Определение № 403 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 480/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. М. Б. чрез адв.И. М. и адв.В. Н. срещу решение № 1731 от 9.07.19г.по в.гр.дело № 503/19г.на Софийски апелативен съд.С него е отменено решение от 19.10.18г.по гр.дело № 2692/16г.на Софийски градски съд в частта,с която е уважен предявения от същата страна против С. И. А. установителен иск по чл.26 ал.2 пр.4 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за ипотека, оформен с нот.акт № 099/24.09.07г.,рег.№ 19906,н.д.№ 837/07г.на нотариус Цв.С., поради липса на основание и вместо него е постановено друго,с което искът е отхвърлен. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1.Когато между две страни съществуват два правни спора с предмет различни материални права, по двата спора са образувани по различно време две граждански дела и първото дело завърши с влязло в сила решение,а второто дело е все още висящо,то силата на пресъдено нещо,с което се ползва решението по първото дело разпростира ли се и върху второто дело,което е с различен предмет и не е завършило; 2. Когато един исков процес,в който ищецът доказва с писмени доказателства,че е предоставил на ответника паричен заем, който не го е върнал в посочения в договора срок, приключи с влязло в сила решение,ползващо се в СПН и в същото време по друг висящ исков процес,в който същият кредитор по реда на чл.176 ГПК прави признание,че не е предоставял реално заема на длъжника,това признание представлява ли нов факт по смисъла на чл.303 ал.1 т.1 пр.2 ГПК и чл.303 ал.1 т.2 пр.1 ГПК; 3. Когато в един исков процес се установи, че договорната ипотека на жилище,учредена от заемополучателя като обезпечение на посочена в договор за заем сума, в качеството му на ипотекарен кредитор, е недействителна,тъй като кредиторът направи пред съда признание,че не е предоставял реално на длъжника посочената в заем сума, кое е приоритетно: при несъществуване на главно задължение ипотечният договор не е невалиден,но не може да породи действие или това води до недействителност на ипотеката като акцесорно задължение. Ответникът по жалбата С. А. счита,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Върховният касационен съд,състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено,че между страните е сключен договор за ипотека,оформен с нот.акт № 099 от 24.09.07г.,по силата на който ищецът Б. Б. – лично и като пълномощник на съпругата си З. Б. са учредили в полза на ответника С. А. ипотека върху собствен имот,придобит в режим на СИО ,находящ се в [населено място] ,кв.Д..Ипотечният договор обезпечавал дълг на ищеца, произтичащ от сключен между него като заемател и ответника като заемодател договор за безлихвен заем за сумата от 135 700 евро, която сума заемателят се задължил да върне на части в посочени в договора падежи,последният от които е настъпил на 8.09.08г.,като при забава на която и да е от погасителните вноски е предвидена неустойка в размер на 0.5% лихва върху нея за всеки просрочен ден.Договорът за заем е обективиран в същия нот.акт № 099/07г. Ищецът е поддържал като основание за нищожност на договора за ипотека,оформен в нот.акт № 099/07г.,липса на основание по чл.26 ал.2 ЗЗД,тъй като не съществува главен дълг,който ипотечният договор да обезпечава,като твърдял,че няма реално предаване на сумата по договора за заем и съответно не е възникнало заемно правоотношение. Въззивният съд е изложил съображения,че липсата на главно задължение, което ипотеката обезпечава не може да обуслови нищожността й поради липса на основание.При недействителност или несъществуване на главното задължение ипотечният договор не е невалиден,но не би могъл да породи действие с оглед липсата на юридически факт,от настъпването на който зависи правното действие на ипотечния договор.Ето защо, според съда,неоснователността на иска е пряко следствие от обстоятелствата, на които се основава искането за прогласяване нищожността на процесния договор за ипотека.Независимо от това, съществуването на задължението, произтичащо от договора за заем за сумата 135 700 евро,за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 47448/11г.на СРС,71 с., е признато за установено между страните с влязло в сила на 7.03.16г.решение по гр.дело № 16809/12г.на СГС,ГК,8 състав.Приет е за неоснователен доводът на ищеца,че ответникът е направил признание в настоящото производство,че няма предаване на суми по процесния договор за заем,тъй като обясненията на ответника в съдебно заседание по реда на чл.176 ГПК са в друг смисъл,а именно,че с въпросният договор за заем се конвертират предишни задължения по други договори. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият слечай не е такъв. По въпроса за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо има трайно установена практика на ВКС.В решение № 186 от 18.07.16г.по гр.дело № 810/16г.на 4-то г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК,е посочено,че силата на пресъдено нещо на съдебното решение обвързва срещупоставените страни – ищците и третите лица,които са конституирани да им помагат, от една страна и ответниците и третите лица, които са конституирани да им помагат,от друга страна.Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването и несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото.При предявен иск, вземането по който произтича от материално правоотношение, решението по това дело се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на съществуването на материалното правоотношение и неговата действителност, тъй като същото е включено в предмета на делото. В случая правният спор относно съществуването на задължение, произтичащо от сключен между страните договор за заем,е разрешен със сила на пресъдено нещо.И по иска с правно основание чл.422 ГПК и по настоящия иск по чл.26 ал.2 пр.4 ЗЗД,в предмета на спора се включва материалното правоотношение, възникнало между същите страни по повод сключения договор за заем, чието изпълнение се обезпечава с ипотека.Доколкото е налице предходно влязло в сила решение между същите страни,с което е признато съществуването на главното задължение,то с оглед обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо, въззивният съд е зачел тази сила в съответствие с практиката на ВКС. Въпросът: Когато исков процес,в който ищецът доказва с писмени доказателства,че е предоставил на ответника паричен заем,който последният не е върнал в посочения в договора срок, е приключил с влязло в сила решение,ползващо се със СПН и в същото време по друг висящ исков процес,в който същият кредитор по реда на чл.176 ГПК прави признание,че не е предоставял реално заема на длъжника, това признание представлява ли нов факт по смисъла на чл.303 ал.1 т.1 пр.2 ГПК и чл.303 ал.1 т.2 пр.1 ГПК, е неотносим, доколкото се отнася до производство по реда на чл.303 и сл.ГПК, каквото не е настоящото. Третият въпрос е също неотносим към конкретния спор, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, няма да отрази на резултата по спора,след като със СПН е установено съществуването на главното вземане,обезпечено от ипотеката. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,че не следва да допуска до касационно обжалване въззивното решение. С оглед изхода на производството касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените за тази инстанция разноски в размер на 2500 лв адвокатско възнаграждение за един адвокат. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.