Определение № 2659 от 29.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 705/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания (ЗК) „Уника“ АД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Б. Б., против решение № 248 от 27.08.2025 г., постановено по в. т. д. № 614/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 317 от 13.07.2024 г. по т. д. № 400/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, изменено в частта за разноските с определение № 1172 от 27.09.2024 г., в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която ЗК „Уника“ АД е осъдена да заплати на „Унитемп“ ЕООД сумата 610 541.28 лв. (равностойност на 312 164.80 евро), представляваща остатък от застрахователно обезщетение, дължимо на основание сключен между страните договор за застраховка „Имущество в малки и средни предприятия“ по застрахователна полица № 19213ВS005 със срок от 23.01.2019 г. до 22.01.2020 г. поради настъпило на 10.02.2019 г. застрахователно събитие - пожар, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 02.06.2021 г., до окончателното плащане, сумата 82 938.49 лв. (равностойност на 42 405.78 евро) - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху застрахователното обезщетение за периода от 31.01.2020 г. до 02.06.2021 г., и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 47 726.15 лв. (равностойност на 24 401.99 евро). Решенията са постановени при участие на „Прокредит Банк (България)“ ЕАД в качеството на трето лице - помагач на ищеца „Унитемп“ ЕООД. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК и по съображения, подробно изложени в съдържанието й, се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че изходът на делото е обусловен от разрешаване на материалноправни въпроси, по които липсва съдебна практика и поради това са от значение за развитието на правото, а именно: „ 1. Кой е моментът, към който следва да се прецени размера на задължението, за обезпечение на което е сключен между застраховащ и застраховател застрахователен договор по реда на чл. 383 КЗ в полза на кредитор, респ. към кой момент следва да се прецени налице ли е остатък от застрахователното обезщетение по смисъла на ал. 4 на чл. 383 КЗ, който следва да се заплати пряко на застраховащия; 2. Допустим ли е отказ на третото ползващо се по смисъла на чл. 22 ЗЗД и чл. 383 КЗ лице от уговорката в негова полза, след като вече е упражнил правата по нея и е получил уговорената в негова полза престация; 3. В случаите на застраховане на движими вещи представляват ли по смисъла на чл. 362, ал. 1 и ал. 2 КЗ обстоятелства, за които застрахователят е длъжен да постави въпроси, онези, които касаят мястото на съхранението и експлоатацията на вещта през срока на застрахователния договор, в случай че липсва уговорка в същия застрахованите движими вещи да бъдат съхранявани единствено и само на посочено в договора място; Отнася ли се разпоредбата на чл. 362 КЗ до имущество, различно от застрахованото; Касае ли разпоредбата на чл. 362 КЗ последиците от вече настъпило застрахователно събитие или същата е относима единствено до вероятността от настъпване на застрахователно събитие; Обстоятелствата, наличието или липсата на които е предвидено да произтича от императивна разпоредба на закона, представляват ли обстоятелства по смисъла на чл. 362 КЗ, за които застрахователят е необходимо да постави въпроси, с оглед преценката му на застрахователния риск“. Формулиран е и процесуалноправен въпрос, за който се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/23.12.1968 г. и с практиката на ВКС в посочени решения по чл. 290 ГПК: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните, като изложи конкретни и ясни мотиви кои факти намира за установени и кои за недоказани, защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Унитемп“ ЕООД със седалище в [населено място], обл. Пловдив - чрез пълномощник адв. Н. П., в който е изразено аргументирано становище за отсъствие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция. Подпомагащата страна „Прокредит Банк (България)“ ЕАД със седалище в [населено място] не е заявила становище във връзка с касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, констатира, че касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да се произнесе по предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдебният състав съобрази следното: Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са налице някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за съответното основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). С изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК от ДВ бр. 86/2017 г. като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са въведени вероятността въззивното решение да е нищожно или недопустимо - чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК, и очевидната неправилност на решението - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е въвел оплаквания и доводи за нищожност, за недопустимост и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, а при извършване на служебна проверка в съответствие с указанията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение съдебният състав не установява вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. След преценка на данните по делото и на доводите на страните във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК съставът на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, приема, че по отношение на обжалваното решение не са осъществени и поддържаните в изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първите два въпроса (т. 1 и т. 2 от изложението), с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с препращане към чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са относими към решаващия извод на въззивния съд, че ищецът „Унитемп“ ЕООД е материалноправно легитимиран да получи претендирания с предявения осъдителен иск остатък от застрахователно обезщетение за вредите от настъпилото на 10.02.2019 г. застрахователно събитие „пожар“ на основание оформения със застрахователна полица № 19213BS005/23.01.2019 г. договор за застраховка „Имущество в малки и средни предприятия“ със срок на покритие от 23.01.2019 г. до 22.01.2020 г., сключен между „Унитемп“ ЕООД и ЗК „Уника“ АД с уговорка в полза на трето лице (кредитор) - „Прокредит Банк (България)“ ЕАД. За да се произнесе по иска, въззивният съд е приел за установено, че със сключения на 23.01.2019 г. застрахователен договор ищецът „Унитемп“ ЕООД е застраховал срещу риска „пожар“ свои собствени машини, съоръжения и оборудване по приложен към застрахователната полица списък, находящи се в месодобивно и месопреработвателно предприятие на дружеството в [населено място], обл. Пловдив, за сумата 1 636 728 лв. В полицата е посочено, че застраховката се сключва в полза на „Прокредит Банк (България)“ ЕАД, като причина за тази уговорка е предлагането на застрахованите активи за обезпечение на задълженията на „Унитемп“ ЕООД по сключен с банката договор за инвестиционен кредит от 30.05.2018 г., както и съществуването на други кредитни правоотношения между дружеството и банката с източник рамково споразумение за финансиране от 13.10.2017 г. На 10.02.2019 г. в производствената база на „Унитемп“ ЕООД в [населено място] е възникнал пожар, при който 10 бр. от застрахованите машини са увредени до степен „пълна загуба“, като според заключението на съдебно - счетоводната експертиза тяхната обща възстановителна стойност е 1 399 002.88 лв. В рамките на образуваната по повод на събитието щета ответникът - застраховател е извършил самостоятелна оценка на вредите от пожара и след прилагане на редукция от 30 % вследствие направена преценка за съпричиняване на вредите от застраховащия е изплатил на „Прокредит Банк (България)“ ЕАД в качеството на ползващо се от застраховката лице сума в размер на 403 640.19 евро с левова равностойност 789 451.60 лв. Без да отрича съществуването на непогасени задължения по различните договори за кредит към датата на настъпване на застрахователното събитие, въззивният съд е направил извод, че ищецът е легитимиран да получи остатъка от застрахователното обезщетение в размер на разликата над изплатената на ползващото се лице сума до действителната възстановителна стойност на увредените застраховани вещи. Признаването на легитимация за получаване на остатъка от обезщетението е мотивирано с факта, че към датата на предявяване на иска - 23.02.2021 г., посоченото в застрахователната полица ползващо се лице „Прокредит Банк (България)“ ЕАД вече не е имало качеството на кредитор на ищеца и е извършило надлежен отказ от уговорката да се ползва от застрахователното обезщетение. Въз основа на констатациите на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е приел за доказано, че всички кредитни задължения на ищеца към „Прокредит Банк (България)“ ЕАД, които не са били погасени към датата на настъпване на застрахователното събитие и след изплащане на част от застрахователното обезщетение, са погасени изцяло в периода между плащането на обезщетението и предявяването на иска чрез рефинансиране на дълга с кредитен ресурс в размер на 10 500 000 лв., предоставен на ищеца от „Първа инвестиционна банка“ АД с договор от 08.01.2021 г. Съдът е съобразил и неоспореното от ответника удостоверение от 25.03.2021 г., адресирано до ищеца, в което е обективирано изявление на законните представители на „Прокредит Банк (България)“ ЕАД, че банката няма претенции по отношение на бъдещи вземания от ЗК „Уника“ АД и прехвърля всички права, които се пораждат по силата на сключения с „Унитемп“ ЕООД застрахователен договор от 23.01.2019 г. (без да посочва на кого). Изявлението в удостоверението е изтълкувано от въззивния съд като отказ от страна на банката от уговореното в нейна полза материално право да получи остатъка от застрахователното обезщетение в случай, че има такъв, като е взето предвид и представеното по делото писмено становище от съвместно представляващите банката изпълнителни директори, че след пълното погасяване на дълга на „Унитемп“ ЕООД е отпаднал застрахователният интерес на „Прокредит Банк (България)“ ЕАД от получаване на застрахователно обезщетение. Предвид изявленията на лицата, овластени да представляват банката, въззивният съд е приел, че уговорката в полза на банката е с прекратено действие занапред и че като последица от прекратяването правото да получи остатъка от застрахователното обезщетение принадлежи на застраховащия - ищецът „Унитемп“ ЕООД. Съпоставен с мотивите на въззивния съд, първият въпрос от изложението не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Въззивният съд не е отрекъл, че към датата на настъпване на застрахователното събитие ищецът - застраховащ е имал непогасени задължения към ползващото се от застраховката лице - кредиторът „Прокредит Банк (България)“ ЕАД, надвишаващи по размер дължимото застрахователно обезщетение за вредите от събитието. Присъждането на остатъка от застрахователното обезщетение в установения от съдебносчетоводната експертиза размер на ищеца, вместо на ползващото се лице - кредитор, е обусловено от решаващия извод на съда, че след настъпване на застрахователното събитие и преди изплащане на пълния размер на обезщетението уговорката в полза на кредитора е прекратила своето действие занапред вследствие надлежно извършен от кредитора отказ да получи остатъка от обезщетението. При доказан по делото отказ на ползващото се лице - кредитор от уговореното в негова полза обезщетение, съпроводен с изявление за отпадане на застрахователния интерес от получаване на обезщетението (по причина на погасяване на обезпечените чрез уговорката задължения на застраховащия длъжник), касационното разглеждане на въпроса към кой момент следва да се прецени налице ли е остатък от застрахователното обезщетение по смисъла на ал. 4 на чл. 383 КЗ, който следва да се заплати пряко на застраховащия, няма да доведе до промяна в резултата от делото. Вторият въпрос - дали е допустим отказ на третото ползващо се по смисъла на чл. 22 ЗЗД и чл. 383 КЗ лице от уговорката в негова полза, след като то е упражнило правата по нея и е получило уговорената престация, е от значение за правилността на обжалваното решение, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставянето на въпроса е израз на несъгласието на касатора с решаващия правен извод на въззивния съд, че с оглед надлежно извършения отказ на банката - кредитор от получаване на остатъка от дължимото застрахователно обезщетение правото да получи остатъка от обезщетението принадлежи на ищеца - застраховащ. Касаторът поддържа, че отказът на ползващото се лице не е следвало да бъде зачетен, тъй като е направен след упражняване на възникналите от уговорката права и след получаване на плащане по застрахователната полица. Въззивният съд не е възприел тази защитна теза, а е зачел надлежно извършения отказ и с оглед на него е направил решаващия извод, че остатъкът от застрахователното обезщетение се дължи на ищеца - застраховащ поради отпадане действието на уговорката в полза на третото лице - кредитор. Правилността на така направения извод не може да бъде предмет на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК, поради което поставеният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. За въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението не е обоснована надлежно и специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка - значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано единствено с твърдение, че въпросите са от значение за развитието на правото поради липса на формирана съдебна практика по тях, включително при действието на разпоредбата на чл. 383 КЗ, без да се твърди, че разпоредбата е неясна, непълна или противоречива и че се налага създаване на съдебна практика с цел еднаквото й прилагане от съдилищата. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е установил неяснота или противоречие в съдържанието на разпоредбата на чл. 383 КЗ, а е приел, че формулировката на ал. 1 указва ясно размера на отговорност на застрахователя към ползващото се от застраховката лице - кредитор на застраховащия, определяйки като горна граница размерът на дълга към датата на настъпване на застрахователното събитие, а ал. 4 определя правоимащия да получи плащане на застрахователното обезщетение, отчитайки случаи като процесния, когато след настъпване на застрахователното събитие, но преди изплащане на цялото дължимо обезщетение, обезпеченото със застраховката задължение на длъжника към ползващото се лице е погасено изцяло или частично. Съдържащата се в чл. 383 КЗ правна уредба, приложена от въззивния съд при отчитане на специфичните за спора факти (погасяване на задължението на застраховащия към кредитора преди изплащане на цялото дължимо застрахователно обезщетение и отказ на кредитора от уговорката в негова полза), е ясна и не е необходимо да бъде тълкувана за целите на правоприлагането, което изключва възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тълкуване на чл. 383 КЗ не се налага и във връзка с втория поставен от касатора въпрос - дали е допустим отказ на кредитора от уговорката в негова полза, когато той е упражнил правата си по нея и е получил част от застрахователното обезщетение. При сключена застраховка по чл. 383 КЗ действието на уговорката в полза на кредитор зависи от вътрешните отношения между застраховащия и кредитора, с оглед на които тя е включена в застрахователната полица (застрахователния договор). В зависимост от развитието на отношенията кредиторът може по всяко време да се откаже от постигнатата при сключване на застрахователния договор уговорка в негова полза и поради това разпоредбата на чл. 383 КЗ не поставя забрана отказът да бъде извършен след упражняване на правата по уговорката, респ. след получаване на част от застрахователното обезщетение. Предвид изложеното, касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първите два въпроса от изложението не следва да се допуска. Формулираните в т. 3 от изложението въпроси, за които също се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на въпросите предполага анализ на съдържанието на застрахователния договор и на постигнатите от страните в застрахователното правоотношение уговорки, които са определящи за преценката кое имущество е обект на застраховане и кои обстоятелства са съществени за риска по смисъла на чл. 362, ал. 2 КЗ - с оглед правата и задълженията на застраховащия и на застрахователя при сключване на застрахователния договор и при настъпване на застрахователното събитие. След преценка на доказателствата въззивният съд е приел, че във формуляра на предложение - въпросник за сключване на застрахователен договор ответникът - застраховател не е поставил въпроси относно наличието, броя и разположението на брандмауери и пожарозащитни прегради в сградите, в които ще бъде инсталирано застрахованото имущество, броя и дебита на пожарните хидранти, наличието на резервно електрозахранване на помпената станция, наличието на собствен водоизточник и количеството резервирана вода за пожарогасене. Съобразявайки съдържанието на застрахователния договор и естеството на застрахованото имущество, съдът е направил извод, че изброените обстоятелства са част от условията, при които е сключен договорът, и са съществени за риска от настъпване на застрахователното събитие „пожар“, поради което пропускът на застрахователя да постави въпроси за тях го лишава от правото да откаже изплащане на застрахователно обезщетение за възникналите вследствие на пожара вреди, съгласно чл. 362, ал. 2, изр. 2 КЗ. Непредоставянето на информация от застраховащия, че строителството на сградите е изпълнено с термопанели с полиуретанов пълнеж (попречили впоследствие на бързото овладяване на пожара), е счетена от въззивния съд за ирелевантна за изхода на спора поради отсъствие на своевременно противопоставено от ответника възражение за упражняване на правата по чл. 363, ал. 4 КЗ. Преценката на въззивния съд кои обстоятелства попадат в обхвата на чл. 362 КЗ е обусловена от анализа на доказателствата и от възприемането на фактическата обстановка по спора, поради което нейната правилност не може да бъде проверявана в селективния стадий на касационното производство. Извън предмета на производството по чл. 288 ГПК е и правилността на извода на въззивния съд за настъпила преклузия по отношение на правата на ответника - застраховател, произтичащи от разпоредбата на чл. 363, ал. 4 КЗ. Поради изложеното поставените в т. 3 от изложението въпроси, чиято значимост за изхода на делото е обоснована със съображения, повтарящи оплакванията в касационната жалба за постановяване на въззивното решение при неправилно приложение на разпоредбата на чл. 362 КЗ, не могат да бъдат подведени под общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване по поставените в т. 3 въпроси е ненадлежното обосноваване на допълнителния селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на който се е позовал касаторът. Бланкетното твърдение, че по повдигнатите въпроси липсва съдебна практика и е необходимо да бъде формирана такава, тъй като отговорът им не може да бъде извлечен от разпоредбата на чл. 362 КЗ, не е достатъчно въпросите се квалифицират като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Разпоредбата на чл. 362 КЗ урежда общо задължението на застраховащия (и на застрахования) при поставени от застрахователя въпроси преди сключване на застрахователния договор да обяви точно и изчерпателно съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за носене на риска, последиците от неизпълнение на това задължение и произтичащите от неизпълнението права за застрахователя (да прекрати застрахователния договор, да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователно събитие или да намали размера на обезщетението), както и неблагоприятните последици за застрахователя от пропуска да постави въпроси относно съществени за риска обстоятелства. Кои обстоятелства са съществени за риска по смисъла на чл. 362 КЗ е въпрос, чийто отговор не може да бъде изведен пряко или по тълкувателен път от разпоредбата на чл. 362 КЗ, а изисква конкретна преценка на фактите и на доказателствата във всеки отделен случай. Поради това формулираните в т. 3 от изложението въпроси не могат да бъдат подведени под предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Процесуалноправният въпрос по т. 4 от изложението е поставен с обяснението, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил наведените във въззивната жалба на касатора доводи срещу кредитирането на приетите по делото заключения на пожаро - техническите експертизи от страна на първоинстанционния съд, а само е пресъздал съдържанието им, и не се е произнесъл по доводите за липса на доказателства относно пълното унищожаване на 9 бр. сушилни камери. Поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС относно задълженията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор, поради което няма основание въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване по повод на него в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От мотивите към обжалваното решение се установява, че въззивният съд е обсъдил задълбочено заключенията на пожаро - техническите експертизи, като е изложил подробни съображения кои констатации от съдържанието им възприема и какви изводи прави въз основа на тях. Оплакванията във въззивната жалба, че заключенията почиват на предположения и не съответстват на приложимата нормативна уредба в областта на пожарната безопасност, са счетени за неоснователни от въззивния съд, който след самостоятелна преценка на заключенията е приел, че констатациите на експертите са обосновани и се базират на приложимата правна уредба. Заключенията не са анализирани изолирано от останалия доказателствен материал по делото, а са обсъдени във връзка с многобройните писмени доказателства и с депозираните свидетелски показания, относими към причините за възникване на пожара, взетите от застраховащия ищец мерки за предпазване на застрахованото имущество от пожар, процеса на погасяване на пожара и извършените действия с цел ограничаване на вредите от пожара. Въззивният съд се е произнесъл по всички възражения и доводи на ответника - настоящ касатор, като е изложил подробни мотиви в подкрепа на изводите си за пълно унищожаване на сушилните камери, за неоснователност на възраженията за съпричиняване на вредите от застраховащия ищец и за отсъствие на основания за отказ от изплащане на претендираното от ищеца застрахователно обезщетение. Поддържаните в касационната жалба оплаквания и доводи срещу кредитирането на експертните заключения и изводите, до които е достигнал въззивният съд въз основа на констатациите в тях, са от значение за правилността на обжалваното решение и според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разглеждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив решение по в. т. д. № 614/2024 г. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за реално извършени разноски в производството по чл. 288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,