Определение № 4701 от 02.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4855/2025 г.

Производството по делото, след частичното му прекратяване с определение №857/23.02.2026 г., е образувано по частна касационна жалба от Г. И. Й., приподписана от нейната дъщеря В. Б. (с юридическо образование), срещу определение №1424/07.10.2025 г. по ч.гр.д. №553/2025 г. на Окръжен съд – Шумен, с което: е потвърдено решение (имащо характер на определение) № 98/30.05.2025 г. по гр. д. № 255/2023 г. на Районен съд – Велики Преслав за оставяне без уважение (оставяне без разглеждане) на искането на жалбоподателката за допълване по реда на чл. 250 ГПК на първоинстанционното решение № 43/07.03.2025 г. чрез постановяване на допълнителни отхвърлителни диспозитиви по предявените искове както следва: 1/ за разликата над 104 651, 72 лв. до пълния предявен размер от 105 680, 21 лв., представляваща брутни трудови възнаграждения за периода от 01.01.2021 г. до 29.04.2024 г., както и за разликата над сумата от 8 329, 38 лв. до пълния предявен размер от 8 632, 56 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 01.01.2021 г. до 29.04.2024 г.; 2/ за разликата над 18 343, 15 лв. до пълния предявен размер от 20 368, 20 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за календарните 2021 г., 2022 г. и 2023 г. и за намаляване размера на отхвърления иск за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата за сумата от 1 449, 24 лв. на 1 074, 89 лева. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на оспореното определение, поради нарушение на материалния закон и немотивираност. Насрещната страна Основно училище „В. А.“, [населено място], [община], Шуменска област, с писмен отговор, чрез адвокат М. В., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като жалбоподателката не е обосновала приложението на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ „Подлежи ли на самостоятелно обжалване определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането за изменение на иска, изразяващо се в увеличение на иска при запазване на основанието и вида на търсената защита?“. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 60298 от 27.07.2021 г. по ч. т. д. № 821/2021 г., II т. о., определение № 135 от 04.08.2020 г. по ч. гр. д. № 1343/2020 г., I г. о., определение № 195 от 17.03.2015 г. по ч гр. д. № 1054/2015 г., IV г. о., определение № 960 от 19.12.2014 г. по ч. гр. д. № 6315/2014 г., IV г. о. и определение № 943 от 16.12.2014 г. по ч. гр. д. № 4102/2014 г., IV г. о. 2/ „Длъжен ли е въззивният съд, когато е сезиран с частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд да се произнесе по същество относно законосъобразността при определяне размера на исковите претенции от първоинстанционния съд след изготвена ССчЕ, в случаите в които първоинстанционният съд възприема заключението на вещото лице относно намаляване на исковите претенции, но не и по отношение на увеличаването им съобразно ССчЕ, при условие че е направено искане за присъждането им в актуален размер съобразно ССчЕ?“. По този въпрос, за обосноваване на твърдяното противоречие с практиката на ВКС, касаторът се позовава на решение № 118 от 15.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 588/ 2011 г., III г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., решение № 616 от 15.12.2008 г. на ВКС по гр. д. 530/2008 г., I т. о., т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, чиито постановки са доразвити в решения на ВКС по т. д. № 806/2009 г., II т. о., т. д. № 2637/2015 г., II т. о. и гр. д. № 408/2010 г., на I г. о. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение въззивният Шуменски окръжен съд потвърдил решение (с характер на определение) № 98/30.05.2025 г. по гр.д. № 255/2023 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав в частите, с които е оставена без уважение (оставена без разглеждане) молбата на Г. И. Й. за допълване на постановеното по делото решение № 43/07.03.2025 г., както следва: 1/ за отхвърляне на предявения иск за разликата над 104 651,72 лв. до пълния предявен размер от 105 680, 21 лв., представляваща брутни трудови възнаграждения за периода от 01.01.2021 г. до 29.04.2024 г., както и за разликата над сумата от 8 329, 38 лв. до пълния предявен размер от 8 632, 56 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 01.01.2021 г. до 29.04.2024 г.; 2/ за отхвърляне на предявения иск за разликата над 18 343, 15 лв. до пълния предявен размер от 20 368, 20 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за календарните 2021 г., 2022 г. и 2023 г. и за намаляване размера на отхвърления иск за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата за сумата от 1 449, 24 лв. на 1 074, 89 лева. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първата инстанция било образувано по предявени искове от Г. И. Й. срещу Основно училище „В. А.“, [населено място], [община], Ш. област. Констатирал, че с решение №43/07.03.2025 г. съдът уважил частично предявените искове. Впоследствие, с постановеното по реда на чл.250 ГПК решение №98/30.05.2025 г., първостепенният съд отхвърлил искането на ищцата за допълване на решението с постановяване на допълнителни отхвърлителни диспозитиви по исковете за заплащане на брутни трудови възнаграждения за периода от 01.01.2021 г. до 29.04.2024 г. и за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за календарните 2021 г., 2022 г. и 2023 г., ведно с претендираните обезщетения за забавено плащане на главниците в размер на законната лихва за периода до подаване на исковата молба. За да се произнесе по жалбата, съдът развил принципните съображения, че съгласно правилото на чл.250 ГПК молбата е допустима, ако: 1. решението е непълно; 2. изхожда от легитимирано лице и 3. същата е подадена в определения от ГПК преклузивен срок. Въз основа на същите направил извод, че след като приел, че липсва непълнота в първоначалното му съдебно решение, първоинстанционният съд следвало да остави молбата без разглеждане, а не да се произнася по същество с решение. Намерил, че обжалваният пред него съдебен акт, в частта за допълване на постановеното по делото решение, имал характер на определение и то такова, с което искането се оставяло без разглеждане. По същество приел, че изводът на съда за липса на предпоставките за допълване на постановеното по делото решение бил правилен, тъй като крайният му съдебен акт изразявал волята на съда в цялост, по целия спорен предмет, при съобразяване на пределите на предявените искове и допуснатото изменение на същите. Изложеното обосновало крайния извод на въззивния съд за правилност на решението по чл.250 ГПК в обжалваните му части, имащи характер на определение. Въз основа на така установеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение в обжалваната му част следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл. 2, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК за извършване на служебна проверка за неговата допустимост. Съгласно разпоредбата на чл.250, ал.3 ГПК допълването на постановено по делото решение е допустимо, когато искането изхожда от надлежна страна и е направено в определените от процесуалния закон срокове (в срока за обжалване на подлежащия на допълване съдебен акт или в едномесечен срок от постановяването му, ако той е необжалваем). В производството по чл. 250 ГПК съдът се произнася по наличието или липсата на непълнота на постановения съдебен акт, но не и по отношение на неговата правилност. Непълнота на произнасянето е налице, когато същото не обхваща целия спорен предмет (когато не е формирана воля по част от спорното право, по някой от съединените искове или по допълнителните искания на страната, свързани с главния предмет). По този ред не може да се подменя волята на съда чрез извършване на изменение на исковата претенция след изтичане на преклузивния срок по чл. 214 ГПК или за пререшаване на спора по същество (определение № 1392 от 19.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2317/2025 г., I т. о., определение № 2578 от 18.05.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1745/2026 г., I г. о.). Вида на акта, с който сезираният съд се произнася по искането за допълване зависи от характера на извършената проверка – когато същата е ограничена до предпоставките за допустимост на молбата (легитимация и срок), съдебният акт има характер на определение, когато съдът се е произнесъл по същество на искането за допълване на вече постановено по делото решение (за наличие или липса на непълнота), съдебният акт има характер на решение. При разглеждане на жалбата, с която е сезиран, въззивният съд следва да изхожда от тези принципни разрешения, независимо дали страната я е наименовала като частна или въззивна, съответно от вида на образуваното пред него производство. В конкретния случай, при постановяване на решението по реда на чл.250 ГПК, първостепенният съд направил извод за допустимост на молбата – подадена от страна по делото в преклузивния срок (с депозираната въззивната жалба, впоследствие уточнена с молба вх. №1817/16.04.2025 г.). При преценка на нейната основателност съдът приел, че липсва непълнота на решението, тъй като същото било постановено по исковете, с които бил сезиран, при липса на направено изменение (увеличение или намаляване) на размерите на претенциите. Предвид изложеното, обжалваното въззивно определение е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено, а делото да бъде върнато на окръжния съд за разглеждане от друг въззивен състав, по реда на въззивното производство. При разглеждане на делото и произнасяне по подадената жалба, съдът следва да съобрази вече депозираната въззивна жалба (вх. №1368/19.03.2025 г., пришита към корицата на първоинстанционното производство) срещу решение №43/07.03.2025 г. на първостепенния съд, чието допълване е оставено без уважение, като същите бъдат разгледани в едно производство. По отговорността за сторените в настоящото производство разноски, следва да се произнесе въззивната инстанция, съобразно крайния резултат по спора. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,