Определение № 4711 от 29.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 123/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от АПК във връзка с чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и чл. 144 от АПК. Образувано по частна жалба на Х. Т. М. от гр. София срещу протоколно определение от 03.12.2024 г., постановено по адм. дело № 7833/2024 г. по описа на Върховния административен съд, Първа колегия, Осмо отделение, с което е спряно производството по делото до приключване на тълкувателно дело № 2/2024 г. на ВАС. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като в производството пред Върховния административен съд не е предвиден механизъм, аналогичен на този по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което не са налице предпоставки за спиране на делото при наличие на противоречива съдебна практика. Излагат се доводи, че липсва задължение на касационния състав на ВАС да посочва правилната практика, поради което не следва да се прилага субсидиарно разпоредбата на чл. 292 ГПК. Иска се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав, намира частната жалба за процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за неоснователна. От данните по делото се установява, че с обжалваното протоколно определение тричленният състав е спрял производството по адм. дело № 7833/2024 г. до приключване на тълкувателно дело № 2/2024 г. на ВАС, образувано по въпроса относно нищожността на ревизионен акт, издаден при определена компетентност на органите по приходите. На 26.06.2025 г. е постановено Тълкувателно решение № 3. Към момента на постановяване на протоколното определение предпоставките за спиране са били налице и съдът законосъобразно е упражнил предоставената му процесуална възможност да спре производството до приключване на тълкувателното дело. Настоящият състав приема, че правилно първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, тъй като изходът на висящото тълкувателно дело е пряко относим към предмета на спора и би имал значение за правилното решаване на делото. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че липсва правно основание за спиране поради особеностите на касационното производство по АПК. Субсидиарното приложение на ГПК чрез чл. 144 от АПК обхваща и хипотезите на спиране на производството, когато е налице висящо тълкувателно дело по правен въпрос, релевантен за спора, независимо от различията в режима на касационно обжалване по двата процесуални закона. Целта на института на спирането е да се избегне постановяването на противоречиви съдебни актове и да се осигури еднакво прилагане на закона, което е особено значимо при наличие на противоречива съдебна практика и образувано тълкувателно дело. В този смисъл правилно тричленният състав е приел, че са налице предпоставките за спиране на производството до постановяване на тълкувателно решение, което ще даде задължително тълкуване на релевантния правен въпрос. Изложените в частната жалба аргументи не могат да обосноват извод за незаконосъобразност на определението, тъй като не дерогират приложимостта на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в административния процес. С оглед на горното, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, петчленен състав,