Определение № 5560 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2668/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Д. Л. С., действащ чрез адвокат Р. М. Б. от АК - Б., касационна жалба срещу въззивно решение № 622 от 31.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 551/2024 г. по описа на Благоевградския окръжен съд. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 111 от 23.02.2024 г., постановено по гр. д. № 885/2023 г. по описа на РС – Благоевград, с което на основание чл. 34 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД Д. Л. С. е осъден да заплати на Д. А. Х. и Е. К. А. сума в размер на 9 700 лв. /девет хиляди и седемстотин лева/, представляваща платена цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.05.2018 г., обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том***, рег. № ***, дело № ***от 2018 г. на нотариус К. М. и прогласен за нищожен с решение № *** от 30.06.2021 г., постановено по гр. д. 213/2019 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, влязло в законна сила на 09.03.2023 г. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и е необосновано. Изразява становище, че липсва разместване на имуществени блага поради обстоятелството, че ищците са препродали имота за същата сума. Моли се за отмяна на решението и отхвърляне на исковата претенция. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че окръжният съд в решаващите си мотиви на обжалваното решение се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, включително и задължителна такава, явяващи се в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 на ГПК, както и че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за задълженията на въззивната инстанция да направи анализ на всички писмени доказателства. Касаторът твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на III г. о., решение № 264 от 12.02.2015 г. по гр. д. № 6457/2013 г. на I. г. о. на ВКС, решение №211/21.01.2021 по гр. д. № 64/2020 на IV г. о., решение №139 по гр. д. №4375/2018 г. на ВКС. Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна - Д. А. Х. и Е. К. А., действащи чрез пълномощника си адвокат А. Р. от АК - Б., в който се изразява становище за неоснователност на депозираната касационна жалба. Изложени са съображения, че не е налице общият селективен критерий за допускане до касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: Въззивният съд, след като е очертал предмета на въззивното производство с оглед постъпилата въззивна жалба и наведените в нея съображения, е приел, че първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск с правно основание в чл. 34 ЗЗД вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Въззивният съд е приел за установено, че между Д. А. Х., в качеството на купувач, по време на брака му с ищцата Е. К. А., и Д. Л. С., в качеството на продавач, е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.05.2018 г., обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том ***, peг. №***, дело № ***от 2018 г. на нотариус К. М., вписан в СлВп Б. с вх. peг. № ***от 02.05.2018 г., акт № ***, том ***, дело №***/2018 г., по силата на който ответникът е продал на 02.05.2018 г. на купувача Д. А. Х. притежавания от него недвижим имот: самостоятелен обект с адрес на имота: [населено място], [улица], етаж 0 /нула/, апартамент 1 /едно/, с площ от 115 кв.м. /сто и петнадесет квадратни метра/, с прилежащи части - 1/3 /една трета/ идеална част от тавана на сградата и също толкова от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, който обект по представен документ за собственост представлява приземен етаж - самостоятелно жилище от жилищна сграда в парцел ***/***/ с планоснимачен № ***, ***, квартал *** по плана на [населено място], действащ към 1966 год., за сумата от 9 700 лв. (девет хиляди и седемстотин лева), относно която сума в нотариалния акт е посочено, че е изплатена от купувача на продавача изцяло в момента на сключване на договора. Съдът е констатирал, че от приобщеното гр. д. № 213/2019 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград се установява, че с решение №900825/30.06.2021 г., постановено по гр. д. №213/2019 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, потвърдено с решение №589/26.04.2022 г. по в. гр. д. №3284/2021 г. по описа на Апелативен съд - София, недопуснато до касационно обжалване с определение № 50150/09.03.2023 г. по гр. д. №3464/2022 г. по описа на ВКС, е прогласен за нищожен, на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, посоченият по-горе договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.05.2018 г., обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том ***, peг. № ***, дело № ***от 2018 г. на нотариус К. М. и е признато за установено, по отношение на Д. Х. и Е. А., че Д. С. е собственик по наследство на процесния недвижим имот. Въззивният съд е посочил, че от справка за плащания от 27.10.2023 г. на Д. С. за недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], издадена от [община], се установява, че са налице плащания на данъци и такси за имота от Д. С. на 24.04.2018 г. в размер на 14,81 лв. и 23,55 лв., както и платен данък за годините от 2008-2018 г. в размер на 1 616, 59 лв. на 02.05.2018 г. като липсват данни за лицето, което е извършило плащане. Въззивният съд е намерил, че правните изводи на районния съд са правилни и са базирани на установените по делото факти като е споделил мотивите на обжалваното решение и съгласно чл. 272 от ГПК е препратил към тях. Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея като посочената разпоредба урежда частен случай на неоснователното обогатяване, при който липсата на основание се проявява в двата варианта - началната липса на основание произтича от нищожността на сделката, а отпадането на основанието - от унищожаемостта на сделката, като и в двата варианта всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Съдът е акцентирал на това, че нищожният договор не поражда правни последици, като безспорно както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че даденото по нищожен договор е престирано при начална липса на основание; доколкото липсва основание за престацията, изискуемостта на вземането, основано въз основа на престиране по нищожен договор, настъпва от момента на самото престиране.; правото на възстановяване по нищожните сделки възниква от получаване на изпълнението и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността; съдебното решение има установително действие, но не е елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД; при нищожност на сделката е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Съдът се е позовал на практика на ВКС в тази насока. Въззивният съд е споделил доводите на първоинстанционния съд, че на Д. Х. и Е. А. следва да бъде възстановена платената цена по договора в размер на 9 700 лв. По твърдението на ответника, че е получена по-малка сума като продажна цена, въззивният съд е приел, че ответникът С. с получената сума е върнал всъщност на ищеца сума, която е платена за данък на собствения му имот, който е бил дължим именно от него. Съдът се е позовал на отразеното в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том ***, per. № ***, дело №***от 2018 г. на нотариус К. М., че процесният недвижим имот се продава от продавача на купувача за сумата от 9 700 лв., която сума е изплатена от купувача (Д. Х.) на продавача (Д. С.) изцяло в момента на сключване на договора за покупко-продажба на недвижимия имот, както и на представената и приета като доказателство по делото справка, издадена от [община], от която се установява, че макар да няма данни за лицето, извършило плащания за сметка на данъчнозадълженото лице Д. С. за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за 2018 г. /процесният период/, касаещи имот с идентификатор ***, то само съсобствениците на имота, съответно съпритежателите на ограничено вещно право на ползване, могат да платят данъка за имота. Въззивният съд е приел, че свидетелските показания, дадени пред районния съд по отношение на продажната цена, са недопустими с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК като е посочил, че макар нотариалният акт, в частта по отношение на сумата, да представлява частен документ, то доколкото същият е подписан и от двете страни по делото, съдържанието му не може да бъде опровергано от свидетелските показания поради липса на хипотезата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, която допуска изключение от правилото. Въззивният съд е обсъдил възраженията на ответника, че няма разместване на имуществени блага, тъй като сумата, която Х. е дал по договора, впоследствие я е получил отново, след извършената продажба на 31.05.2018 г. от него на И. Д.. Посочил е, че отношенията между Д. Х. и И. Д. представляват отделни облигационни правоотношения по сключен между тях договор за покупко-продажба на недвижим имот, а освен това е налице и влязло в сила съдебно решение №900319/14.06.2023 г., с което е признато за установено по отношение на И. Д., че Д. С. е собственик на процесния недвижим имот. Въззивният съд е достигнал до фактически и правни изводи, които са идентични с тези на първостепенния съд, поради което е потвърдил постановеното от районния съд решение. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Поставеният от касатора единствен въпрос обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Окръжен съд – Благоевград, макар да е препратил към разпоредбата на чл. 272 ГПК, самостоятелно е установил фактическата обстановка по спора и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Въззивният съд е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, като в последните са коментирани абсолютно всички релевантни по делото факти и са обсъдени всички възражения и правни доводи на страните. Съдът е обсъдил фактическия състав на разпоредбата на чл. 34 ЗЗД във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и е приложил същата в съответния смисъл и съобразно посочена от него съдебна практика. Дал е отговор на всички възражения на ответника, касаещи размера на продажната цена, подлежаща на връщане при обявен за нищожен договор, както и по съображенията му за липса на разместване на имуществени блага с оглед последваща продажба на имота на друго лице за същата сума. По този начин въззивната инстанция изцяло се е съобразила със съдебната практика, установяваща нейните задължения при разглеждане на делото, поради което не се обосновава основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. В същото време като основание за допускане на обсъжданото въззивно съдебно решение на касационно обжалване касаторът е посочил и това, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. При наличие на многобройна съдебна практика по поставения от касатора въпрос, която е единна и непротиворечива и не са налице доводи, че същата се нуждае от промяна или осъвременяване, няма как да се обоснове наличието на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол на основанието и по въпроса, посочен от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение