Определение № 155 от 16.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1559/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. П. срещу решение № 294 от 18.03.2025 г. по в. гр. д. № 125/2025 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІ състав в частта, с която е потвърдено решение № 3952 от 09.10.2024 г. по гр. д. № 13445/2021 г. на Пловдивски районен съд, 13 граждански състав в частта, с която е признато за установено, че И. К. П. дължи на „Банка ДСК“ АД следните суми, дължими по договор за кредит „Експресо“ № 87514-286721 от 28.10.2011 г., сключен между П. и „Експресбанк“ АД /предишно наименование „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД/ с правоприемник „Банка ДСК“ АД: 5131, 02 евро – главница; 1860, 13 евро – дължима договорна възнаградителна лихва за периода от 04.06.2018 г. до 06.06.2021 г.; 719, 20 евро – лихвена надбавка за забава за периода от 04.06.2018 г. до 06.06.2021 г.; 4, 38 евро – мораторна лихва в размер на законната лихва за периода от 07.06.2021 г. до 09.06.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 09.06.2021 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 9481/2021 г. на Пловдивски районен съд. В частта, с която искът за главница е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 7893, 08 евро, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Не е обжалвано и съответно е влязло в сила и въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционния акт, Пловдивски окръжен съд е отхвърлил иска за договорна възнаградителна лихва за разликата над 1860, 13 евро до пълния предявен размер от 1866, 37 евро, дължима за периода от 04.06.2018 г. до 06.06.2021 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касационната жалбоподателка излага доводи, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, довело до неправилно приложение на материалния закон, тъй като не е обсъдил възражението й, че в противоречие с изискванията на чл. 11 и чл. 19 ЗПК в ГПР по процесния договор за потребителски кредит не са включени разходите на потребителя за откриване и поддържане на банкова сметка за усвояване и обслужване на договора и за застрахователни премии по сключения в полза на банката кредитор договор за застраховка, което има за последица недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК. Излага доводи, че по силата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да върне чистата стойност на кредита, което в случая е сторено според установеното със заключението на счетоводната експертиза. В касационната жалба се оспорва като неправилен извода на първоинстанционния съд, че липсата на погасителен план към предоставения втори гратисен период не се отразява на действителността на договора за потребителски кредит. Касационната жалбоподателка излага доводи за нищожност на клаузата на чл. 9 от част І на договора за потребителски кредит, в която е уговорена неустойка в размер на „наказателна надбавка“ от 6 % над номиналния лихвен процент върху кредита, тъй като противоречи на чл. 33 ЗПК и е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Оспорва извода на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила в хода на исковия период. Мотивира разбиране, че предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит не може да бъде обявена на длъжника с връчване на исковата молба, с която е предявен установителният иск по чл. 422 ГПК. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи във въззивната жалба и даде мотивиран отговор на тях, включително и служебно да приложи императивни материалноправни разпоредби?; 2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК в производството по предявени установителни искове по чл. 422 ГПК след проведено производство по чл. 417 ГПК по отношение на въпроса за надлежното обявяване на предсрочната изискуемост? Може ли да се приеме връчването на исковата молба, чрез която са предявени установителни искове по чл. 422 ГПК, за надлежно обявяване на предсрочна изискуемост?; 3. Невярно посоченият в договора за потребителски кредит по-нисък от действителния размер на годишния процент на разходите води ли до недействителност на договора предвид квалифицирането като заблуждаваща търговска практика?; 4. Липсата на погасителен план при непосочени погасителни вноски при предоговаряне на договор за потребителски кредит води ли до нарушаване на правата на потребителя и основание за недействителност на правоотношението или е релевантен въпрос относно изискуемостта на вземането?“. В изложението се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на въведените въпроси по т. 1, 2 и 4 противоречи на практиката на ВКС, като се прави позоваване: по въпроса по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по въпроса по т. 2 – на т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по въпроса по т. 4 – на решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС и решение № 106 от 3.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. на ВКС, III г. о. Касационната жалбоподателка обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с твърдения, че по въпроса по т. 3 въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение от 15 март 2012 г. по дело С-453/10 на СЕС, а по въпроса по т. 4 – в противоречие с решение от 9 ноември 2016 г. по дело С-42/2015 на СЕС. Въпросът по т. 2 поставя и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за кредит „Експресо“ № 87514-286721 от 28.10.2011 г., сключен между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД, и ответницата И. К. П., на последната е предоставен кредит в размер на 15 000 евро за срок до 04.11.2021 г. при договорен размер на месечните погасителни вноски – 198, 81 евро за периода от 120 месеца. В обжалваното решение е посочено, че страните са уговорили номинален лихвен процент в размер на 9, 45 % на година за целия срок на договора и наказателна надбавка в случай на просрочие на погасителни вноски – 6 пункта над номиналния лихвен процент или общо 15, 45 %. Съдът е установил, че: ГПР, изчислен към момента на сключване на договора е 11, 30 %; уговорени са такса за одобрение на кредита – 357,90 евро и сключване на застраховка „Живот“, като разходите за застраховката са определени на 545, 25 евро. В атакуваното решение е констатирано, че е налице и подписан погасителен план, който е неразделна част от договора. Решаващият състав е посочил, че на 28.10.2011 г. кредитът е бил усвоен от ответницата. Установил е, че кредитополучателката е ползвала одобрен от банката гратисен период по договора за кредит от три месеца, като съобразно него крайният срок на договора е 04.02.2022 г. Посочил е, че с молба от 25.01.2014 г. кредитополучателката е поискала ползването на втори гратисен период от три месеца, считано от 04.02.2014 г., като на гърба на молбата служител на банката е положил резолюция „с мнение да се одобри“, но по делото не са представени доказателства за съставен нов погасителен план, в който да са отразени налагащите се промени. Съставът на окръжния съд е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което: ответницата е извършила частични плащания в полза на кредитора, като последното плащане по кредита е постъпило на 18.10.2019 г. и с него са погасени част от вноските с падежи 04.06.2018 г. и 04.07.2018 г.; за целия период на договора банката не е изменяла лихвения процент и е прилаган този по договора – 9, 45 %; няма данни банката да е капитализирала изтекли лихви по кредита. В обжалваното решение е направен извод, че процесният кредит е предоставен на физическо лице, с цел задоволяване на текущи (лични) нужди, поради което ответницата има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР към ЗЗП, като към договора са приложими ЗЗП и ЗПК. Въззивният съд е намерил, че в случая договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като липсват нарушения на формата, изискуема по специалния ЗПК. Изтъкнал е, че в договора са посочени чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, като е предвидено право на потребителя да погаси предсрочно кредита и право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания. В атакуваното решение е формиран извод, че претендираните главница и лихви не се основават на неравноправни клаузи, като съдът е подчертал, че в случая лихвата по кредита не е променяна. Извършил е преценка, че клаузата на чл. 9 от част I от договора за заплащане на „наказателна надбавка“ в размер на 6 % над номиналния лихвен процент при просрочие на дължимите по договора вноски, не е неравноправна. Решаващият състав е изтъкнал, че разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК установява, че обезщетението за забава по договора за потребителски кредит не може да надвишава законната лихва, но в случая претенцията на ищеца е за заплащане на обезщетение за забава единствено в размер на уговорената между страните надбавка за забава в размер на 6 %, което не надвишава законната лихва. Съдът е посочил, че този размер на мораторната неустойката не е необосновано висок, кореспондира с разбирането на законодателя за справедлив размер при вреди от забава, прокламирано в разпоредбата на чл. 33 ЗПК, и не нарушава изискванията на ЗПК и ЗЗП. Решаващият състав е намерил за основателно възражението на ответницата въззивник, че банката не е упражнила надлежно правото си да обяви процесният кредит за предсрочно изискуем преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съобразил е обаче, че препис от исковата молба, в която е обективирано изявлението на банката ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по процесния договор за кредит за предсрочно изискуем, е връчен на процесуалния представител на ответницата адвокат М. на 14.10.2021 г. Изразил е становище, че с връчването са настъпили последиците на предсрочната изискуемост с оглед наличието на предвидените в чл. 11 от процесния договор обективни предпоставки – неизпълнение на задълженията по договора от страна на ответницата. В решението е отчетено и обстоятелството, че в хода на процеса - на 04.02.2022 г. е настъпил крайният срок за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит. Изтъкнато е, че се касае до факти, относими към изискуемостта на вземанията, които са настъпили след предявяване на исковете и следва да бъдат съобразени от съда. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е обуславящ за изхода на спора. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, ал. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на основание чл. 269, ал. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В мотивите на тълкувателното решение е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание са обжалване. По поставения процесуалноправен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, служебно известни на настоящия състав – решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др., според които въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Същевременно, с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителните указания, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Процесуалният въпрос е поставен в контекста на доводите на касационната жалбоподателка, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното във въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение възражение, че посоченият в договора за потребителски кредит ГПР не отразява всички разходи по кредита, и не е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза по този въпрос. Във връзка с формулирания въпрос излага съображение, че доколкото в случая се касае до императивна материалноправна норма – чл. 11 ЗПК, въззивният съд е следвало служебно да приложи тази норма. Твърди също, че по делото не са съобразени релевантните факти за липса на подписани допълнителни споразумения и погасителни планове към тях по повод договорените от страните гратисни периоди. С оглед изложеното и като съобрази мотивите на въззивния съд, настоящият състав намира, че въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос: „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи във въззивната жалба и да даде мотивиран отговор на тях, включително и служебно да приложи императивни материалноправни разпоредби?“ Въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението на основанията за достъп до касация не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което касационното обжалване по отношение на тях не може да се допусне. Посочените въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и по тях не са изложени мотиви в атакуваното решение. Що се отнася до разгледаните от въззивния съд релевантни въпроси, формулирани в т. 2 от изложението, то във връзка с тях не са обосновани допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В практиката на ВКС, намерила израз в решение № 139 от 5.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 114 от 7.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., решение № 86 от 27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, І т. о. и др., последователно се застъпва становището, че в хипотезата на обективирано в исковата молба по чл. 422 ГПК или по осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от нея на ответника по иска това волеизявление достига до него, като от този момент настъпва предсрочната изискуемост. Изводите на въззивния съд напълно кореспондират с посочената задължителна и константна практика на ВКС, поради което не са налице допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, И. К. П. следва да внесе държавна такса в размер на 154, 29 евро /с левова равностойност 301,77 лв./ по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение