Определение № 101 от 07.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1694/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „Армеец” АД, [населено място] срещу решение № 54 от 19.02.202020 г. по в. т. д. № 772/2019 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Разградски окръжен съд решение № 55 от 09.08.2019 г. по т. д. № 3/2019 г., предявеният от В. Р. М. от [населено място], общ. Завет срещу дружеството-касатор иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен допълнително за сумата 45 000 лв. Касаторът поддържа вероятна недопустимост на въззивното решение, позовавайки се на указанията в Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, като твърди, че са били налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото предвид постановената междувременно отмяна на определението по нохд № 4/2019 г. на Районен съд – Кубрат, с което е одобрено споразумението с причинилия процесното произшествие водач С. А. и е възобновено наказателното производство срещу него. В касационната жалба е релевирано и оплакване за неправилност на обжалвания акт досежно размера на присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, което касаторът преценява като завишено и несъответстващо на критерия „справедливост“. Изразява също несъгласие и с приетия от въззивната инстанция обем на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата. Освен с твърдението за вероятна недопустимост, искането за допускане на касационното обжалване е заявено и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: „ 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Периодичното изменение на застрахователните минимални суми по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите представляват ли критерий за справедливост при определяне на размера на неимуществените вреди“. Според касатора, така поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/68 г. От ответницата по касация – В. Р. М. от [населено място] – е депозирана насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, потвърждаваща решение № 55 от 09.08.2019 г. по т. д. № 3/2019 г. на Разградски окръжен съд, с която претенцията й е отхвърлена за разликата над 50 000 лв. до 150 000 лв. Изложени са подробни съображения за неправилност на обжалвания акт поради допуснато нарушение на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД с твърдението, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е занижен, както и че не е налице съпричиняване на вредите от страна на пострадалата. Нито една от главните страни не заявява становище по жалбата на другата страна. Третото лице-помагач на Застрахователно дружество „Армеец” АД, [населено място] – С. Х. А. от [населено място] – моли за допускане на касационното обжалване и за отмяна на въззивното решение по съображения в писмен отговор от 16.07.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по чл. 432, ал. 1 КЗ за причинените на ищцата неимуществени вреди от получените травми в процесното пътно-транспортно произшествие от 09.08.2018 г. Решаващият състав е взел предвид, че в хода на въззивното производство е постановено решение № 147 от 04.11.2019 г. по в. н. д. № 261/2019 г. по описа на Варненски апелативен съд, отменящо определение от 07.02.2019 г. по нохд № 4/2019 г. на Районен съд - Кубрат за одобряване на споразумение, с което причинилият произшествието водач С. Х. А. е признат за виновен и че делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Счел е обаче, че посоченият факт е без значение за изхода на настоящото дело, тъй като въпросът за наличието на деликт при съответното авторство, за противоправността и вината е разрешен със сила на пресъдено нещо, доколкото първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника или от третото лице-помагач в осъдителната му част и е влязло в сила. С оглед липсата на спор между страните по останалите предпоставки за възникване отговорността на застрахователя – наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност” и настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя, съдът е преценил, че претенцията е доказана по основание. По отношение на спорните във въззивното производство въпроси – за размера на дължимото обезщетение и за обема на приноса на пострадалата ищца, съставът на Варненски апелативен съд не е споделил изводите на първата инстанция. След задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства – експертни заключения (медицинска и психологична експертиза) и свидетелски показания, решаващият състав е приел, че определеното на ищцата обезщетение 50 000 лв. е занижено и че справедливо обезщетение е сумата 100 000 лв. Като обстоятелства, релевантни за случая са съобразени: получената от ищцата тежка съчетана травма на главата – разкъсно-контузна рана в лява слепоочна област, травматичен кръвоизлив над твърда мозъчна обвивка; травматичен кръвоизлив под меки мозъчни обвивки в областта на дясното слепоочие; общомозъчен оток в дясна голямомозъчна хемисфера и травматична кома; на гръдния кош - контузия на бял дроб, счупване на първо и второ ребро в дясно отпред и първо ребро в ляво отпред; подкожен емфизем на предна гръдна стена и дискретен плеврален излив в дясно; на крайниците – деформация, оток и кръвонасядане на лява глезенна става; настъпилите от травмите усложнения, изразяващи се в световъртеж от централен произход, посттравматична енцефаломалация темпорално и субталамично в дясно; продължителността на лечението в болница (35 дни) и в домашни условия (около година); висок интензитет на болките и страданията за продължителен период от време; изключително негативно отражение на преживяното от ищцата в психологически и емоционален план, изразяващо се в безпокойство, потиснато състояние, страхове, когато излиза на улица, от тъмно, при каране на колело, проблеми със съня, социална изолация и затваряне вкъщи; сравнително младата възраст на ищцата към датата на произшествието (41 години). Освен това, при определяне на обезщетението са отчетени и конкретните икономически условия в страната към датата на ПТП и нивата на застрахователно покритие към същия момент. По отношение възражението за съпричиняване, въззивният съд е счел, че такова е налице, но че неправилно е определен обемът му. С оглед допуснатите и от двамата участници сериозни нарушения на правилата за движение, съответно – ищцата е нарушила разпоредбите на чл. 25 и чл. 26 ЗДвП, като е предприела маневра, свързана с отклонение наляво, без да е подала предвидения в чл. 26 вр. чл. 28 ЗДвП сигнал с изпъната хоризонтално встрани лява ръка (доколкото управляваният от нея мотопед не е оборудван с фабрични мигачи) и е продължила отклонението наляво с цел ляв завой, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след нея или минават покрай нея, а водачът на лекия автомобил е нарушил чл. 21, ал. 1 и чл. 20 вр. чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, като е управлявал автомобила със скорост (58.8 км/ч), превишаваща с почти 10 км/ч позволената от закона скорост за движение в населени места, както и чл. 21 и чл. 20 вр. чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, като при избиране скоростта на движението не се е съобразил с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост и най-вече, не е бил достатъчно внимателен към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства – съдебният състав е преценил, че водачът на лекия автомобил и пострадалата ищца са допринесли в равна степен за настъпване на произшествието. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, макар и значими за конкретното дело, не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968 г. При определяне размера на дължимото обезщетение решаващият съд, в рамките на изключителната си компетентност на правораздавателен орган, е взел предвид и задълбочено е анализирал всички значими за делото обстоятелства, относими към преценката за обема на претърпените неимуществени вреди, в т. ч. и нивата на застрахователни лимити по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Що се отнася до правилността на тази негова преценка, същата не може да мотивира допускането на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на съдебния акт и е предмет на самия касационен контрол, в какъвто смисъл са задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и поради вероятна недопустимост на въззивния акт. Неоснователно е становището на касатора за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според която при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въззивното решение е недопустимо. Изцяло следва да бъде споделен изводът на решаващия състав, че в случая не са били налице предпоставките на посочената разпоредба, тъй като наказателното производство, възобновено след отмяна на определението за одобряване на споразумението с причинилия произшествието водач, няма преюдициален характер по отношение на висящото въззивно производство по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Предвид факта, че поради необжалването му, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът на пострадалата от ПТП ищца е уважен за сумата 5000 лв., със сила на пресъдено нещо е установено наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, като спорен предмет във въззивното производство е единствено размерът на дължимото обезщетение. С оглед на това, изходът от наказателното производство се явява напълно ирелевантен за производството пред въззивния съд, поради което не е имало основание за спиране на същото и съответно постановеното в него решение не попада в хипотезата на цитирания тълкувателен акт. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този резултат и с оглед изричната норма на чл. 287, ал. 4 ГПК, по насрещната касационна жалба на В. Р. М., макар и депозирана в срок, не се дължи произнасяне, а също и присъждане на направените във връзка с нея разноски. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК