Определение № 50059 от 10.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2634/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. И., чрез адв. Р. Р., срещу въззивно решение № 187 от 23.02.2022 г. по в. гр. д. № 666/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е отменено решение № 261787 от 14.12.2020 г. по гр. д. № 3358/2020 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС, А. Т. И. е поставена под пълно запрещение и вместо него е постановено поставянето ѝ под ограничено запрещение. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основаниeтo по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Достатъчно ли е състоянието на пълнолетно лице, което страда от душевна болест да не е така тежко, че да изисква поставянето му под пълно запрещение, за да бъде поставено същото под ограничено запрещение?“ – излагат се съображения, че отговорът на този въпрос е наложителен, тъй като буквално текстът на чл. 5, ал. 2 ЗЛС би могъл да доведе до това разбиране; 2/ „Налице ли е противоречие между буквалното тълкуване и прилагане на чл. 5, ал. 2 ЗЛС и Конвенцията за правата на хората с увреждания, която цели да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на всички права на човека и основните му свободи от хората с увреждания и да способства за зачитане на вътрешно присъщото им човешко достойнство – чл. 1, ал. 1 от Конвенцията?“ – сочи се, че Конвенцията за правата на хората с увреждания в случая е един коректив и дава възможност да бъде осъвременено приложението на чл. 5, ал. 2 ЗЛС. Без да се формулира конкретен правен въпрос се излагат съображения, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК доколкото спорът е разрешен в противоречие с постановките на ППВС №5/1979 г. на ВС. Ответната страна – Прокуратурата на Република България, не взема становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил като безспорно по делото, че ответницата страда от шизофрения. Посочил е също, че на това основание е доказан медицинският критерий за поставяне на лицето под запрещение с оглед постановките на Постановление № 5 от 13.II.1980 г. на Пленума на ВС (ППВС №5/1979 г.). Той обаче не е единствената предпоставка за ограничаване на юридическата дееспособност на боледуващо лице. Кумулативно изискване е болният да не може да се грижи за себе си и да организира по безопасен за него начин бита си. Съдът е съобразил, че по делото има представени доказателства, че ответницата е трудово ангажирана. От представения анекс към трудов договор, видно от който трудовото ѝ възнаграждение е увеличено, въззивният състав е приел, че е налице индиция за справянето на ответницата с трудовите ѝ задължения и позитивната оценка от работодателя на трудовата престация от ответницата. Въззивната инстанция е отчела още, че цел на производството по чл. 5 ЗЛС е да се защитят интересите на лица, страдащи от заболяване, които изцяло или частично не могат да се грижат за себе си. Фактът, че ответницата е трудово ангажирана и сама организира бита си, свидетелства, че липсва необходимост от поставянето ѝ под пълно запрещение. Последното би я лишило от възможност да самоорганизира живота си. Въззивният състав е посочил, че от пледоарията на ответницата е формирал вътрешно убеждение на база ясната, бърза и подредена мисъл на А. И.. Установил е, че същата осъзнава рисковете на болестта си, контролира я с прегледи (представила е новоиздадена рецепта за включен в лечението и нов медикамент) и спазва медикаментозния режим. В тази връзка съдът е стигнал до извода, че ответницата може сама да изявява воля, но след санирането ѝ от попечител. Поради горното, въззивният състав е приел, че постановеното решение следва да се отмени и вместо наложеното пълно запрещение, на ответницата да се определи като мярка за закрила ограничено запрещение. Според съда то съчетава по оптимален начин нуждата от подпомагане на ответницата, особено в ситуации, изискващи задълбочена преценка и вземане на отговорни решения с трайни юридически последици и възможността тя да е социално и житейски активна в съответствие с контролираното състояние на болестта. Съобразно тези данни въззивната инстанция е постановила отмяна на първоинстанционното решение и поставяне на А. Т. И. под ограничено запрещение. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В конкретния случай по отношение на формулираните от касатора въпроси не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Настоящият случай не е такъв – по приложението на чл. 5 ЗЛС има създадена задължителна и трайно установена съдебна практика, която не се налага да бъде променена или осъвременена. Съгласно приетите с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания - медицинско (страдание от душевна болест или слабоумие) и юридическо (невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта). Предмет на делото за поставяне под запрещение е дееспособността на лицето, чието запрещение се иска, а основанието е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Съдът е длъжен да придобие лични впечатления от лицето, като го разпита лично и този разпит предшества събирането на останалите доказателства. Вещото лице е компетентно да даде заключение досежно болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страдание, както и може ли лицето, чието поставяне под запрещение е поискано, фактически да се грижи за своите работи или интереси. Съдът обсъжда заключението заедно с всички останали събрани по делото доказателства. Тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са безпротиворечиво съблюдавани в практиката на ВКС, а с атакуваното въззивно решение не е прието нещо различно. Възивният съд е установил, че по делото е доказан медицинският критерий за поставяне на лицето под запрещение, доколкото е безспорно, че ответницата страда от шизофрения. С оглед трудовата ѝ ангажираност и възможността сама да организира бита си, въззивният състав е преценил, че липсва необходимост от поставянето ѝ под пълно запрещение. Отчел е, че ответницата може сама да изявява воля, но след санирането ѝ от попечител. При тези съображения съдът е стигнал до извода, че ограниченото запрещение като мярка на закрила в настоящия случай ще съчетае нуждата от подпомагане на ответницата и възможността тя да е социално и житейски активна. Относно твърдяното от касатора противоречие на чл. 5, ал. 2 ЗЛС с Конвенцията за правата на хората с увреждания, следва да се посочи, че с решение № 12/17.07.2014 г. по к. д. № 10/2014 г. е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 5, ал. 1 ЗЛС поради противоречието му с Конституцията на Република България и с разпоредби от Конвенцията на правата за хората с увреждания. В решението си съдът констатира несъвършенствата на цялостната законодателна уредба на режима, на който са подчинени последиците от недееспособността, но подчертава, че отстраняването им не може да се постигне с неприлагането на разпоредбите на чл. 5 ЗЛС. Конституционните съдии приемат, че не е налице противоречие между нормата на чл. 5 ЗЛС и разпоредбите на Конвенцията за правата на хората с увреждания, които да обуславят неприлагане на българското материално право, като намират, че разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 5, ал. 3 ЗЛС трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания /чл. 51, ал. 4 Конституцията на РБ/, каквато защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица, а "осигуряват недопускане на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото". Следва да се посочи също, че не е налице и релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят твърди наличие на противоречие на постановено решение с постановките на Постановление № 5 от 13.II.1980 г. на Пленума на ВС. В тази връзка не е формулиран конкретен въпрос, който да се поставя в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а касаторът излага доводи за липса на основание за поставяне под запрещение, привързани към субективното му разбиране за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. За пълнота на мотивите обаче следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение – основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В обобщение не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не взема становище по нея и съответно не отправя искане за присъждане на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,