Определение № 104 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3969/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 278599/2.07.2021 г., подадена от Община Пловдив срещу решение № 260729 от 31.05.2021 г. по гр. д. № 1814/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 732 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 14635/2018 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне на предявения от Община Пловдив иск срещу Б. Г. Ч., В. С. И., В. И. Ч., С. Й. К., Д. В. К.-К., Е. С. К., З. С. С. и Ю. И. Х., за признаване за установено, че община Пловдив е собственик на реална част от ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, която реална част представлява площ, заключена между осеви точки: 36, 35, 33, 34, 5, 6, 7, 8а, 9, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 36, отбелязани на скица-проект за поправка на кадастралната карта, изготвена от Район „Южен“, община Пловдив, съгласно която скица-проект тази реална част е с площ от около 624.82 кв. м и попада в целия новообразуван ПИ с проектен идентификатор * и в част от новообразуван ПИ с проектен идентификатор *, която реална част е заснета неправилно в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-49/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, като част от имот с идентификатор *, целият с площ от 3.993 дка, находящ се в [населено място], [улица], номер по предходен пл*, *, *, * и ***.

Въззивният съд е съобразил в решението си, че пред Районен съд - Пловдив е предявен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР - за признаване за установено по отношение на ответниците Б. Г. Ч., В. С. И., В. И. Ч., Д. В. К.-К., Е. С. К., З. С. С., С. Й. К. и Ю. И. Х., че община Пловдив е собственик на визираната по-горе реална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място]. В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че със заявление вх. № 03-92-333/17.03.1992 г., депозирано в Община Пловдив, наследниците на И. Ч. и С. К. предявили претенции за възстановяване на недвижим имот, отчужден по Закона за национализацията. Издадено било удостоверение № 03-92-333/20.05.1992 г. от кмета на община Пловдив, от което било видно, че на наследниците на С. К. и И. Ч. било възстановено правото на собственост върху недвижим имот, ведно със сгради, подробно описани, съставляващ парцел в[жк], ул. „14“ № 178, [населено място] по стар план, а по действащия план на[жк], одобрен със заповед № 1043/15.11.1984 г., имот с пл. № *, на [улица]. Издадена била заповед № ОА-550/15.05.1992 г. на кмета на община Пловдив на основание чл. 88, ал. 4 НДИ (отм.), с която бил отписан от актовите книги за недвижими имоти-държавна собственост имот, възстановен на собствениците по Закона за възстановяване върху някои имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС, Закона за национализацията и др. Съгласно действащите КККР, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, имот с пл. № * представлявал ПИ с идентификатор ***, с площ от 3.933 дка, номер по предходен план - кв. 1, парцел *, при граници и съседи: ПИ с идентификатори , *,*, *, *. Като собственици на целия поземлен имот били нанесени ответниците по делото - Б. Ч., В. И. и В. Ч., по 1/4 ид. ч. за всеки от тях, и С. К. и С. К., по 1/12 ид. ч. С молба вх. № 17П357/6.01.2017 г. собственици на поземлени имоти с идентификатори *, * и * по КККР на [населено място] уведомили Община Пловдив, че единият от съсобствениците на ПИ с идентификатор * ги предупредил, че не трябва да използват пространството между ПИ * и ПИ с идентификатори * и *, тъй като било част от техен имот, реституиран на роднините му. Поискали от Община Пловдив да им осигури достъп до имотите. В тази връзка било извършено проучване на наличната документация в Община Пловдив, при което било констатирано, че по действащата кадастрална карта е налице погрешно отразяване на границите на имот *. Бил изготвен проект за изменение на кадастралната карта, с цел отстраняване на грешки и непълноти, които засягат ПИ с идентификатори *, *, *, *. Проектът за поправка на кадастралната карта бил изготвен съгласно действащия регулационен план на[жк], одобрен със заповед № 1043/15.11.1984 г. и документите за собственост. По внесения проект бил постановен отказ вх. № 17П357-2/19.04.2018 г. от СГКК за исканото изменение в кадастралната карта, поради наличието на спор за материално право. Ищецът счита, че КККР следва да бъдат изменени, като от ПИ * по КККР се обособят три нови имота съобразно пространствения обем на правото на собственост на страните - съгласно заповед № ОА-550/15.05.1992 г. относно собствеността на ответниците по делото и останалата част от имота с площ от 624.82 кв. м - собственост на община Пловдив на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА. Предмет на търсената защита е правото на собственост на община Пловдив върху част от недвижим имот с идентификатор *, която част съгласно скица-проект за поправка на кадастралната карта попада в новообразувани ПИ с проектен идентификатор * и ПИ с проектен идентификатор *. Твърди се, че е налице непълнота в кадастралната карта, респ. не са отразени правилно границите на имотите съобразно пространствения обем на правото на собственост на община Пловдив и правата на ответниците.

Окръжен съд - Пловдив е визирал, че след подробен анализ на събраните доказателства първоинстанционният съд е приел, че отчужденият от наследодателите на ответниците имот е бил възстановен в границите, които са съществували по плана от 1940 г., доколкото и оцветената в зелено част от заключението на вещото лице не е установено да е била застроена, който факт да е пречка за реституцията на имота в стари реални граници. Макар и формално да има несъответствие между кадастралната карта и плана от 1984 г. от около 624.82 кв. м, които да попадат в имот, собственост на ищеца, то планът от 1984 г. не може да бъде меродавен за реституцията на имота според районния съд, защото не по този план е национализирана земята и защото изискването на ЗВСВОНИ е за възстановяване на правото на собственост в стари реални граници, в каквато насока са и задължителните указания на ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС. По тези съображения според Районен съд - Пловдив не може да се приеме, че площта от 624.82 кв. м е погрешно заснета към имота на ответниците, а напротив, тази площ е почти идентична с площта на имота на наследодателите им към момента на национализирането му. Ищецът няма правно основание да претендира признаването му за собственик на тези 624.82 кв. м, защото посоченият от него придобивен способ по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА касае имоти, чийто статут не е на частна собственост. Допълнително е посочено, че имотът отпреди реституирането му е бил включен като част от държавно предприятие „Руен“, което обстоятелство изрично фигурира в акта за държавна собственост, и след реституирането му е било налице изключението на § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА.

Въззивният съд е приел в решението си, че община Пловдив не е доказала правото си на собственост по отношение на процесната реална част от ПИ с идентификатор ***, тъй като не са налице предпоставките на § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, който община Пловдив сочи като основание за придобиване собствеността на спорната част от поземления имот. Посочил е, че цитираната разпоредба на ЗМСМА, приета ДВ, бр. 49/1995 г., предвижда, че с влизането в сила на този закон преминават в собственост на общините подробно и изчерпателно изброените държавни имоти от т. 1 до т. 7. Към 1995 г., обаче, процесният имот е бил частна собственост, реституиран на наследниците на С. Й. К. и на И. Г. Ч. в стари реални граници, за което е била издадена заповед № ОА-550/15.05.1992 г. на кмета на община Пловдив, като това обстоятелство е удостоверено и в издаденото удостоверение № 03-92- 33/20.05.1992 г. от Община Пловдив, където възстановеният имот е описан като: парцел в[жк], ул. „14“ № 178, [населено място] по стар план, а по действащия план от 1984 г. - имот пл. № * на [улица], [населено място], със застроена площ от 2 187 кв. м и незастроена площ от 2 117 кв. м. Описани са подробно и намиращите се в имота фабрични постройки за лед и хладилни помещения. Такова е описанието на имота и в АДС № 2224/5678 стар от 15.11.1951 г., съставен при отчуждаването му по реда на Закона за национализацията на частни индустриални минни и други предприятия от 23.12.1947 г. Въз основа на така изложеното въззивният съд е направил извод, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е съществувал реално в размерите, в които е бил отчужден, съответно в тези размери е бил възстановен на наследниците. Затова е приел, че не може да се приеме, че процесната реална част от имота е била заснета неправилно в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-49/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК като част от имот с идентификатор ***, целият с площ от 3.993 дка, находящ се в [населено място], [улица]. Съдът е изложил и че не споделя доводите във въззивната жалба на [община], че първият действащ регулационен план относно спорния имот е този, одобрен със заповед № 44/8.01.1954 г. В тази връзка е взел предвид приложения към материалите в първоинстанционното дело ситуационен план на ПИ пл. № * по плана на[жк], [населено място], с който Община Пловдив е удостоверила, че уличната и дворищната регулация е била одобрена със заповед около 1940 г. Съдът е приел и че ответниците по исковата молба се легитимират, от своя страна, като собственици на целия имот, включващ и спорната реална част, с нотариален акт № 134/1926 г., с който наследодателите им И. Г. Ч. и С. К. са закупили нива от 4.6 дка, находяща се в [населено място], при съседи: железопътна линия, Д. М., В. В. и Т. чифлик. В подкрепа на тези изводи е и заключението на приетата съдебно-техническа експертиза във въззивното производство, което Окръжен съд – Пловдив е кредитирал изцяло, като компетентно и обосновано изготвено и кореспондиращо на доказателствата, събрани в първоинстанционното производство. Съгласно това заключение източна граница на ПИ *по плана от 1984 г. следва да са границите на ПИ *, с бивш собственик Д. М., и ПИ *, с бивши собственици В. В. и П. В.. Тъй като придобитата нива по нотариалния акт не граничи с път, а с ж. п. линия, според вещото лице към реституирания имот следва да се присъедини и частта със синя щриховка край ж. п. линията с № 1/292.19 кв. м, отразена на комбинираните скици към заключението, както и частта със синя щриховка с № 3/101.93 кв. м. Като се сумират площта на ПИ * по КК и двете части извън ПИ *, площта е 4 326.75 кв. м, като разликата от 22 кв. м е в рамките на допустимото според Наредба за създаване и поддържане на кадастралната карта.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; 2. Задължен ли е въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, да мотивира и обоснове решението си като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна при постановяване на решение; 3. Длъжен ли е съдът при предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване право на собственост, при преценката си за допусната грешка в кадастралната карта да установи дали планът отразява вярно границите на имота.

Визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., решение № 40/4.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., ІV г. о., решение № 286/7.11.2011 г. по гр. д. № 1242/2009 г., І г. о. и решение № 79/22.07.2019 г. по гр. д. № 2087/2018 г., I г. о.

Жалбоподателят сочи, че Окръжен съд – Пловдив не е обсъдил удостоверение № 03-92-333/20.05.1992 г. на кмета на община Пловдив и във връзка с него не е посочил защо приема като компетентно и обосновано заключението на вещото лице, изслушано пред втората съдебна инстанция, според което е налице само хипотетична идентичност на процесния имот с този по нотариалния акт № 134/1926 г., на който се позовават ответниците по исковата молба. В нарушение на задълженията си, въззивният съд не е съобразил и не е дал обоснован отговор по поддържаното от Община Пловдив твърдение, че нотариален акт № 134/1926 г. е доказателство, което е неотносимо в производството, предвид съдържанието му. Не е обсъдено и възражението, че процесната площ изобщо не е била предмет на одържавяване по Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, за да е налице впоследствие спрямо нея реституция по Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти.

Община Пловдив излага, че по исковете за установяване на грешка и непълнота в кадастралната карта се установява правото на собственост към актуалния момент (към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество). Потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че не е налице грешка в кадастралната карта, тъй като така отразеният в нея имот съответства на имота, собственост на ответниците „ към момента на национализирането му“, т.е вземайки предвид собствеността към момента на фактическото отнемане на имота около 1951 г., без изобщо да коментира дали след одържавяването на имота са налице данни да е осъществен фактическият състав на разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА - основанието, на което Община Пловдив претендира собственост. Освен това въззивната инстанция, приемайки, че независимо, че е налице „формално“ несъответствие между кадастралната карта и действащия регулационен план, одобрен със заповед № 1043/15.11.1984 г., не е съобразила и не е дала обоснован отговор по поддържаното от Община Пловдив твърдение, че няма издаден акт, с който да е одобрен план за въпросната територия, който да е действал към момента на издаване на нотариалния акт от 1926 г., с който ответниците се легитимират като собственици. Въззивният съд не е изложил мотиви и защо приема, че кадастралната карта отразява вярно имотната граница, предвид констатираното несъответствие между кадастралната карта, действащия регулационен план и фактическото ползване на процесната площ, както и предвид обстоятелството, че претендираната от Община Пловдив площ от 624.82 кв. м е извън границите на възстановения имот. Община Пловдив се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.

Сочи, че основният мотив на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на иска е, че не са налице предпоставките на § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, с оглед факта, че „цитираната разпоредба на ЗМСМА е приета с ДВ, бр. 49 от 1995 г., а към тази дата процесният имот е бил частна собственост.“. Счита, че този мотив е в противоречие с материалния закон, което от своя страна е опорочило и крайната воля на съда. Излага, че цитираната разпоредба, по силата на която Община Пловдив обосновава правото си на собственост, е приета с влизане в сила на ЗМСМА (обн. ДВ, бр. 77/17.09.1991 г., в сила от 17.09.1991 г.). С влизане в сила на закона преминават в собственост на общините държавните имоти, изчерпателно изброени от т. 1 до т. 7 на ал. 1 от § 7. Към тази дата претендираната от Община Пловдив площ е била включена в едната си част в УПИ *- спортна зала, зеленина и жилищно строителство по плана, одобрен със заповед № 1043/15.11.1984 г. (ПИ с проектен идентификатор *), а в останалата си част представлява второстепенна улица, по плана, одобрен със заповед № 1043/15.11.1984 г., т.е. публична общинска собственост (ПИ с проектен идентификатор *). Независимо от позицията на Община Пловдив, че процесният недвижим имот изобщо не е бил обект на национализация, в случай че съдът е достигнал до крайния извод, че спорната площ е била одържавена, респективно спрямо нея е настъпила реституция по силата на ЗВСОНИ, то тогава е следвало Окръжен съд - Пловдив да установи налице ли са били предпоставките на чл. 1 ЗВСОНИ (обн. ДВ, бр. 15/21.02.1992 г.), отчитайки факта, че част от претендираната от Община Пловдив площ съставлява второстепенна улица, която улица е публична общинска собственост и която осъществява единствения достъп до съседни урегулирани поземлени имоти. Налице е изрична законова забрана за реално връщане на имоти, които са станали публична собственост - на държавата или на общините, в който смисъл е и Решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/1997 г.

Постъпили са отговори на касационната жалба от Б. Г. Ч., В. И. Ч., Д. В. К.-К., Е. С. К. и З. С. С., в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно формираната трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК, включително цитираната от жалбоподателя, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Тези задължения на въззивния съд намират отражение във формулираните в изложението към касационната жалба първи два въпроса. В случая Окръжен съд – Пловдив не се е отклонил по тези въпроси от практиката на ВКС, като подробно е изложил съображения защо счита, че ответниците по исковата молба се легитимират като собственици по реституция (ЗВСОНИ) на процесния имот, отчужден от праводателите им на основание Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия от 1947 г., като същевременно е посочил и защо [община] не е негов собственик на твърдяното от нея основание. В тази връзка въззивният съд е приел, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е съществувал реално в размерите, в които е бил отчужден, и по силата на закона собствеността върху него е възстановена в съществуващите му стари реални граници, независимо от това как същият след одържавяването му е бил отразяван в регулационните планове. В частност, съдът е обсъдил и удостоверение № 03-92-333/20.05.1992 г. на кмета на община Пловдив.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по третия въпрос от изложението. Окръжен съд – Пловдив е изследвал въпроса дали кадастралната карта вярно отразява границите на реституирания на ответниците имот, като е обсъдил събраните писмени доказателства и заключенията на изслушаните съдебно-технически експертизи.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Във връзка с изложените в това отношение доводи от страна на жалбоподателя, настоящият съдебен състав на ВКС следва да отбележи, че в случая не се установява към момента на настъпване на реституцията (ex lege) спорната реална част да е представлявала реализирана улица (или друго реализирано строително мероприятие), при което по отношение на нея биха били налице законови пречки за реституирането й. Обратното – вещото лице, изслушано пред първоинстанционния съд е категорично, че по отношение на спорните 624.82 кв. м няма реализирано мероприятие, а това е площ, обрасла с трева и бурени, а в западната част – и с гъста дървесна растителност. В този смисъл необосновани са всички наведени от Община Пловдив доводи, че процесният имот е общинска улица, публична общинска собственост.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,