Определение № 2450 от 31.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1962/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата С. Г. Н. срещу решение № 10001 от 09.01.2024г. по възз.гр.д. № 2856/2018г. на САС в частта, с която е потвърдено решение от 22.06.2017г. по гр.д.№ 6469/2016г. на СГС за отхвърляне на претенцията, с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, за заплатена при начална липса на основание възнаградителна лихва за периода 18.06.2011г.-31.12.2015г.

В касационната жалба преди всичко се поддържа, че, тъй като липсва механизъм за изчисляване на договорения променлив лихвен процент, са налице основания целият договор за кредит за покупка на недв. имот HL 26927/08.10.2007г. да бъде прогласен за нищожен, като това няма да влоши положението на потребителя, а напротив – то ще бъде подобрено, тъй като вече е обявена предсрочна изискуемост на кредита и прогласяването на нищожността на целия договор ще има за последица недължимост на възнаградителна лихва. Евентуално, ако се приеме, че не е нищожен договорът в неговата цялост, ищцата поддържа, че е нищожна уговорката за заплащане на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти, намален с 1 пункт, тъй като липсва формула за изчисляване на БЛП и информация за колебанията му в миналото. Изтъква се, че даденото от съда разрешение да се прилага първоначалният ГЛП за целия срок на договора съставлява допълване на договора с цел отстраняване на порока чрез изменение на променливия ГЛП на фиксиран ГЛП. Изложени са съображения, че извършеното от съда тълкуване на договорните клаузи не е благоприятно за потребителя, тъй като не му предоставя възможност да се възползва от намаляването на пазарните индекси на отпускане на кредити /дори в България/ спрямо договорените стойности, респективно - реално извършеното от съда допълване на договора няма възпиращ ефект и е изцяло в полза на банките и гарантира интересите им повече от 13 години за сметка на потребителите, които са сключили договори в периода 2005г.-2009г., принудени десетилетия наред да заплащат изключително високи лихви. По тези съображения се поддържа, че липсват основания за начисляване на възнаградителна лихва и банката следва да бъде осъдена да върне заплатената. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на обжалване по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?

Според ищцата по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 124 от 28.04.2010г. по гр.д. № 3972/2008г. на ВКС, ІV г.о., решение № 331 от по гр.д. № 257/2009г., ІV г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г., ІV г.о., решение № 445 от 02.11.2011г. по гр.д. № 1733/2010г., ІV г.о., и решение № 344 от 21.09.2012г. по гр.д. № 862/2011г., ІV г.о.

2. Равноправна ли е клауза относно начина на изчисляване на променлив ГЛП, в която не са посочени начините на изчисляване на основните елементи и не е предоставяна информация за колебанията в миналото на индекса, въз основа на който се изчислява същият лихвен процент? Ищцата счита, че даденото от въззивния съд разрешение по въпроса е в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 03.03.2020г. по дело С-125/2018г.

3. При договорен променлив годишен лихвен процент и нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП следва ли да се начислява ГЛП в размер на първоначално посочения в договора за целия период на действие на договора? Прилагането на първоначалния лихвен процент за целия период на договора превръща ли договорения променлив лихвен процент във фиксиран и същото съставлява ли изменение на договора?

4. При нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП, какъв ГЛП следва да заплаща потребителя при условия, че договорът е сключен при променлив лихвен процент?

По въпроси № 3 и № 4 ищцата се позовава на решение от 25.11.2020г. на СЕС по дело С-269/19 и въвежда и допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

5. Ако клаузата за промяна на годишния лихвен процент е нищожна, може ли да се обяви нищожност на договора за кредит, ако по отношение на същия вече е обявена предсрочна изискуемост или пък е изплатен към датата на постановяване на съдебното решение? Според ищцата въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

С подадения писмен отговор насрещната страна „Юробанк България“ АД, чрез адв.Д. М., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски за подаване на отговора, съгласно представения списък по чл.80 ГПК.

Срещу решение № 10001 от 09.01.2024г. по възз.гр.д. № 2856/2018г. на САС е постъпила и насрещна касационна жалба от ответника „Юробанк България“ АД, чрез пълномощник адв.Д. М.. По изложените подробни съображения искането е за отмяна на решението.

В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, e въведено основанието по т.1 по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да приложи само и единствено първоначално уговорения лихвен процент при изчисляване на задълженията по кредита, при положение, че в последващите споразумения е налице изрична уговорка за приложимия размер на същата/точна стойност на БЛП+ точна стойност на фиксирана надбавка/? По него ответникът се позовава на решение № 92/09.09.2019г. по т.д.№ 2481/2017г., II т.о.

2. Недействителна ли е разпоредба от допълнително споразумение, в което е уговорено, че лихвеният процент по договора за кредит се формира като сбор от два компонента – индексът Sofibor и индивидуално уговорена фиксирана надбавка? Според ответника е налице противоречие с решение № 424/02.12.2015г. по гр.д.№ 1899/2015г., IV г.о., решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г., III г.о., решение № 51/04.04.2016г. по т.д.№ 504/2015г., II т.о., решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№ 240/2015г., II т.о., решение № 205/07.11.2016г-. по т.д.№ 154/2016г., I т.о, решение № 165/02.12.2016г. по т.д.№ 177/2015г., I т.о. и решение № 201/02.03.2017г. по т.д.№ 2780/2015г., II т.о.

Основанието за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да приеме, че с внесените суми по погасителните вноски по кредита следва да се погасяват само и единствено главница и възнаградителна лихва, при положение, че са налице и други задължения по кредита/ наказателна лихва, застраховки и такси/, клаузите за които не са обявени за неравноправни, поради което кредитополучателят дължи плащането и на тези суми?

2. Допустимо ли е съдът сам да извърши счетоводни изчисления, с оглед обстоятелството, че същият не притежава специални знания за това?

С постъпилия писмен отговор насрещната страна, ищцата С. Н., чрез адв.Р. И., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на насрещната касационна жалба. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл. 288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Производството по делото е образувано по предявените от С. Н. и В. Н. /починал в хода на въззивното производството и заместен от ищцата С. Н. – негова преживяла съпруга, след като производството по делото е прекратено по отношение на конституираните други наследници по закон, които са заявили откази от наследството/ против „Юробанк България“ АД установителни претенции, с правно основание чл.124 ГПК, за прогласяване нищожността на отделни договорни клаузи от договор за кредит HL 26927/08.10.2007г. - чл.3, ал.1 и ал.5; на отделни договорни клаузи от допълнителните споразумения към него от 02.08.2012г. и 12.11.2012г.; за прогласяване нищожността изцяло на допълнителните споразумения от 14.10.2014г. и 27.05.2015г., евентуално - за унищожаване на допълнителното споразумение от 27.05.2015г., както и по осъдителни претенции, с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, за заплатена при начална липса на основание възнаградителна лихва за периода 18.06.2011г.-31.12.2015г. в размер на 90 966.58лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на ИМ/ 27.05.2016г./до окончателното заплащане на сумата. В исковата молба са въведени няколко основания за нищожност на договорните клаузи на чл.3.1 и 3.5 на договор за кредит HL 26927/08.10.2007г.- специални по ЗЗП и общи по ЗЗД. Специалните основания са, че в договора не са дефинирани механизмът на определяне на базовия лихвен процент и предпоставките, водещи до увеличаването му, и липсва дефиниция на понятието базов лихвен процент, поради което не е ясно кои елементи са включени при формирането му, съответно как се изчислява, като така определянето на стойността на БЛП е изцяло в зависимост от волята на банката. С допълнителна молба, вх.№ 130666/17.10.2016г., подадена в изпълнение на дадените от съда указания, ищците са релевирали, че договор за кредит HL 26927/08.10.2007г.е нищожен, тъй като не може да се прилага без нищожните договорни клаузи на чл.3.1 и 3.5., касаещи формирането на годишния лихвен процент, и е невъзможно определянето на годишния лихвен процент.

Първоинстанционният съд е приел, че въз основа на договора от 08.10.2007г. между страните е валидно възникнало правоотношение по договор за банков кредит, по който банката е поела задължение за предоставяне на сумата 391 166лв./чл.1.1/ срещу насрещно задължение за връщането й на 120 месечни вноски, включващи главницата, възнаградителна лихва и заемни такси/ чл.5 и чл.6.1./; уговорената възнаградителна лихва е в размер на 6.5%, която се формира от БЛП за кредити в лева, намален с 1 пункт/ чл.3.1./, действащият БЛП не подлежи на договаряне и банката има право едностранно да го променя/чл.3.5./ Въз основа на заключението на ССЕ по делото първоинстанционният съд е установил, че в публикуваната на сайта на банката методика са посочени компонентите, въз основа на които се определя БЛП, но - не и теглото и процентите на тези компоненти при определянето на БЛП и няма формула за определяне на лихвата, отделно от това, част от компонентите/ директни нелихвени разходи по привлечения паричен ресурс/ зависят пряко или непряко от волята на банката и политиката й на управление. Ето защо е приел, че изменението на лихвата не е уговорено въз основа на ясни и обявени предварително критерии, клаузите за възнаградителната лихва не са индивидидуално уговорени и, доколкото не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя, съгласно чл.143 ЗЗП, представляват неравноправни клаузи и са нищожни, на осн. чл.146 ЗЗП. По тези съображения е прогласена нищожността на договорните клаузи на чл.3.1 и 3.5. относно начина на формиране и възможността за едностранно изменение от банката на възнаградителната лихва. За да отхвърли осъдителната претенция, с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че, извън недействителните уговорки на чл.3.1. и 3.5. от договора и недействителността на клаузите, предвиждащи начисляване на възнаградителна лихва върху дължима за предходен период такава, прибавена към олихвяема главница, всички останали уговорки на договора за кредит са действителни. Приел е, че, като последица от недействителността на уговорката за едностранно изменение на възнаградителната лихва, дължимата възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер – 6.5%, без да се отчитат последващите увеличения, начислявани в приложение на неравноправни клаузи, и без да бъде начислявана възнаградителна лихва върху дължима за предходен период лихва, прибавена към олихвяема главница. Въз основа на заключението на ССЕ по делото първоинстанционният съд е установил, че месечната вноска според първоначално уговорените условия е 3259.72лв. и извършените от ищците плащания за процесния период общо в размер на 89 9876.99лв. са в по-малък размер от дължимите, изчислени без прилагане на нищожните клаузи.

Въззивният съд е сезиран с въззивни жалби и на двете насрещни страни. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са признати за нищожни клаузите на чл.3, ал.1 и чл.3, ал.5 от договора относно начина на формиране на възнаградителната лихва и възможността на банката едностранно да я променя, въззивният съд е възприел изводите, че договорните клаузи относно възнаградителната лихва не са индивидуално уговорени и, като неравноправни, са нищожни, на осн. чл.146 ЗЗП, но е счел за неоснователни доводите във въззивната жалба на ищците за нищожност на договора. Обсъдил е, но е приел за неоснователно поддържаното във въззивната жалба на ищците, че, в хипотеза на нищожност на клаузата, даваща възможност на банката едностранно да променя лихвения процент, прилагането на първоначално договорения ГЛП от 6.5% се явява допълване/съдебна намеса/ в договорните отношения чрез превръщане на променливия лихвен процент във фиксиран, което е изцяло в услуга на банката и не съставлява адекватно и ефективно средство за възпиране на банките да включват неравноправни клаузи в потребителски договори и, че прилагането на първоначалния лихвен процент при нищожност на клаузите за едностранна промяна на лихвата принуждава потребителите, които са сключили договори за кредит в периода 2005г.-2009г. да заплащат по-високи лихви от действащите към настоящия момент. В тази връзка съставът на апелативния съд е приел, че е недопустимо разширително тълкуване на потребителската защита, която е изключение от общото правило за състезателност в процеса и диспозитивното начало, респективно, че максималната потребителска защита, която може да бъде дадена в случая, е връщане до първоначалните параметри в договора от 2007г., респективно - определянето на лихвени проценти, актуални към настоящия момент, е недопустимо интервениране на съда в договорните отношения и промяна не само в съдържанието, но и на момента на сключване на договора.

За да постанови решението, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част, е уважен частично искът, с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за сумата 48 196.34лв., представляваща заплатена при начална липса на основание възнаградителна лихва за периода 18.06.2011г.-31.12.2015г., ведно със законната лихва от подаване на ИМ, съответно – да потвърди първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част за размера над 48 196.34лв. до 90 966.58лв., въззивният съд е приел за установено въз основа на доказателствата по делото, че предсрочната изискуемост е настъпила на 19.09.2017г./ преди депозиране на ИМ и преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ и, че е висящо производство по чл.422 ГПК за установяване на оспорените вземания на банката, спряно до приключване на настоящото производство. Въз основа на приетите във въззивното производство допълнителни заключения на ССЕ съставът на апелативния съд е установил, че кредитополучателите са заплатили повече от дължимата възнаградителна лихва както следва: за периода 18.10.2007г.-18.06.2011г. - 27 548.31лв., а за периода 18.06.2011г.-31.12.2015г./процесния период/ - 20 648.03лв. Присъдената с въззивното решение сума от 48 196.34лв. представлява сбор от двете посочени по-горе суми, а в мотивите е посочено, че сумата 48 196.34лв. следва да бъде прихваната в производството по чл.422 ГПК с реално дължимите в полза на банката неплатена главница и наказателни лихви за просрочие с начална дата на забавата 18.06.2011г.

По касационната жалба на ищцата:

Процесуалноправният въпрос № 1 е свързан с правомощията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да отговори на всички доводи и възражения на страните. По него общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с оплакване за необсъждане на аргумента дали е възможно да се прогласи нищожността на целия договор. Неоснователността на искането за допускане на обжалване произтича от липсата на въведеното допълнително основание. Видно от мотивите, въззивният съд е обсъдил, но е намерил за неоснователни доводите във въззивната жалба на ищците за прогласяване нищожността на цялото правоотношение и че прилагането на първоначално договорения лихвен процент е допълване/съдебна намеса/ в договорните отношения чрез промяна на уговорения лихвен процент от променлив във фиксиран и не е адекватно и ефективно средство, упражнявано от съдилищата, с цел възпиране на банките да включват неравноправни клаузи в потребителски договори. Доколко направените в тази връзка изводи са правилни, е предмет на самия касационен контрол, но е изключена от предмета на производството по чл.288 ГПК.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по всички останали поставени от ищцата въпроси произтича от липсата на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Въпрос № 2 не съответства на мотивите на въззивния съд, в които всъщност е прието, че е нищожна, като неравноправна, договорната клауза относно формиране на уговорената променлива договорната лихва. Извън предмета на производството по чл.288 ГПК е правилността на извода, че за целия срок на договора е приложим лихвен процент, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти, намален с 1 пункт.

Що се отнася до въпроси № 3 и № 4, въззивният съд не е обсъждал дали прилагането на първоначално уговорения лихвен процент не съставлява изменение на договора от съда и дали е адекватно и ефективно средство за превенция относно включването на неравноправни клаузи в договори за кредит. Въпросите са пряк израз на несъгласие с крайните изводи относно приложимия за целия срок на договора лихвен процент.

Не е обсъждан от въззивния състав и въпрос № 5 относно възможността за обявяване на целия договор за нищожен при констатираната нищожност на клаузата за промяна на годишния лихвен процент, когато вече е обявена предсрочна изискуемост или дългът е изплатен към датата на постановяване на съдебното решение.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпроси № 2, № 3 и № 4 е неотносимо посоченото от ищцата решение по дело С-269/2019г. на СЕС. На него се е позовал съставът на касационния съд в решение № 127/08.05.2025г. по т.д.№ 195/2024г., II т.о., което е постановено по спор между същите страни по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за получена без основание възнаградителна лихва по друг договор за кредит, в което е прието, че констатираната неравноправност на договорната клауза относно формиране на БЛП налага изключване на действието на неравноправната клауза и поражда реституционен ефект по отношение на заплатените въз основа на неравноправната клауза суми. Всъщност с решение по дело С-269/2019г. на СЕС се дава тълкуване на чл.6, § 1 от Директива 93/13 в хипотеза, в която, след констатирането на неравноправния характер на клаузите, установяващи механизма на определяне на променливия лихвен процент в договор за потребителски кредит, националният съд е приел, че договорът не може да се изпълнява след премахването на неравноправните клаузи и обявяването на посочения договор за недействителен би имало особено неблагоприятни последици за потребителя. В случая въззивният съд е възприел извода, че недействителността на уговорката за едностранно изменение на възнаградителната лихва не обуславя нищожността на уговорката в същата договорна клауза за заплащане на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти, намален с 1 пункт. Даденото от въззивния съд тълкуване съответства на формираната съдебна практика / решение № 92/09.09.2019г. по т.д.№ 2481/2017г., II т.о./, която приема, че произтичащата от чл.146, ал.1, вр. чл.143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка.

Не е обосновано от ищцата по въпроси от № 2 до № 5 и въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което, както е изяснено в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, изисква въвеждането на доводи, попадащи в някоя от изведените там хипотези. В случая ищцата поддържа единствено, че не й е известна съдебна практика, даваща цялостно разрешение на въпроса, но не е въвела доводи за неяснота и непълнота на правната уредба, което именно да налага създаване на съдебна практика по въпросите.

Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищцата част.

С оглед този изход и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да се разглежда.

На ищцата не се дължат разноски, а тя следва да бъде осъдена да заплати на насрещната страна направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора в размер на 1200лв.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: