Определение № 60532 от 07.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2391/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Национална здравноосигурителна каса –гр.София чрез Районна здравноосигурителна каса -Сливен против решение №11890/21.08.2020г. по в.т.д.№1186/2020г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение №2441/10.12.2018г. по т.д.№ 39/2018г. на Софийски градски съд, е уважен искът с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.59, ал.1 Закона за здравното осигуряване, предявен от „Специализирана акушеро - гинекологична болница за активно лечение „ЕВА“ ЕООД - [населено място] срещу Националната здравноосигурителна каса - [населено място] до пълния предявен размер от 138 246 лева, представляващ отчетена, но незаплатена болнична медицинска помощ по договор №200345/19.02.2015г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, за периода март - ноември 2015г., ведно със законната лихва от 28.02.2018г. до окончателното й изплащане. Касаторът твърди, че атакуваното решение е недопустимо и неправилно. Поддържа, че в случая лечебното заведение е отчело и съответно поискало заплащане на по-висока сума от договорените, с което реално е допуснато едностранно изменение на подписания договор. Излага, че с приемането на ЗБНЗОК за съответната година се приема бюджета на касата по приходи и трансфери, по разходи и трансфери, с балансирано бюджетно салдо. Съответно при заплащане на поисканите по-високи размери на сумите би се стигнало до това НЗОК да направи разходи непредвидени в бюджета на НЗОК за съответната година и съответно за съответния месец. Доколкото се касае за плащания на разходи в рамките на предварително определен по месеци, тримесечия и за годината бюджет, коригиране на месечните стойности е възможно само в рамките на предварително заложените проценти и в посочените срокове –по тримесечия, а заплащането на всички извършени дейности би довело до превишаване на разходната част на приетия бюджет. Моли да се отмени решението. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: „Допуснато ли е едностранно изменение на договорените с подписването на Индивидуален договор №345/19.02.2015г. размери на определените бюджетни средства за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки?“ и „Решение №11890/21.08.2020г. на АС София постановено ли е в противоречие на Решение №2 от 22.02.2007г. по конституционно дело №12/2006г.?“. Поддържа, че съдът е разрешил въпросите в противоречие със съществуващата съдебна практика, без да сочи конкретни решения. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата и ищец по делото „Специализирана акушеро - гинекологична болница за активно лечение „ЕВА“ ЕООД, [населено място] оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и да уважи изцяло предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.59, ал.1 330 за плащане на цена на реално извършени и отчетени дейности по предоставяне на болнична медицинска помощ по посочените в договора клинични пътеки за периода от м.март 2015г. до м.ноември 2015г., въззивният съд приема за установено, че в изпълнение на договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки №200345 от 23.02.2015г., сключен на основание чл.59, ал.1 ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз за 2015г., изпълнителят „Специализирана акушеро - гинекологична болница за активно лечение „ЕВА“ ЕООД - [населено място] е изпълнявал в процесния период задължението си да оказва на здравноосигурени лица, на здравнонеосигурени лица по §2, ал.1 ЗЗБНЗОК за 2015г. и на лицата по §7, ал.1 ЗБНЗОК за 2015г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение №5 към член единствен на Наредбата от 24.11.2004г. за определяне на основния пакет от здравни дейности. При липсата на спор, че възложителят Национална здравноосигурителна каса - [населено място] се е задължил да заплаща дейностите съгласно Постановление №94 от 24.04.2014г. на Министерски съвет за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 330, по посочените методики и Договор № РД-НС-01-2 от 29.12.2014 г. за приемане на обемите и цените на медицинската помощ за 2015г. между НЗОК и БЛС, както и последващи актуализации на Приложение №2 към договора, решаващият съдебен състав констатира, че задължението на ответника за изследвания период е в общ размер 138 246 лева, като медицинските дейности при всички 227 лица, посочени в представените от ищеца справки за процесния период от 01.03.2015г. до 30.11.2015г., са извършени съобразно изискванията на валидните към момента клинични пътеки. Въззивният съд приема за неоснователно възражението на ответника за недължимост на претендираните суми, обосновано с твърдението, че въпросните дейности са извършени извън обхвата на договора. Излага мотиви, че процесният договор е сключен във връзка с осъществяването на дейността по оказване на медицинска помощ в съответствие с гарантирания пакет по чл.45 330 между директора на РЗОК и ищеца като изпълнител на медицинска помощ, като отговаря на условията по чл.55, ал.2, т.1 и на критериите за осигуряване на достъпност и качество на медицинската помощ по чл. 59в от закона. Определянето на лимит на заплащаните от НЗОК дейности, предвидени в индивидуалните договори с изпълнителите на медицинска помощ, явно противоречи на два от огласените в чл.5 ЗЗО принципи, въз основа на които се осъществява задължителното здравно осигуряване - пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и свободен избор на изпълнители на медицинска помощ. Решаващият съдебен състав намира, че налагането на лимит на сумите за разплащане по договорите води до сериозно ограничаване и на гарантирания в разпоредбата на чл. 4 ЗЗО свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ, като ограничението се изразява в невъзможността да получат болнична помощ онези здравноосигурени лица, които са я потърсили след като установения в договора лимит е бил вече изчерпан. Така с разпоредбите на издадения в изпълнение на закона подзаконов нормативен акт, регламентиращи лимит на заплащаните на заплащаните от НЗОК медицински дейности, инкорпорирани и в клаузите на договора, се нарушава правото на избор на болнично заведение, което е валидно за цялата територия на страната и не може да бъде ограничавано по географски и/или административни основания (чл.4, ал. 2 от 330). Въззивният съд приема, че стриктното прилагане на разпоредбата на чл.22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ (обн., ДВ, бр. 45 от 2.06.2006 г., в сила от 2.06.2006 г.), в редакцията й действала към исковия период, която постановява при липса на капацитет за планова хоспитализация лечебното заведение да изготвя листа на чакащите за всяка клиника и/ или отделение, в която се включват всички подлежащи на хоспитализация лица с изключение на тези, които се нуждаят от спешна диагностика и лечение, в много случаи би представлявало отказ от предоставяне на болнична помощ, каквато болничното заведение, с оглед своя капацитет, материална обезпеченост и наличие на медицински специалисти в конкретния период е могло да осъществи. В същото време за ищеца, в качеството му на изпълнител по договора, не съществува правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК, на каквото й да е основание, в това число и поради изчерпване на средствата от разпределения му лимитиран бюджет. Съдът е стига до извод, че превишаването на установения лимит в резултат на осъществена по определените в договора клинични пътеки медицинска услуга не съставлява виновно неизпълнение на договора. Решаващият съдебен състав излага и допълнителни мотиви, че за реалното осъществяване на прогласените в Конституцията и специалните закони основополагащи принципи на здравното осигуряване законодателят е предоставил на НЗОК нужните правомощия и икономически механизми за осигуряване на необходимия финансов ресурс /планиране на собствен бюджет, осигуряване и поддържане на резерв, ползване на краткосрочни безлихвени заеми от държавния бюджет при недостиг на средства/, както и че в конкретния случай ответникът, чиято е доказателствената тежест, нито твърди, нито представя доказателства, че претендираните плащания не са били извършени поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Въззивният съд е постановил своето решение в рамките на своята компетентност и се е произнесъл по предявения иск без да излиза извън неговия предмет. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен от касатора въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, т.е. не е значим за изхода на спора. Дори да беше обсъден от решаващия съдебен състав, по начина, по който е формулиран, въпросът изисква анализ и преценка на конкретните доказателства по делото, т.е. на правилността на решението, което изключва определянето му като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на втория въпрос следва да се отбележи, че на касационно обжалване подлежи въззивно решение, в което съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в протворечие с актове на Конституционния съд на Република България, но това противоречие представлява допълнителна предпоставка за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В случая касаторът под формата на правен въпрос навежда твърдението, че въззивното решение противоречи на Решение №2 от 22.02.2007г. по конституционно дело №12/2006г. на КС на РБ, но не сочи кой е конкретният материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с това решение. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъдят, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд