Определение № 3949 от 07.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4461/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. Г. П. против определение № 464 от 14 .0 9.2023 г., постановено по в. гр. д. № 357/2023г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260108/29.06.23 г. по гр. д. № 54/19 г. на Окръжен съд - Варна, с което e оставена без уважение молбата й за освобождаване от такси и разноски по делото.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1.Какъв е обхватът на преценката на съда за липсата на достатъчно средства на страната да заплати дължимите такси и разноски ? Поддържа се противоречие на изводите на съда с определение № 47/21.01.2015г. по ч. гр.д. № 7154/2014г. на ВКС, трето г.о.; определение № 40/01.02.2012г. по ч. гр.д. № 22/2012г. на ВКС, второ г.о. и определение № 262/08.07.2020г. по ч. т .д. № 870/2020г. на ВКС, второ т.о.

2. Необходимо ли е съдът да извърши преценка доколко материалното състояние на молителя и семейството му, съпоставено с размера на задълженията за разноски по делото, позволява тяхното заплащане? Сочи се противоречие с определение № 47/21.01.2015г. по ч. гр.д. № 7154/2014г. на ВКС, трето г.о.; определение № 481/11.11.2019г. по ч. т.д. № 2062/2019г. на ВКС, първо т.о. и определение № 141/01.04.2019г. по ч. гр.д. № 4354/2019г. на ВКС, трето г.о.

3. Следва ли цената на предявените срещу молителя искове да се включи в съпоставката на възможностите на страната да заплати задълженията за разноски по делото? По този въпрос се твърди противоречие на изводите на съда с определение № 496/10.07.2013г. по ч. т.д. № 2492/2013г. на ВКС, второ т.о. и определение № 603/25 .0 5.2014г. по ч. т.д. № 2139/2014г. на ВКС, второ т.о.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което оставена без уважение молбата на Г. П. за освобождаване от такси и разноски по делото, въззивният съд е приел, че против П. са предявени искове за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди съответно от 30 454 лв. и 30 000 лв. С отговора на исковата молба ответницата е направила възражение за прихващане със сумата от 60 000 лв., във връзка с което е поискала да се постави допълнителна задача на допуснатата съдебно -оценителна експертиза, което искане е уважено и е определен депозит в размер на 600 лв.

С молба от 28.03.23 г. ответницата е поискала да бъде освободена от заплащане на такси и разноски по делото на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, като е представила декларация за материално и гражданско състояние, в която е посочила, че получава месечна пенсия за инвалидност поради общо заболяване от 490 лв., а съпругът й – пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 662. 37 лв. Съдът е посочил, че ответницата е декларирала, че е собственик на две жилища в [населено място] и 20 дка земеделска земя. Декларирано е също, че ответницата извършва допълнителни периодични разходи за лечение в размер на 29 лв., а съпругът й – 300 лв. Съдът е посочил, че от приложените към молбата доказателства се установява здравословното състояние на ответницата и на съпруга й, както и че на ответницата е определена 80% трайно намалена работоспособност. Въз основа извлечението за движението по банковата сметка на ответницата за периода 01.03.22 г. - 18.05.23 г. е прието за установено, че извън ежемесечните помощи на основание чл. 70 от ЗХУ, на 13.06.22 г. са постъпили 2 700 лв. (вноска от ответницата с основание "за измазване на стълбище"); на 04.11.22 г. - 2830лв. (вноска от ответницата без посочено основание) и на 10.11.22 г. - 2000 лв. - превод от З. "21 век" – доплащане рента за 2022 г.

Въззивният съд е посочил, че в съдебно заседание от 07.07.23 г. е прието заключението на съдебно- оценителната експертиза и е определено окончателно възнаграждение на вещото лице от 900 лв., платими от бюджета на съда. В същото съдебно заседание ответницата е задължена да внесе депозит от 60 лв. за призоваването на поискания от нея свидетел.

При така приетото за установено, съдът е направил извод за неоснователност на искането по чл.83, ал.2 ГПК. Прието е, че преценката за възможността на страната да заплати държавната такса и/или разноските се прави към момента на искането и съдът не може да основава своите изводи на предположения и доводи за хипотетични финансови възможности на молителя. В случая в тежест на ответницата по делото е възложено задължението да внесе единствено сума от 60 лв. за призоваването на свидетел. Същевременно от съвкупния анализ на доказателствата, се установява, че тя получава месечен доход от пенсия и финансова помощ по ЗХУ в общ размер от 565.95 лв., както и средна месечен размер на рента от земеделска земя от 214. 28 лв., което прави месечен доход от 780.23 лв. Освен това ответницата е извършила вноска по банковата си сметка на 04.11.22 г. в размер на 2 830 лв. без посочване на основанието. Установените разходи (извън разходите за издръжка) за заплащане на лекарства са в размер на 29 лв. Същевременно молителката живее в жилище, върху което при прехвърлянето на собствеността в полза на единия си син, е запазила правото на ползване, като притежава и втори жилищен имот, който е предоставила за ползване на другия си син. По тези мотиви въззивният съд е направил извод, че искането на ответницата към настоящия момент за освобождаването й от задължението да заплаща такси и разноски по делото, е неоснователно.

При тези изводи на въззивния съд, не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия и втория правен въпрос, касаещи обстоятелствата, които съдът е длъжен да съобрази при произнасяне по искане за освобождаване от заплащане на такси и разноски по чл.83, ал.2 ГПК, не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Няма противоречие на приетото от съда с цитираната от касаторката практика на ВКС, според която при формирането на извод за наличието на предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК се преценяват доходите на лицето и на членовете на неговото семейство, които съпоставени с размера на дължимата държавна такса, както и недвижимото или движимо имущество, като евентуален източник на доходи или възможност за такива, биха дали възможност на страната да заплати държавната такса и да осъществи правото си на защита по конкретния спор. Видно от обжалваното определение, въззивният съд е взел предвид тези обстоятелства, съобразил е, че ответницата, макар и да е с влошено здравословно състояние, то извън средствата, необходими за издръжката й, е доказала, че размерът на разходите й за лекарства е 29 лв. и е в състояние да заплати определените от съда разноски от 60лв. Т.е. съдът, наред с преценката на обстоятелствата по чл.83, ал.2, т.1-7 ГПК, е взел предвид и размера на задължението за разноски по делото, с оглед на което и е направил извод, че ответницата е във възможност да ги заплати.

По третия поставен въпрос също не е налице основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.В посочената от касатора практика /определение № 496/10.07.2013г. по ч. т.д. № 2492/2013г. на ВКС, второ т.о. и определение № 603/25.05.2014г. по ч. т.д. № 2139/2014г. на ВКС, второ т.о./ са разгледани случаи, при които е отказано освобождаването на ищци по делото от заплащане на държавна такса и разноски по делото, като е прието, че по молба по чл. 83, ал. 2 ГПК след изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на дължимата държавна такса. Тази практика е неотносима към настоящия случай, в който искането по чл. 83, ал. 2 ГПК е направено от ответника и съдът при произнасянето си е съобразил какъв е размерът на дължимите от него разноски по делото към датата на произнасянето си. Ответникът не дължи държавна такса за предявяване на иска, а би дължал такава за въззивно обжалване в случай, че се уважи предявеният против него иск /напълно или частично/. Към момента на произнасянето на въззивния съд не е имало постановено решение на първоинстанционния съд и съответно не е могло да се извърши преценка за евентуален обжалваем интерес и на база на това и за размер на дължима се държавна такса и съответно за възможностите на страната да я заплати.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение