Определение № 1417 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3936/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете страни в производството - от ищеца Г. Ж. Д., чрез адв.Б. К. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура-София, против решение № 200 от 19.02.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 2512/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав. С обжалваното решение частично е отменено решение № 362/14.06.2022г. по гр.д.№ 466/2021г. на ОС-Благоевград и като резултат Прокуратурата на РБългария е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да плати на ищеца допълнително сумата 7 000 лева или общо 12 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.354а, ал.1, изр. 1, предл.5 от НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по нохд №404/2016г. на ОС – Благоевград, включително за претърпените неимуществени вреди от приложените по отношение на него в хода на наказателното производство мерки за неотклонение „задържане под стража“ в периода от 21.01.2016г. до 13.06.2016г. и „домашен арест“ в периода от 13.06.2016г. до 17.10.2016г., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2019г. до окончателното плащане и е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над присъдените 12 000 лева до претендираните 80 000 лева. Касаторът-ищец обжалва решението в отхвърлителната му част с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Д. формулира въпроси, за които сочи, че са налице основанията за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Какви са критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени и следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; 2. Задължен ли е въззивният съд при прилагане на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск по чл. 2 ЗОДОВ и по – специално на тези от тях, които сочат по–висок, респ. по–нисък интензитет на увреждането; 3. Изброяването на установените обстоятелства без определяне на тяхното значение поотделно и в съвкупност има ли декларативен характер и обуславя ли липсата на мотиви към решението, предвид указанията в т.3 от ППВС№1/13.07.1953г. Касаторът твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС-решение № 51/23.06.2016г. по гр.д.№ 347/2016г. на ІV ГО, решение по гр.д.№1318/ 2009г. на ІV ГО, решение по гр.д.№ 4907/2013г., решение по гр.д.№ 4874/2016г., решение по гр.д.№4551/2017г. на ІІІ ГО и решение по гр.д.№299/2018г. на ІІІ ГО. Поддържа също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на ищеца. Касаторът-ответник Прокуратурата на РБ обжалва решението в частта, с която Прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да плати на ищеца обезщетение за неимущещствени вреди за разликата над 2 500 лева до присъдените от въззивния съд 12 000 лева. В касационната си жалба поддържа, че решението на САС в тази част е неправилно-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основание за допускане на решението до касационен контрол поддържа чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Този въпрос според касатора е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Твърди противоречие на атакувания съдебен акт и с решение № 412/17.12.2012г. по гр.д.№576/2012г. на ІІІ ГО, решение № 60231/24.11.2021г. по гр.д.№ 3888/2020г. на ІV ГО, решение № 197/17.05.2011г. по гр.д.№1211/2010г. на ІІІ ГО и решение № 35/31.03.2022г. по гр.д.№ 1925/2021г. на ІІІ ГО на ВКС. Ищецът Г. Д., чрез процесуалния си представител в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол по жалбата на Прокуратурата. Оспорва същата като неоснователна. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 80 000 лева, причинени от незаконно обвинение за извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Първоинстанционният съд е уважил частично иска и е осъдил Прокуратурата да плати на ищеца сумата 5 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби от двете страни, е приел за установено от фактическа страна следното: На 21.01.2016г. ищецът (19-годишен ученик в 11-ти клас), е задържан от органите на МВР за срок от 24 часа; срещу него е образувано ДП №7852 ЗМ-21/2016г. на 02 РУ на МВР- Благоевград, пр.пр. №319/2016г. на ОП-Благоевград; привлечен е като обвиняем за извършване на престъпление по чл.354а, ал.1, изр.1, предл.5 от НК(„тежко“престъпление по см.на чл.93, т.7 от НК- предвиденото наказание е „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години). Срещу ищеца е внесен обвинителен акт и в ОС-Благоевград е образувано нохд №404/2016г., по което на 06.08.2018г. е постановена присъда №3773/06.08.2018г., с която ищецът е признат за невиновен по повдигнатите обвинения. По протест на Прокуратурата в САС е образувано внохд №931/2019г., което приключило с решение №442/13.11.2019г., влязло в сила на 07.12.2019г., потвърждаващо оправдателната присъда. Наказателното производство продължило от 21.01.2016г. до 07.12.2019г. или общо 3 години, 10 месеца и 17 дни. В период от 4 месеца и 23 дни ищецът търпял мярка за неотклонение задържане под стража; 4 месеца и 4 дни търпял мярката „домашен арест“; в продължение на 1 година, 9 месеца и 18 дни търпял мярката „парична гаранция“ в размер 600 лева. Ищецът участвал лично в процесуално-следствени действия в ДП общо 7 дни, а в съдебната фаза участвал лично в 11 открити съдебни заседания – в първоинстанционното производство пред ОС-Благоевград и веднъж - в откритото съдебно заседание пред САС. Към момента на привличането му като обвиняем по процесното нак.производство ищецът вече бил осъждан по нохд №292/2015г. на БлОС- по реда на чл.382, ал.7 вр. ал.1 и чл.381, ал.1 от НПК е одобрено от съда споразумение между ОП-Благоевград и Д., с което последният се признал за виновен за престъпление по чл.354а, ал.1, изр.1, предл.4 и 5 от НК вр. чл.26, ал.1 от НК, за това, че на 14.05.2015г., при условията на продължавано престъпление, без надлежно резрешително, което се изисква от ЗКНВП, разпространил на три лица високорисково наркотично вещество – коноп /марихуана/, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, чието изпълнение е било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години. След подробен анализ на събраните в производството гласни доказателства –показанията на свидетелите А. Ш., Е. Ш., Е. С. и С. Д.-майка на ищеца, въззивният съд е намерил за установено, че във връзка с повдигнатото обвинение и предприето спрямо него наказателно преследване ищецът чувствал постоянно напрежение, нарушен бил сънят му, отслабнал значително, бил емоционално сринат; мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, които търпял го възпрепятствали да води обичайния си начин на живот и да поддържа социалните си контакти, в резултат на което била прекратена установената от него партньорска връзка и загубил част от приятелския си кръг; настъпила съществена промяна в обичайното му поведение – ограничил социалните си контакти, станал по-затворен, притеснен. Отчитайки младата възраст на ищеца към момента на привличането му като обвиняем, съдът е приел, че процесното наказателно производство съществено е смутило характерните за възрастта процеси и е забавило изпълнението на житейските задачи, стоящи пред ищеца – забавило се е завършването на средното му образование и започването на работа. Съдът е обсъдил и писмените доказателств, от които е установил, че в резултат от наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ ищецът не е имал възможност да посещава учебните занимания, поради което е прекъснато обучението му в 11 клас, а по време на изтърпяване на мярката „домашен арест“, по искане на майка му, се е обучавал самостоятелно за учебната 2016-2017г.; успял да завърши средното си образование, макар и по-късно от своите съученици. Установено е също, че ищецът започнал работа по трудово правоотношение още преди приключване на наказателното производство; липсват данни да е бил възпрепятстван да реализира доходи от личен труд и да си осигурява средства за издръжка; липсват доказателства и процесното наказателното преследване да е възпрепятствало ищеца да използва придобитата от него професионална квалификация „Автотранспортна техника“ и да е бил принуден да търси професионална реализация в друга сфера. Съобразявайки, че процесното наказателно производство е започнало, след като ищецът вече е бил осъждан за друго такова престъпление по чл.354а, ал.1, изр.1, предл.4 и 5 от НК вр. чл.26, ал.1 от НК, съдът е намерил, че настъпилите за ищеца вреди от уронване на престижа му и засягането на честта и достойнството му от процесното обвинение са значително по-малки от обичайните. Наред с това, съдът е взел предвид, че воденото срещу ищеца процесно наказателно производство, е било за престъпление, извършено в изпитателния срок на предходното условно осъждане, което ищецът е бил застрашен да изтърпи ефективно, в случай, че новото обвинение срещу него бъде доказано, и бъде осъден с влязла в сила осъдителна присъда. Съобразил е в тази връзка и, че предходното му осъждане е било основание за прилагане по отношение на ищеца по-тежко наказание, в границите на предвиденото за това престъпление наказание „лишаване от свобода“ (за период над 5 години), което да бъде изтърпяно ефективно. Ето защо, съдът е обосновал извод, че повдигнатото срещу ищеца обвинение на 21.01.2016г. и воденото срещу него наказателно производство, му е причинило по-силен стрес, тревожност, отчаяние, несигурност за бъдещето, страх от ефективно изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ за продължителен срок, отколкото в подобни хипотези, при които лицето, по отношение на което е повдигнато такова обвинение, не е било осъждано. Според въззивния съд предходното осъждане на ищеца, макар и за престъпление, идентично по своята правна квалификация с повдигнатото незаконно обвинение, не съставлява „принос на пострадалия“ за настъпване на вредоносния резултат по смисъла на чл.5, ал.2 от ЗОДОВ. Позовавайки се на разясненията, дадени в ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и в съдебната практика на ВКС съдът е счел, че обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно обвинение не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл.5, ал.2 от ЗОДОВ, тъй като законността на действията на правозащитните органи при привличането на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда не е обусловена от съдебното му минало. От така приетото за установено от фактическа и правна страна съдът е приел, че ищецът не е претърпял неимуществени вреди, извън обичайните при подобно наказателно преследване – не се установява да са били нанесени трайни вреди върху здравето или психиката му, да е бил възпрепятстван да се реализира професионално, да е влошен неговия семеен или професионален статус, да са били накърнени отношенията с членовете на разширеното му семейство. Така въззивният съд е аргументирал становището си, че справедливото обезщетение на засегнатите в случая нематериални блага е в размер 12 000 лева, които са присъдени с обжалваното решение, ведно със законната лихва от 07.12.2019г. до окончателното плащане. При определяне размера обезщетението съдът е съобразил и икономическата конюнктура в страна към момента на увреждането, както и съдебната практика на ВКС по сходни случаи. В останалата част претенцията е счетена за неоснователна, поради което и първоинстанционното решение, постановено в същия смисъл, е потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на САС не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. И двете насрещни страни формулират въпроси, отнасящи се до определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Въпросите осъществяват общата предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславят решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите не удовлетворяват допълнителната предпоставка – нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (както сочат и двете страни), нито тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (както поддържа ищеца). По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице последователна, трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задлъжителна такава - т.11 от ППВС № 4/1968г. Според тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно (справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател), а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения. Подробно и детайлно е обсъдил обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена възрастта на ищеца; продължителността на наказателното производство; тежестта на деянието, предмет на процесното обвинение; мерките за процесуална принуда и продължителостта, която ищецът ги е търпял; причинените неудобства и негативни емоции; обремененото съдебно минало към датата на повдигане на процесното обвинение. Или обобщено при постановяване на обжалваното решение САС е съобразил изцяло установената съдебна практика по поставените въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна наличието на съдебна практика изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не позволява да се осъществи достъп до касация и на това основание. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968г., така и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г.по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Съставът на САС, като инстанция по съществото на спора, е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и преценявайки събраните доказателства е достигнал до извода, че вредите са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Предвид това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая Прокуратурата на РБ не е направила обосновка в какво се състои противоречието, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.В обобщение, не е обосновано приложно поле на сочените от насрещните страни селективни основания, поради което касационен контрол не може да се допусне. При този изход на делото за защитата си срещу жалбата на ПРБ касаторът-ищец има право на разноски, които са поискани с отговора на тази жалба, но не са ангажирани доказателства за сторен такъв разход в настоящото производство. Затова не следва да се присъждат разноски. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО