Определение № 725 от 22.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 644/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Д. и Г. Г. М. срещу решение № 559 от 15.12.2022г. по в.т.д. № 563/2022г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която, като е потвърдено частично и отменено частично решение № 22031 от 07.06.2022г. по т.д. № 55/2020г. на Окръжен съд – Кърджали, е отхвърлен предявеният от Г. М. Т., на когото касаторите са деца и наследници по закон, иск с правно основание чл. 513, ал. 1, вр. чл. 511, ал. 1, т. 1 от КЗ за заплащане на сума над размера от 100 000 лева до претендираните 150 000 лева, обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Ш. М. Т., неговата съпруга, при пътнотранспортно произшествие от 06.08.2018г., със законната лихва за забава от 29.01.2020г. до окончателното плащане; предявеният от касатора Н. Г. Д. иск с правно основание чл. 513, ал. 1, вр. чл. 511, ал. 1, т. 1 от КЗ за заплащане на сума над размера от 50 000 лева до претендираните 150 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ш. М. Т., нейна майка, със законната лихва за забава от 29.01.2020г.; както и искът на касатора Г. Г. М. по чл. 513, ал. 1, вр. чл. 511, ал. 1, т. 1 от КЗ за сума над размера от 100 000 лева до претендираните 150 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ш. М. Т., също негова майка, при пътнотранспортното произшествие, със законната лихва за забава от 29.01.2020г. до окончателното плащане. В останалата част, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – Кърджали за заплащане на Г. М. Т. и Г. Г. М. на суми от по 100 000 лева обезщетение, а на Н. Г. Д. - сумата от 50 000 лева обезщетение, със законната лихва за забава, считано от 29.01.2020г. до окончателното плащане, като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила. Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че решението на въззивния съд в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Определените обезщетения са изключително ниски и не съответстват на претърпените от касаторите и техния баща болки и страдания. Те не могат да изпълнят критерия за справедливост. Въззивният съд не е взел предвид всички обективно съществуващи обстоятелства и не е анализирал установените по делото факти и обстоятелства, които са от значение при определяне размера на обезщетенията – силната емоционална връзка между ищците и починалата Ш. М. Т., тогава на 52 години, както и конкретните претърпени страдания по повод смъртта й. Не е съобразена съдебната практика, постановена по сходни дела. Относими са конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на смъртта на пострадалата. Съдът е нарушил разпоредбата на чл. 269 от ГПК. Присъден е по-нисък размер на обезщетение за Н. Г. Д. в сравнение с този, определен от първоинстанционния съд, без във въззивната жалба на ответника да има възражение срещу размера на обезщетението. Първоинстанционният съд й е определил обезщетение в размер на 100 000 лева преди да го намали с 50% поради констатираното съизвършителство. Ответникът не само не е направил оплакване по приложението на чл. 52 от ЗЗД, но в отговора на въззивната жалба на ищците е посочил, че размерът на обезщетение от 100 000 лева за всеки от ищците е справедлив. Въззивният съд не е взел предвид също целия събран доказателствен материал (показанията на разпитаните свидетели). В решението не са изложени подробни мотиви. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираните въпроси са: 1.) Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя? 2.) Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение чл. 52 от ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС 4/68? 3.) Следва ли съдът при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППВС № 4/68 и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? 4.) Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че същият е взет предвид, без да е посочен какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието? 5.) Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта? 6.) Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС 4/68? Според касаторите по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 31 от 25.03.2014г. по т.д. № 1203/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 121 от 09.07.2012г. по т.д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. 7.) Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други? Касаторите сочат като относими във връзка с въпроса решение № 3 от 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 548 от 06.12.2010г. по гр.д. № 1119/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, І г.о. и др. 8.) Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба и може ли съдът да се произнесе извън нейните предели, като определи по-ниско справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, въпреки липсата на оплакване за това от страната? 9.) По отношение на правилността на акта на първоинстанционния съд ограничена ли е въззивната инстанция от посочените в жалбата основания и оплаквания и проверява ли правилността извън изрично посочените претенции и оплаквания във въззивната жалба, ако не се отнася до валидност и допустимост на решението и до приложение на императивни правни норми? 10.) Доколкото обхвата на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК е ограничен, може ли въззивният съд да определи по-ниско обезщетение, преди намаляването му с приетия процент съпричиняване, ако във въззивната жалба не се съдържа такова оплакване? Касаторите считат, че въззивният съд е постановил решението си в нарушение на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 114 от 03.06.2014г. по гр.д. № 5833/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 109 от 13.10.2020г. по т.д. № 1898/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 14 от 07.02.2014г. по т.д. № 1130/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. Според касаторите въззивното решение е също очевидно неправилно. От насрещната страна по жалбата Сдружение „Национално бюра на българските автомобилни застрахователи“ е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: Въззивното производство е било образувано въз основа на въззивни жалби на касаторите, лично и като деца и наследници по закон на Г. М. Т., починал на 13.04.2022г., в хода на първоинстанционното производство, както и по жалба на ответника Сдружение „Национално бюра на българските автомобилни застрахователи“. Касаторите са обжалвали решението на Окръжен съд – Кърджали в частта на отхвърлените искове по чл. 513, ал. 1, вр. чл. 511, ал. 1, т. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка и съпруга на Г. - Ш. М. Т., при пътен инцидент от 06.08.2018г., над присъдените суми от по 50 000 лева до поддържаните размери от по 150 000 лева обезщетение. Оплакванията са били срещу преценката на първоинстанционния съд относно справедливия размер на следващите се на всеки от ищците обезщетения, както и намаляването на обезщетенията с 50%, поради възприето съизвършителство, обуславящо, според първоинстанционния съд, разделяне на отговорността за причинените вреди по равно между двамата делинквенти. НББАЗ е обжалвало решението единствено в частта на присъдената лихва за забава върху присъдените обезщетения (считано от 31.12.2019г.) и с искане да се приеме, че сдружението е изпаднало в забава, считано от 29.01.2020г., денят следващ изтичане на тримесечния срок от датата на завеждане на извънсъдебната претенция на ищците (28.10.2019г.). За да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение в обжалваните части, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел, че при пътен инцидент от 06.08.2018г. на път І-5, км. 348+600м., на кръстовището за [населено място] и [населено място], общ. Кърджали, е била причинена смъртта на Ш. М. Т., пътник на дясната предна седалка на лек автомобил „Фолксваген Голф“, с ДК К 5976 ВА. Настъпил е сблъсък между този лек автомобил, управляван от М. Х. Х., в нарушение на разпоредбата на чл. 37, ал. 1 от ЗДвП (непропускане на насрещно движещо се пътно превозно средство) и лек автомобил „Мерцедес“, модел „CLA“, с ДК № ТВ-О 63-В, управляван от С. Сами С., в нарушение на чл. 21, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗДвП (с превишена скорост). Виновното и противоправно поведение на двамата водачи при условия на независимо съизвършителство, е било установено с влязла в сила присъда № 9 от 22.06.2020г. по н.о.х.д. № 241/2019г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, задължителна за гражданския съд (чл. 300 от ГПК). За лекия автомобил „Мерцедес“ е имало валидна към датата на ПТП полица за застраховка „Гражданска отговорност“, издадена от регистрирано в Нидерландия застрахователно дружество, с кореспондент за обработка на щети на територията на Република България ЗАД“Алианц България“. Ищците са отправили претенция с молба вх. № 200-00-3982/28.10.2019г. По делото не е имало данни за окончателно произнасяне по ликвидирането на щетата от страна на българското застрахователно дружество, поради което е налице хипотезата на чл. 511, ал. 3 от КЗ – кореспондентът не се е произнесъл по подадената претенция в срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ. Налице са били предпоставките претенциите за обезщетение на сродниците на починалата Ш. М. Т. да бъдат насочени срещу НББАЗ. Според въззивния съд не са били налице основания за намаляване на обезщетенията за неимуществени вреди поради настъпването на смъртта на Ш. М. Т. при независимо съпричиняване от водача на лекия автомобил „Мерцедес“ и водача на автомобила „Фалксваген“. Съгласно чл. 53 от ЗЗД, когато увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно, т.е. увреденото лице може да претендира пълния размер на обезщетението от всяко от тези лица, респективно застрахователя на съответното лице. В тозисмисъл не са били споделени изводите на първоинстанционния съд за дължимост на половината от базовия размер на обезщетенията. Обезщетенията (базов размер) са били определени от Окръжен съд – Кърджали в размери от по 100 000 лева за всеки от ищците. Въззивният съд е присъдил обезщетения в такива размери, освен за Н. Г. Д., на която са били присъдени 50 000 лева. По-конкретно въззивният съд е посочил, че обезщетението за причинените на ищците неимуществени вреди се определя по справедливост (чл. 52 от ЗЗД), като се вземат предвид конкретните особености за всеки конкретен случай, че се съобразява икономическата конюнктура в страната, израз на която са лимитите на отговорност на застрахователите, както и съдебната практика в подобни случаи. Съдът се е позовал на показанията на разпитаните пред Окръжен съд – Кърджали свидетели З. А. Х., Ф. Ю. А. и М. М. Х., както и заключението на изслушаните в първоинстанционното производство съдебно-психологична експертиза и съдебно-медицинска експертиза. Определеното на Г. М. Т. обезщетение в размер на 100 000 лева е било обосновано с това, че семейството било задружно и сплотено. Той преживял тежко загубата на своята съпруга, към която е бил емоционално привързан. Отношенията са били на доверие, помощ и подкрепа. Бракът между съпрузите продължил повече от 35 години. Съпругът ходил в чужбина сезонно, за да изкара пари за семейството. След смъртта на Ш. М. Т. се разболял от болест на стомаха (онкологично заболяване). Нуждаел се от грижите на съпругата си и това е засилило липсата от загубата й. Довело е до потиснатост, емоционална лабилност, ниска устойчивост на стрес. Стомашният антрален карцином при Г. е бил установен на 11.05.2020г., но не може да се приеме, че стресогенното събитие, което той е преживял при загубата на съпругата му, е довело до възникване на това заболяване, макар в медицинската литература емоционалният стрес да е сочен като спомагателен фактор за появата му. Същата сума от 100 000 лева е била определена като обезщетение и за Г. Г. М.. От въззивния съд е приел, че той също преживял тежко смъртта на майка си, която обичал. Все още не се е възстановил. Работил с нея на едно място, по-голяма част от живота си живял в дома на родителите си. Имал свое семейство и дете, но след смъртта на майката се върнал в дома на родителите. За Н. Г. Д. е била определена сума на обезщетението от 50 000 лева. За нея въззивният съд е посочил, че е преживяла тежко смъртта на Ш.. Като разбрала вестта за смъртта на майка й, припаднала. Тя е напусната млада семейството, оженила се в Доспат. Последните 4-5 години живеела в Белгия, като се връщала през лятото за около месец, когато цялото семейство били заедно. Поддържала с майката непрекъсната връзка по телефона или чрез видео. По-ниският размер на присъжданото обезщетение е бил обоснован със заключението на съдебно-психологическата експертиза, съгласно която интензитетът и продължителността на емоционалните преживявания при Н. не са достигнали до проява на клинично значими данни за наличие на психопаталочини феномени, за разлика от тези при Г. Г. М., както и с обстоятелството, че тя е напусната млада семейството и живяла е в чужбина. Според въззивното решение съпругът и синът на починалата при процесното ПТП са изживели по-силни по интензитет негативни емоции в сравнение с дъщерята. При нея връзката с майката не е била така силна. Същевременно, според въззивния съд, генерално претърпените от тримата ищци неимуществени вреди не са по-различни и интензивни от обичайните в подобни случаи. Тъй като срокът за произнасяне на ЗАД“Алианц България“ е изтекъл на 28.01.2020г., обезщетение за забава от сдружението, според посоченото от въззивния съд, се дължи от 29.01.2020г. От тази дата този съд е присъдил и законна лихва върху обезщетенията, до окончателното им изплащане. При тези обстоятелства седмият поставен от касаторите въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Той е предпоставен от твърдението, че въззивният съд е кредитирал едни доказателства, а е отхвърлил други, което не кореспондира с мотивите на съда. От въззивния съд не са били отхвърляни доказателства – като неотносими, недопустими, ненаправени в срок, заинтересовани или по друга причина. Изрично е било отразено, че се съобразяват всички посочени, представени и събрани доказателства – писмени доказателства, показанията на изслушаните свидетели, както и заключенията на съдебната психологическа експертиза и на съдебната медицинска експертиза. Дори да се приеме относим за изхода на делото, четвъртият формулиран в изложението въпрос (за лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната), относно този въпрос не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се установява въззивното решение да е постановено в противоречие с посочената каузална практика на ВКС. Първият, вторият, третият, петият и шестият от въпросите на касаторите са идентични. Уточнени и конкретизирани те съдържат питане дали съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, трябва да се съобрази с указанията, съдържащи се в Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), и да обсъди всички конкретни съществуващи обстоятелства и въз основа на общата им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост. По този материалноправен въпрос въззивното решение следва да бъде допуснато до касация. Въпросът относно приложението на чл. 52 от ЗЗД удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касация – той е от значение за изхода на спора с оглед общо определените размери на дължимите на касаторите и техния баща обезщетения за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване е за проверка съответствието на решението със задължителните постановки на Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и с посочените от касатора съдебни решения на състави на Върховния касационен съд, съставляващи каузална съдебна практика. Същото е по отношение останалите процесуалноправни въпроси на касаторите (осми, девети и десети), съдържащи питане дали въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба и може ли този съд да се произнесе извън нейните предели, като определи по-ниско справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, въпреки липсата на оплакване за това от другата страна. Въпросът е от значение за изхода на делото при касационния довод на касатора Н. Г. Д., че във въззивното производство не е имало възражения на Сдружение „Национално бюра на българските автомобилни застрахователи“ срещу приетия от първоинстанцинония съд базов размер на дължимото й обезщетение от 100 000 лева. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на съставите на ВКС в посочените от касаторите съдебни решения. При допуснатото касационно обжалване настоящият съдебен състав не се произнася по оплакванията за очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). По искането на страните за разноски в касационното производство по чл. 78, вр. чл. 81 от ГПК съдът ще се произнесе с окончателното си решение по спора. Воден от горното съдът