окончателен на предварителния договор, сключен на 01.07.2003 г. По делото са разпитани свидетелите С. К., брат на предишния управител на ищцовото дружество, заедно с когото развивали дейност, свързана с изработка и монтаж на алуминиева дограма, което е основен предмет на дейност на ищцовото дружество; Г. П., който е монтажист на дограма и познава предишния управител на ищеца, с когото работели в годините, както и Х. М., близък приятел на св. С. К.. Според техните показания от 2003 г. „Авитохол-153“ ЕООД ползва за производствена база частта от имота, оцветена в оранжево по скицата към предварителния договор, неразделна негова част, както и навес в оцветената в жълто част, а от 2008 г., когато дружеството е принудено на напусне навеса, ползва сграда до басейна в оцветената в синьо част, ведно с дворното място, където има машини, а останалите сгради в тази синя част са порутени. Входът за производствената база на ищеца е откъм улица "Петър Динеков", като след входа на място има тоалетна и офис на дружеството, а сградите, оцветени в оранжево, са именно тези, в които се осъществява производството. Други лица, освен служители на ищцовото дружество, не използват оцветените в синьо и оранжево части на скицата към предварителния договор части от имотите. От заключението на приетата пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза /СТЕ/,и конкретно от комбинираната скица на л. 273, е установено, че частите, оцветени в оранжево и оранжево с щрих, както са претендирани, не съвпадат изцяло с оцветената в оранжево част по скицата, неразделна част от предварителния договор, като несъответствието е основно в частта, оцветена в оранжево с щрих. По-голямата от двете, оцветени в оранжево площи е със следните граници: от север - дворно място на имот 2132 и сграда № 3 от имот 1955, от изток - дворно място и сгради № 2 и № 3 от имот 1955 и имот 2957, от юг - дворно място от имот 2953 и сграда № 2 от имот 2957, от запад - дворно място от имот 2953 и сграда № 12. По-малката част е със следните граници: на север сграда № 12, а на изток, запад и юг – дворно място от имот 2953. Оцветената в оранжево с щрих част е с граници: от север - имот 2132, от изток - сграда 17 от имот 2132 и сграда 2 от имот 2957, от юг – бул. Акад. Петър Динещов" и от запад - имот 2953, сграда 12 от имот 2132 и дворно място от същия. Оцветената в синьо част е с граници: от север - ул. "Прибой", и имот 1024, от изток - сгради № 1 и № 5 от имот 1955, от юг – сгради № 9 и № 10 от имот 2953, от запад - имот 2953. Площта и границите на голямата, оцветена в оранжево част включва сгради № 9 и № 10, които сгради са и граница между оцветената в оранжево и в синьо част. Между оцветената в оранжево и в оранжево с щрих част няма материализирана на място граница, а западната граница на оранжевата с щрих част също не е материализирана на място. Относно нея вещото лице е посочило, че диагоналната линия на защрихованата оранжева част, съставляваща граница от запад, е мисловна и на практика очертаната като триъгълник част от нея попада под навес, който е в имот 2953, а по точки 3,5,6 има на място материализирана ограда. Такава има и по точки 6,7,8,9, и 10 и там между т. 6 и 9 има вход към имота. Съгласно заключението на СТЕ, прието във въззивната инстанция, реално обособените части, оцветени в синьо и защриховани и оцветени в оранжево, имат лице към улица и могат да бъдат урегулирани като УПИ с нежилищно предназначение, а реално обособените части, оцветени в оранжево, могат да бъдат включени в УПИ заедно с която и да е от другите две площи, имащи лице към улица, като в случая не се касае за упълномеряване на маломерни имоти по смисъла на чл. 17, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗУТ, тъй като, от една страна, за имотите с нежилищно предназначение липсва изискване за минимални размери, а от друга - при урегулирането на тези претендирани от ищеца части, съвместно с която да е от другите две също претендирани от него части, не би възникнала съсобственост. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съобразно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Съгласно чл. 200, ал. 2 ЗУТ правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот. Нормата на чл. 19 ЗУТ предвижда изискване за минимални размери само при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване. Съобразно чл. 19, ал. 5 ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти в квартали за средно и високо жилищно застрояване, за ниско свързано застрояване в повече от два имота, за застрояване със социални жилища или за друго специфично застрояване размерите на имотите се определят със самия ПУП, без да се спазват нормите по ал. 1, а съобразно ал. 6 при урегулиране на поземлени имоти в границите на населените места за нежилищно застрояване или за други нужди без застрояване техните размери се определят с ПУП, съобразно санитарно-хигиенните и противопожарните изисквания и съответните устройствени правила и нормативи. Горепосочените поземлени имоти, в които попадат спорните реално обособени части, не са предназначени за ниско жилищно застрояване, с оглед на което законът не поставя изискване за минимални размери. Размерите на имотите при тяхното урегулиране се определят от ПУП, а когато се касае за имоти с нежилищно застрояване, урегулирането им се съобразява със санитарно-хигиенните и противопожарни изисквания за територията. В настоящия случай не са налице специфични санитарно-хигиенни и противопожарни изисквания за територията, в която попадат имотите, поради което няма пречка реално обособените части от тях да бъдат обект на придобивна давност. Ищецът е осъществявал фактическа власт върху предадената му част от имота, оцветена в оранжево по скица № 1 от заключението, представляваща реално обособена част от поземлен имот с идентификатор 56784.531.2132, ведно със сгради с идентификатори 56784.531.2132.9 и 56784.531.2132.10, попадащи в тази част, считано от 2003 г. до настоящия момент. Такава фактическа власт ищцовото дружество е упражнявало и върху оцветената в синьо част от скица № 1, считано от 2008 г., когато я е завладяло, до настоящия момент. Що се отнася до оцветената в оранжево с щрих реално обособена част от имот с идентификатор 56784.531.2953, ищецът упражнява фактическа власт върху нея, считано от 2003 г., доколкото същата е част от предадената му такава с предварителния договор, както и защото именно през тази част се осъществява достъпът до производствената база на ищеца и именно там е разположен и офисът на дружеството. Обемът, в който съдът е приел тази фактическа власт да е упражнявана, е различен от претендирания такъв, тъй като по точки 3, 5, 6 на място има материализирана ограда, отделяща ползваната от ищеца част от съседния имот с идентификатор 56784.531.2953, а линията по т. 6 – т. 16 е мисловна и теренът по така оформения триъгълник попада под навес, който е извън предмета на спора, поради което е и практически невъзможно този терен да е владян от ищеца. Не е установено и същият да е упражнявал фактическа власт върху малката оцветена в оранжево част между точки 1, 2, 3, 16, 15, 1. Въззивният съд е приел, че презумпцията по чл. 69 ЗС не е оборена, тъй като една част от имота е предадена на ищеца въз основа на предварителен договор, което предполага владение, а не държане, а друга част е завладяна от него, т.е. той е осъществил фактическа власт върху чужд имот при липса на правно основание, при което положение не е необходимо за намерението за своене да бъде уведомен собственикът, а е достатъчно упражняваното владение да е явно, непрекъснато, постоянно и спокойно, както е в случая. Ищцовото дружество е владяло явно и постоянно реално обособените части от имотите, ползвало ги е за производствена база от 2003 г., съответно 2008 г., до момента, като ответниците не са се противопоставяли на това владение. Изложени са съображения, че предявяването на иск по чл. 19 ал. 3 ЗЗД срещу ответника „ЕЛ ЮГ“ ЕООД не е прекъснало придобивната давност, тъй като същата се прекъсната с предявяване на собственически права от страна на собственика против владелеца. Предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от владелеца против собственика преди изтичане на давността съставлява признание, че владелецът упражнява фактическа власт върху чужда вещ, но това признание нито прекъсна давността, нито изключва намерението за своене, а само е израз на готовността и желанието на владелеца да придобие вещта в момент, предхождащ изтичане на давностия срок. В заключение, предявените установителни искове за собственост са приети за частично основателни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „ЕЛ ЮГ“ ЕООД сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е явно, непрекъснато и необезпокоявано упражняване на владение върху процесните реално обособени части от поземлени имоти, годно да направи ищеца собственик, при условие че са налице многобройни изявления от последния, признаващи правата на собственика, които изявления са направени пред съд и са многократно заявени в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС и след изтичането му; 2. Промяната в кадастралния и регулационния статут на имота, извършена преди изтичане на десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, която промяна създава съсобственост между първоначалния собственик и трето лице и придава част от имота към друг имот, следва ли да се третира като факт, който прекъсва владението, както и необходими ли са активни действия по манифестиране на владението спрямо новия собственик - трето лице; 3. Могат ли процесните реални части от два поземлени имота да бъдат придобити по давност, като се вземе предвид забраната на чл. 200 ЗУТ; 4. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви кои свидетелски показания кредитира и защо. Поддържа се, че решението е нищожно. Ответникът по жалбата „Авитохол-153“ ЕООД, гр. Пловдив е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Постъпил е отговор и от „БОР ИН“ ЕАД, гр. Пловдив, в който са изложени твърдения, че са налице предпоставките за касационно обжалване на въззивното решение, респ. за основателност на жалбата. Претендира разноски. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „БОР ИН“ ЕАД сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви при преценката на всички доказателства; 2. По приложението на нормите на чл. 172 и чл. 235, ал. 2 ГПК и конкретно - могат ли изводите на съда за основателност на иска да се основават само на показанията на свидетели, които са в близки отношения със страната; 3. За задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на приетите по делото експертизи; 4. По приложението на нормата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Ответникът по жалбата „Авитохол-153“ ЕООД, гр. Пловдив е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправевен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора „ЕЛ ЮГ“ ЕООД въпрос е формулиран според неговите твърдения и не кореспондира на приетото от съда и данните по делото, породи което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Независимо от това, в допълнение следва да се посочи, че в случая въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а именно решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр. д. № 6873/2014 г., I г. о., с което е прието, че предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от владелеца срещу собственика на имота преди изтичане на установения в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивен давностен срок обективира признание на владелеца, че фактическата власт се упражнява върху чужда вещ, както и готовността му да придобие собствеността преди изтичане на придобивния давностен срок на деривативно основание. Това признание не прекъсва придобивната давност на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС, тъй като нито изключва намерението за своене на чуждата вещ, нито преустановява упражняването на фактическата власт върху същата. Съзнанието на владелеца, че преди изтичане на придобивния давностен срок не може да стане собственик и изразената от същия воля да придобие собствеността в момент, предхождащ изтичане на давностния срок, на производно основание /сделка/ не изключва анимуса му да продължи да свои вещта и да упражнява фактическа власт върху нея като върху своя и за себе си. Вторият поставен въпрос не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. В допълнение следва да се отбележи, че в своята практика по приложението на чл. 84 ЗС, вр с чл. 116 ЗЗД ВКС последователно приема, че давностният срок се прекъсва само с определени, изрично посочени в закона действия, като промяната в кадастралния и регулационния статут на имота не е сред тях. По отношение на третия поставен въпрос от касатора „ЕЛ ЮГ“ ЕООД, който е по съществото на спора, аналогичен на твърде общо формулирания четвърти въпрос в изложението на касатора „БОР ИН“ ЕАД, следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС, а именно решение № 50008 от 25.05.2023 г. по гр. д. № 1274/2022 г., II г. о., разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ дава възможност да се придобиват по давност и чрез сделки реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, като поставя едно условие - да са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Такива минимални размери законът предвижда единствено за УПИ за ниско жилищно застрояване - чл. 19, ал. 1. По отношение на имотите за средно и високо жилищно застрояване, за имотите за ниско свързано застрояване в повече от два имота и за друго специфично застрояване, минималните размери на ал. 1 не важат, а размерите на имотите се определят със самия ПУП - чл. 19, ал. 5. По отношение на имотите за нежилищно застрояване и тези без застрояване минимални размери на площта също не са предвидени; поставено е единствено изискване за съобразяване на урегулирането със санитарно-хигиенните и противопожарните изисквания - чл. 19, ал. 6. С оглед на това, ограничението за минимални размери, към което препраща чл. 200, ал. 1 ЗУТ, е относимо само за УПИ за жилищно застрояване, съответно то следва да бъде преценявано при придобиване по давност на реални части от такива урегулирани поземлени имоти. Доколкото в случая поземлените имоти, в които попадат спорните реално обособени части, не са предназначени за ниско жилищно застрояване, ограничението, към което препраща чл. 200, ал. 1 ЗУТ, не намира приложение. Не е налице и противоречие с посочената от касатора „БОР ИН“ ЕАД практика на ВКС, която се отнася до различни от настоящата хипотеза. Останалите поставени в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторите, според която при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Както е прието и в решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I г. о., съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания, като съдът се е позовал на тези, които са подкрепени и от останалите събрани по делото доказателства. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения във връзка с преценката на достоверността на гласните доказателства (чл. 172 ГПК), като в допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично излагане на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Доводите на касаторите за необоснованост и неправилност на формираните изводи не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК. Във връзка с релевираното от касатора „ЕЛ ЮГ“ ЕООД основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Обжалваното решение не е нищожно. Съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, а настоящият съдебен акт не е такъв. Въззивният акт не е постановен от незаконен състав – постановен е от съдии, действащи в рамките на своите правомощия, като изразената воля на съда е пределно ясна. По делото няма никакви данни и касаторът не навежда конкретни основания, въз основа на които да се счете, че съдът при формиране на своята воля не е бил независим и безпристрастен /действал е предубедено и воден от предразсъдъци/. Не са налице и останалите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, на които касаторите не се и позовават. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените от него разноски за адвокатски възнаграждения в настоящото производство в размер на по 4000 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят по 2045,17 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,