Определение № 459 от 27.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 615/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. К. срещу въззивно решение № 11/26.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 453/2022 г. на Окръжен съд Ловеч, с коeто e отменено решение № 101/27.05.2022 г. по гр. д. № 846/2021 г. на Районен съд Троян и е признато за установено в отношенията между касатора и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че той дължи сума в размер на 5 459, 86 евро – изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление, заедно с възнаградителна лихва, наказателна лихва и такса, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1046/2013 г. на Районен съд Ловеч.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Изискуемо ли е в хипотеза на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК?“

2. „Как следва да процедира съдът по отношение необходимостта от надлежно уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост на договор за банков кредит и издадена заповед за незабавно изпълнение в срока на договора при условие, че към датата на завеждане на иска всички вноски са падежирали, но липсва искане за произнасяне в такъв смисъл в петитума на исковата молба?“

3. „Допустимо ли е съдът да се произнася по дължимостта на падежиралите вноски по договор за банков кредит при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на предсрочна изискуемост на кредита, а към момента на депозиране на установителния иск вноските са с настъпил падеж, но в исковата молба не е формулирано такова искане?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил първия въпрос в противоречие със задължителна практика, обективирана в т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият и третият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно се заявяват основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК.

При наведените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, а делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав на съда.

Ответникът по касационната жалба „ОТП Факторинг България“ ЕАД я оспорва като неоснователна. Заявява становище, че въззивният съд е постановил решението си в съгласие с ТР № 8/2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с което изрично е разрешен въпросът относно произнасянето на съда по отношение на падежиралите вноски. Отделно посочва, че в т. 9 от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че по общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, включително фактите, настъпили след предявяване на иска, какъвто е обявяване на предсрочна изискуемост/настъпване на крайния падеж. Предвид това ответникът излага съображения, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Дружеството претендира недопускане до касация, евентуално потвърждаване на въззивното решение с присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, извличащ своята активна материалноправна легитимация в качеството на частен правоприемник по договор за цесия с „Банка ДСК“ ЕАД, иск по чл. 422 ГПК за установяване в отношенията между дружеството и Д. Ц. К., че последният има необслужвани задължения по кредит за потребление, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1046/2013 г. на Районен съд Ловеч.

За да отмени първоинстанционното решение, с което предявеният от „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу Д. Ц. К. иск е отхвърлен, Окръжен съд Ловеч е приел за установени между страните следните факти: сключване на договор за потребителски кредит; усвояване на предоставената сума от 7 500 евро в пълен обем; частично плащане по договора от страна на ответника кредитополучател; настъпване крайния срок на договора към датата на исковата молба; съобщаване на цесията на длъжника ответник с исковата молба. Съдът е приел, че обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК не е необходимо условие за уважаване на установителния иск. Кредитирайки заключението на изслушаната в хода на производството съдебно-счетоводна експертиза, която е била приета без оспорване от страните, съдът е изградил извод за основателност на предявения иск в претендирания размер.

Не са налице посочените от касатора основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност.

Не се установява атакуваното решение на Окръжен съд Ловеч да е вероятно недопустимо. Касаторът извлича твърденията за недопустимост от факта, че със заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК цесионерът не е посочил, че вземането произтича от настъпил краен падеж на договора, а от обявяване на неговата предсрочна изискуемост. Произнасянето на окръжния съд обаче не се явява в отклонение от диспозитивното начало, а е постановено с оглед разяснението, дадено по задължителен начин в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията. Основанието за дължимост на сумите е сключеният договор за кредит. В този смисъл не се явява изпълнена нито една от хипотезите, регламентирани в т. 9 от ППВС № 1/1985 г., обосноваващи недопустимост на съдебно решение, а именно: когато то не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните; по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., или когато съдът е разгледал иск, който не е предявен, и не е разгледал предявения.

Наведеното твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение не е обосновано от касатора, а настоящият състав на съда не констатира въззивният съд да е приложил несъществуваща/отменена правна норма, или норма в нейния обратен смисъл, както и драстично да е нарушил правилата на формалната логика или на основни правни принципи.

Поставените в изложението въпроси, макар да са обусловили мотивите на въззивния съд, не са разрешени в отклонение от практика на касационната инстанция, а напротив – те са разрешени в съгласие с нея. С т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК, ВКС е даден отговор, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Този отговор е мотивиран с указаното в т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, че съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Специфичните особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения иск, не налагат извода, че съществуването на вземането към момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Поради отсъствие на всички релевирани от касатора основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определен на основание чл. 25а от Наредба за заплащането на правната помощ.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС