Определение № 577 от 22.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4221/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Д. Д., чрез адв. Ж. Ч. от АК [населено място], срещу въззивно решение № 95 от 29.06.2021 г., постановено по въззивно гр. д. № 131/2021 г. по писа на Окръжен съд - Разград, с което е потвърдено решение № 139/26.03.2021 г. постановено по гр. д. № 1928/2020 г. по описа на РС – Разград, с което е отхвърлен, предявеният от К. Д. Д. срещу Община Разград иск, за заплащане на сумата от 8 186,64 лв. като получена без основание като неоснователен и недоказан. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. „Следва ли и как да се тълкуват договорите“, като смята, че с въззивното решение не е съобразена посочената практика и решението е постановено в противоречие на следните решения на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1: решение № 451/2004 г. на ВКС,І г.о., решение № 2627/2005 г. на ВКС,ІV г.о., решение № 161/2006 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 776/1992 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 100/95 г. на ВКС,ІV г.о., решение № 8/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 1072/74г. на ВКС, І г.о. и решение № 465/2000г. на ВКС, ІV г.о. и 2. „Представлява ли изменение на аренден договор – в частта за срока за плащане на арендна вноска, ако е поискано еднократното му разсрочване?“, за който въпрос сочи,че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация Община Разград в писмен отговор по чл. 287 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените основания за касационно обжалване и по допускане на обжалването намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск въззивният съд е приел за установено, че на 20.06.2016г. страните сключили два договора № 156 и № 157 за аренда на земеделска земя от общинския поземлен фонд при посочена годишно арендно възнаграждение по първия договор от 12 102 лв., а по втория – 57 002 лв. Договорите били сключени за пет стопански години, освен първата вноска за първата стопанска година, всяка следваща се заплаща до 31 октомври на предходната година, за стопанската година 2019-2020 – до 31 октомври 2019г. В случай на неизпълнение на задължението за заплащане на арендното възнаграждение в срок, в чл.26 от договорите е предвидено, че арендаторът дължи неустойка за всеки просрочен ден в размер на 0,4% на ден върху годишната арендна вноска, но не-повече от 40 % общо. Прието е, че на 29.10.2019г. ищецът К. Д. е подал молба до Община Разград с предложение за сключване на споразумение за разсрочено плащане на дължимата сума от 73 095,17лв., по предложен от общината погасителен план до края на месец ноември 2019г. Върху молбата е поставена резолюция „Да“ с подпис и е посочено име, което след разпит на свидетелката Г. се установява, че тя като заместник-кмет на Община Разград към този момент е поставила и името на служителя от общинската администрация, който е следвало да представи становище по искането. Въззивният съд е приел, че споразумение за разсрочване на плащането не е постигнато и не е изготвен погасителен план за същото. Още повече, че и на 20.11.2019 г. Община Разград е изпратила писмо с изх. № 94-00-1579/20.11.2019 г. до ищеца за заплащане на задълженията-арендните вноски по двата договора. С писмо с изх. № 94-00-1579/5.12.2019 г. ищецът е поканен да заплати неустойка за неизпълнение на задължението си за заплащане на арендните вноски до 31.10.2019год. и която неустойка е заплатена и се претендира връщането й в настоящото производство. Прието е, че след като не е установено наличието на постигнато съгласие за разсрочване на плащането на арендното възнаграждение и в тази връзка не е изготвен погасителен план във връзка с предложението за разсрочване на плащанията до края на месец ноември 2019 год., при неизпълнение на задължението за плащане в уговорения срок на възнаграждението до 31.10.2019год., ищецът е заплатил уговорената в договора неустойка за забава/по размера на която не се спори/, с което е изпълнил свое задължение по договора и не се дължи връщане на платената сума, поради което предявеният иск е отхвърлен. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав на ВКС счита, че при тези мотиви на въззивния съд не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулирания от касатора първи въпрос, описан по-горе, на който последният се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, се отнася към материалната и процесуална законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право, при специфичните за спора факти, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение въз основа на последните, а не до тълкуването на съответни разпоредби, с цел установяване на съдържащите се в тях правни норми и при приложението на които в обжалваното въззивно решение е дадено разрешение в противоречие с тълкувателни решения на ВКС, постановления на Пленума на ВС или решения на ВКС/посочени в изложението/. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Поставения в изложението въпрос за необходимостта от тълкуване на договора и в тази връзка как следва да се тълкува договора, като се търси действителната обща воля на страните не е и обуславящ за правните изводи на съда след като, за да отхвърли иска с искане за връщане на процесната сума е прието, че ищецът заплащайки сумата е изпълнил задължението си да заплати неустойка в уговорения размер при забава на плащането на арендното възнаграждение и след като не е налице постигнато съгласие на страните за отсрочване на изпълнението и не е изготвен погасителен план за това. Също така, решението на въззивния съд не е обусловено и от това дали конкретната резолюция върху искането на ищеца представлява изменение или разсрочване на договора, след като е прието, че няма валидна воля на ответника за подобна промяна и искането е изпратено на служителка в общинската администрация, която е следвало да представи становище, съответно изготви проект за погасителен план, но което не осъществено. Несъответствието на формулирания в изложението въпрос с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационен контрол. Също така вторият поставен въпрос за изменение на арендния договор, освен, че не е обуславящ за правните изводи на съда, не е и обосновано и значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, след като разпоредбата на чл. 16 от ЗАЗ за изменение на договора е ясна и в конкретния случай по спора не е и приложима. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение