Определение № 397 от 07.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 903/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Болкан Фудс“ЕООД /н/ против решение № 851/21.02.2023 г. по в.гр.д. № 13477/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20170875/11.08.2021 г. по гр.д. № 64291/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 69 с., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу Министерството на икономиката, с правоприемник Министерството на иновациите и растежа, съгласно § 12 ПМС № 20 от 25.02.2022 г., обективно и кумулативно съединени искове с правни основания чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждането на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 14 660 лв., представляваща неизплатена дължима сума по подадена заявка за окончателно плащане № 2МС-02-89-9/29.09.2010 г. за одобрени разходи по проект № BG161PO003-2.1.03 по договор № 2МС-02-89/04.08.2009 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Развитие на конкуретноспособността на българската икономика“ 2007-2013 по проект „Покриване на международно признати стандарти“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.09.2015 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 4475,17 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 07.09.2012 г. до 07.09.2015 г. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски по делото за юристконсултско възнаграждение. Ответникът по касацията Министерството на иновациите и растежа оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след препращане по реда на чл.272 ГПК към фактическите констатации на първоинстанционния съд е приел, че предявеният в производството по т.д. № 1999/2010 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав, иск не се явява частичен, съответно висящото пред въззивната инстанция производство не е за друга част от същото вземане. Посочил е, че отразяването във въззивната жалба, че в рамките на по-късно заведеното дело се предявява иск за друга част от предявено с предходен частичен иск вземане, не придава на първия по време иск характер на частичен при условие, че в него липсва подобно изявление, респективно не санира обективната липса на воля в него за предявяване само на част от вземането. Разяснил е, че когато в петитума няма съответно искане за присъждане на сума при условията на частичен иск, се приема, че е предявено цялото вземане - респективно страната не би могла да се позовава на последици, които се свързват с предявяване на частичен иск, а именно – че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, като се е позовал на т. 2 на ТР 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и на приетото по решение №8/04.03.2020г. на ВКС по гр. д. № 3910/2019 г., III г. о. Освен това САС е отбелязал, че правопораждащите факти на двата иска са различни, а именно по първото дело се касае за междинен финансов и технически доклад относно междинното плащане, а по второто - финален технически и финансов доклад относно балансовото (окончателното) плащане, съгласно чл. 4.2.2 от договор № 2МС-02-89/04.08.2009 г., във вр. с чл. 13.1 и чл. 2.4 от Приложение II (Общи условия), което е неразделна част от договора, вж. чл. 6 от същия (л. 11, 12, 31, 39). По отношение оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон СГС е приел, че съгласно чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД при неизпълнение на договорните задължения изправната страна може да иска изпълнението им, ведно с обезщетение за забава. Счел е, че в конкретния случай не е възникнало задължението на министерството за извършване на окончателното плащане по чл. 4.2.2 от договора, във вр. с чл. 13.1 и чл. 2.4, 2.5 и 2.6 от Приложение II (л. 11, 31, 39). Изложил е съображения, че съгласно чл. 2.5, изр. 2 от Приложение II, финалният доклад е следвало да се изпрати до два месеца след изтичане на срока на изпълнение на дейностите по проекта. Констатирал е, че съобразно чл. 2.3 във вр. с чл. 2.2 от договора, срокът на изпълнение на проекта е бил определен на 12 месеца от датата на влизане в сила на договора - 04.08.2009 г. Следователно срокът за изпращане на финалния отчет е изтекъл на 04.10.2009 г. Въпросният доклад, както и всички документи, представляващи основание за плащане, според договора се считат за одобрени, ако договарящият орган не изпрати писмен отговор до бенефициента, придружен с необходимите документи, в срок от 60 работни дни от получаването им, чл. 13.2 изр. 1 от Приложение II. Заключил е, че 21.10.2010 г. е доказаната дата на представения и приет като писмено доказателство по делото финален технически и финансов отчет. В тази връзка е изтъкнал, че същият е подписан и подпечатан с печата на ищцовото дружество на всяка от страниците (л. 123-145), като на всяка страница е била посочена датата 21.10.2010 г. По отношение на приложеното по делото придружително писмо с вх.№ 2МС-02-89-9 с дата 29.09.2010 г. е отчел, че то не съдържа информация относно конкретните документи, които се входират със същото. В този смисъл е приел, че не са били осъществени предвидените в чл. 13.2 от Приложение II предпоставки за мълчаливото одобряване от страна на министерството на документите, представляващи основание за окончателното плащане, тъй като финалният отчет е бил представен след изтичането на двумесечния срок по чл. 2.5, изр. 2 от Приложение II. Посочил е, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че е изпълнил точно изискванията на чл. 4.2.2 от договора, във вр. с чл. 13.1 и чл. 2.4, 2.5 и 2.6 от Приложение II (л. 11, 31, 39), а именно че е представил своевременно финалния доклад, както и всички документи, представляващи основание за плащане, включително и опис на разходооправдателните документи. Поради което е направил извод, че по делото не са установени условията по договора, за да възникне задължение за ответника да извърши окончателното плащане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/Задължен ли е съдът да зачете силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение между страните и какви са пределите на силата на пресъдено нещо?; 2/ Има ли правомощия въззивният съд при въведените ограничения с нормата на чл.269 ГПК да се произнася по правилността на решението, като обсъжда пороци, невъведени с въззивната жалба, които не касаят приложение на установена в публичен интерес материалноправна норма? Позовава се на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с решение № 50243/23.11.2022 г. по гр.д. № 5068/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 114/ 17.09.2018 г. по гр.д. № 1950/2017 г. на ВКС, IV г.о. и др. и по втория въпрос- с решение № 25/02.04.2021 г. по гр.д. № 1849/2012 г. на ВКС, III г.о. Произнасянето по първия въпрос от страна на въззивния съд в обжалваното решение не е направено в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС и служебно известната на настоящия състав такава – ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният от касатора първи правен въпрос е много общ и не отчита конкретиката, разгледана от въззивния съд – СПН през призмата на проблема за частичния иск. Съобразно мотивите на СГС въпросът за зачитането или не на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по т.д. № 1999/2010 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав е решен от въззивната инстанция при съобразяване на следните обстоятелства – не се касае до предявяване на частичен иск, тъй като плащането по процесния договор е на два етапа: междинно и окончателно. В предходния процес е била предявена претенция от касатора за междинно плащане и влязлото в сила решение е по повод предявен иск, основаващ се на различни обстоятелства /различна договорна клауза/, поради което и са били обсъждани проблеми във връзка с предпоставките по договора за извършване на това плащане. В производството по в.гр.д. № 13477/2021 г. на СГС претенцията е била заявена относно финалното плащане, което съобразно същия този договор е било констатирано, че следва да отговаря на други договорни условия, за да бъде извършено. Именно тези различни от първоначалното произнасяне предпоставки е и обсъждал СГС в обжалваното въззивно решение, за да се произнесе по спора. Освен това въззивният съд изрично е посочил, че не се касае до предявен по т.д. № 1999/2010 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав частичен иск – така както ВКС дава разяснения на какви условия трябва да отговаря той, за да се яви частичен в т.1 ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС: счита се, че искът е предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Съответнно в т.2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е отчетено, че съгласно т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. При предявяване на осъдителен иск за парично вземане в петитума на исковата молба ищецът сочи и размера на иска. Когато ищецът претендира с петитума на исковата молба само част от размера на вземането, той предявява частичен иск. Посоченият в исковата молба юридически факт, от който произтича спорното право, представлява основанието на иска, включително при предявяването му като частичен. Независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Не изпълнено общото и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношения на поставения втори правен въпрос. Същият въпрос не е обхванат от конкретно оплакване в самата касационна жалба. Касационната инстанция е обвързана от произнасянето си само по наведените в касационната жалба касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. От друга страна още в първоинстанционното производство СРС се е произнесъл относно спорния факт за датата на подаване на финалния отчет и че тя не е 29.09.2010 г., а 29.10.2010г., което е след договорения срок. Изрично във въззивната жалба самият касатор е оспорил този извод и е твърдял, че е подал заявка на 29.09.2010г., т.е. той е въвел факта в предмета на въззивния спор. Съответно в съответствие със задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд е разгледал този спорен факт. Касаторът не формулира нито във въззивната жалба довод, нито в изложението към касационната жалба правен въпрос относно това дали е била преклудирана или не възможността на ответника да въвежда възражение срещу датата на подаване на финалния отчет. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на СГС. В полза на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 200лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС