Определение № 185 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1290/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 3251 от 16.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 6881/2021 г. на Софийския градски съд, ІV-д с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 192067 от 04.09.2020 г. по гр. д. № 70209/2015 г. на Софийския районен съд, с което на основание чл. 348 ГПК е изнесен на публична продан апартамент № 37 с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 60,47 кв. м, състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизно помещение, ведно с избено помещение № 12 и 1,854% от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, като е постановено получената сума от проданта да бъде разпределена между съделителите Р. С. С. и Д. П. Я. по равно, и с което е уважено искането на съделителя Д. П. Я. по чл. 344, ал. 2 ГПК, като касаторката е осъдена да му заплаща по 118,26 лв. месечно, считано от влизане в сила на решението, до окончателното приключване на делбата. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение от 21.01.2020 г. по гр. д. № 70209/2015 г. на Софийския районен съд е допусната съдебна делба на процесния апартамент между посочените съделители при равни права. Същите са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод. Имотът е реално неподеляем и е придобит по време на брака им, като с бракоразводното решение е предоставен за ползване на касаторката. Страните не упражняват родителски права по отношение на родените от брака деца. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че в случая не са налице предпоставките на чл. 349, ал. 1 ГПК за поставяне на имота в дял на касаторката и че съсобствеността между страните следва да бъде прекратена чрез изнасянето му на публична продан. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички факти и обстоятелства, които са от съществено значение за спора, да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви по тях, както и да направи задълбочен анализ на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност”; и 2. „Допустимо ли е безвъзмездно предоставен имот за ползване след прекратяване на брака по силата на съдебно решение и при наличието на направено изрично и своевременно искане за възлагане на същия, при съдебна делба този имот да бъде изнасян на публична продан”. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение по извършване на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба, с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Същата и не сочи кои събрани по делото доказателства не са обсъдени от въззивния съд, а обстоятелството, че жилището й е било предоставено за ползване с бракоразводното решение, на което тя основава възлагателната си претенция, всъщност е прието от решаващия съд за правно ирелевантно. По отношение на поставения втори въпрос следва да се отбележи, че е налице последователна практика на ВКС, според която при делба между бивши съпрузи на неподеляемо жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена с развод, съдът може да го постави в дял единствено на този от тях, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, ако няма собствено жилище, а не и когато жилището му е предоставено за ползване с бракоразводното решение. Освен това, сочените от касаторката редица решения на ВКС се отнасят до приложението на чл. 56 СК, а не до посочения въпрос, поради което не е налице соченият допълнителен селективен критерий за допустимостта на касационното обжалване. Разрешаването на поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наред с това във връзка с него не са изложени никакви доводи относно визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение по извършване на делбата не следва да се допуска. По жалбата срещу решението относно искането по чл. 344, ал.2 ГПК, имащо характер на определение: Същата е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Съобразно т. 6 от ТР/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС спорът по чл. 282, ал. 3 ГПК (отм.) за отреждане на делбените имоти на съделителите за ползване до окончателното извършване на делбата, респ., какви суми следва да плащат едни съделители на други срещу ползването, подлежи на двуинстанционно разглеждане. ВКС се произнася по жалби срещу тези определения само в случаите, когато са постановени за първи път от въззивен съд. Поради идентичност на правната уредба, това разрешение следва да се приложи и по споровете, които се разглеждат по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК. Въззивните определения, постановени по този ред, също не подлежат на касационно обжалване. В този смисъл е и практиката на ВКС – опр. № 544/2011 г. по ч. гр. д. № 515/2011 г., І г. о.; опр. № 130/2012 г. по ч. гр. д. № 121/2012 г., ІІ г. о.; опр. № 413/2014 г. по гр. д. № 5372/14 г., ІІ г. о.; опр. № 201/2012 г. по гр. д. № 364/12 г., І г. о., опр. № 464/2015 г. по ч. гр. д. № 4362/2015 г., І г. о., и др. Ето защо в тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Разноски в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират и по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,