Определение № 558 от 27.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2968/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба с вх. № 16985 от 18.09.2019 г., подадена от „Ивас“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], и И. А. И., от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 1904/25719 от 22.07.2019 г., постановено по в.т.д. № 1468/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, девети състав, с което е потвърдено изцяло решение № 97 от 31.01.2019 г. по т.д.№ 131/2017 г.на Окръжен съд – Монтана. С последното настоящите касатори са осъдени солидарно да заплатят на основание чл.318 ТЗ във вр. с чл.327 ТЗ на „Гарант ГГ“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], сумата от 158 001.76 лв., представляваща неплатен остатък от цената по договор за покупко-продажба от 04.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска на 12.10.2017 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 8 690.10 лв., представляваща неустойка, уговорена в чл. 12 от същия договор. Касаторите релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд не е възприел обективно и правилно фактите и е достигнал до незаконосъобразни правни изводи, които не намират опора в събрания по делото доказателствен материал и в заявените от страните твърдения и направените възражения. Считат, че ищецът е загубил правото си да получи претендирания остатък от продажната цена поради налична в случая отговорност на продавача за продажба на вещи със скрити недостатъци, които съществено намаляват нейната цена и за които продавачът е знаел съгласно чл. 193 ЗЗД. За неправилен смятат извода на съда, че ответниците са знаели, че продаваните стоки са негодни и с недостатъци, тъй като били извършвани огледи преди продажбата, при които продавачът е коментирал, че продаваните стоки са негодни и неизползваеми. В тази част намират мотивите на въззивния съд за вътрешно противоречиви и логически изключващи се, което е довело до неправилно приложение на чл. 197 ЗЗД. Твърдят, че решаващият съдебен състав не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и че необосновано е приел, че искането за намаляване на цената е направено след изтичането на 6-месечния давностен срок по чл.197 ЗЗД от предаване на вещите. В жалбата се изразява и несъгласие с уважаването на иска по чл. 92 ЗЗД, като се сочи неправилност на възприетото от въззивния съд, че разпоредбата на чл. 12 от договора за покупко-продажба, сключен между страните, не е нищожна, нито че не е налице грешка или заблуждение при подписване на договора с включена в него разпоредбата на чл. 12. По подробно изложени в касационната жалба съображения молят за отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне в цялост на исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендират присъждането на разноски за производството. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са формулирани следните правни въпроси: 1. Следва ли продавачът, за да загуби правото си да получи претендирания остатък от продажната цена поради налична негова отговорност за продажба на вещи със скрити недостатъци, които съществено намаляват нейната цена, да е знаел за тези недостатъци съгласно разпоредбата на чл. 193 ЗЗД; 2. Въз основа на какви критерии се приема, че продадената вещ е негодна или с недостатъци, за да послужи това като основание продавачът да не може да претендира заплащането на уговорената за такъв тип стока продажна цена от купувача; 3. На какви условия следва да отговарят недостатъците в продаваната стока, за да се приеме, че тези, установени в нея недостатъци, са скрити, а не явни и 4. Има ли законно определена форма за уведомяване на продавача за открити от купувача недостатъци на продадената стока, по отношение на които се аргументира, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото същите, според касаторите, са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на решение № 127 от 12.12.2017 г. по т.д. № 60365/2016 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, и определение № 665 от 07.08.2017 г. по гр.д. № 1660/2017 г. по описа на ВКС, III г.о., (постановено в производство по чл. 288 ГПК), без да е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с така сочената практика на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване и с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирано с произнасянето на въззивния съд contra legem с оглед разпоредбите на чл. 193 ЗЗД и чл. 197 ЗЗД. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение е изразено от „Гарант ГГ“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник. Претендира присъждането и на сторените разноски за настоящото производство съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди изцяло първоинстанционното съдебно решение въззивният съдебен състав е приел, за установено наличието на сключен на 04.05.2017 г. договор за покупко - продажба на стоки, с нотариална заверка на подписите, между ищеца ГАРАНТ ГГ ЕООД - продавач и ИВАС ЕООД купувач, със солидарен длъжник И. А. И. - управител и едноличен собственик на капитала на ИВАС ЕООД. Издадена е и фактура от същата дата за сумата 198 001,76 лева с ДДС /165 001,47 лв. без ДДС/, като към нея е приложен подробен опис на стоките / количество,единична цена и обща стойност/, предмет на договора за покупко-продажба и на издадената фактура. Всички стоки, предмет на договора, са предадени на купувача ИВАС ЕООД в деня на неговото подписване, като купувачът се е задължил да заплати на ГАРАНТ ГГ ЕООД сумата от 165 001.47 лева, без ДДС, на равни месечни вноски от по 33 000.30 лева, без ДДС, платими до 10-то число от месеца, за периода м.юни – 30.09.2017 г. От общата цена на стоките купувачът е заплатил 40 000 лв., на три вноски, за периода м.юни – м.август 2017 г. По спорните въпроси – дали продадените стоки са с недостатъци – скрити или явни, апелативният съд е преценил: твърденията на ответниците относно видовете недостатъци на стоките /счупени, втвърдени или с изтекъл срок на годност/, като позовавайки се и на цитирана в решението практика на ВКС, е извел извод, че се касае за явни недостатъци, в каквато насока са и експертните становища. Решаващият съд се е позовал на разпоредбата на чл.324 ТЗ, съгласно която купувачът трябва да прегледа стоката и ако не отговаря на изискванията, да уведоми незабавно продавача, и ако купувачът не направи това, стоката се смята одобрена като съответстваща на изискванията, освен за скрити недостатъци. За установено е прието, че купувачът - търговец има склад в [населено място], в който продава стоки, сходни със закупените. Поради това е могъл без усилия да констатира недостатъци на стоките – счупени плочки, втвърдени материали, изтекъл срок на годност. Относно предоставената от продавача възможност за преглеждане на стоките около два месеца преди сключване на процесния договор, решаващият състав се е позовал на гласни доказателства, събрани в първоинстанционното производство. Приел е, че е съществувала информация за негодните стоки в склада, предоставена на купувача на електронен носител, а наличието в склада на стоки с недостатъци е довело до взаимно съгласие между страните по договора за отстъпка от общата цена на стоките с 20%. Освен предварително преглеждане на стоките, съдебният състав на САС, кредитирайки показанията на св. М. И., е приел, че при предаване на стоките купувачът не е изпълнил задължението си да ги прегледа, поради което не може да черпи права от чл.324 ТЗ. Освен това, не е налице и изискуемото от последната разпоредба незабавно уведомяване на продавача за констатирани недостатъци. В тази насока съдът е преценил електронната кореспонденция между страните, въз основа на която е прието, че повече от четири месеца след продажбата ответникът е заявил, че има некачествени стоки. Изложени са и отделни съображения във връзка с липсата на конкретика в писмото – без направена индивидуализация на стоките с недостатъци и за какви конкретни недостатъци се касае. След извършен анализ на доказателствения материал, въззивният съд е възприел изцяло становището на първата инстанция за неоснователност на възражението на купувача за придобиване на вещи с недостатъци, т.к. той е знаел за тях и е приел да ги купи с отстъпка от цената. Условно е прието, че дори и да са налице последващо установени от купувача други недостатъци на стоки, той не е уведомил продавача незабавно, поради което е изгубил възможността да предяви правата си по чл.195 ЗЗД, вкл. и поради изтичане на установения в чл.197, изр.1 ЗЗД давностен срок. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответниците /сега касатори/ за приложимост на 3-годишната давност по чл.197, ал.1, изр.второ от ЗЗД, предвид липсата на доказателства за съзнателно премълчаване на недостатъците от страна на продавача. Искът за неустойка чл.92 ЗЗД, във вр. с клаузата на чл.12 от договора, предвиждаща при забава купувачът да плати неустойка от 0,5% на ден за всеки просрочен ден, е счетен за основателен. Решаващият състав е възприел заключението на ССЕ, според която дължимата неустойка за периода от 30.09.2017 г. до 12.10.2017 г. възлиза на 8 690.10 лв. Като неоснователни и недоказани са отхвърлени възраженията на търговското дружество - ответник за нищожност на неустойката поради липса на предмет и за унищожаемост, както и възражението на съдлъжника за прекомерност на неустойката. Прието е, че неустойката е за забава в плащането и е определяема – начислява се върху просрочената сума от 158001.76 лв., а от друга страна, въз основа на показанията на св. Р. П., който в качеството си на нотариус е извършил заверка на подписите на страните по договора, е изведен извод, че договорът е бил изготвен предварително от страните, а не от нотариуса, поради което не са установени елементите от фактическия състав по чл.29, ал.1 ЗЗД. Предвид солидарната отговорност на съдлъжника И. И. – едноличен собственик на капитала и управител на ИВАС ЕООД, е застъпено становището, че в случая той не би могъл да се позовава на чл.92, ал.2 ЗЗД, т.к. обезпечаването на задължение на дружеството – купувач към продавача е свързано с търговската му дейност. Тъй като се касае за търговска сделка, е приложима разпоредбата на чл.309 ТЗ, предвиждаща невъзможност за намаляване на търговската неустойка поради прекомерност. Независимо от това, въззивният съд е изложил съображения и по същество на възражението, с извод, че уговореният размер не е прекомерен и не нарушава принципа за справедливост и добрите нрави. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивно решение. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, по които бланкетно се поддържа допълнителната селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, са изведени въз основа на защитата на ответниците по съществото на материалноправния спор, техните възражения и доводи както за вида недостатъци на продадените стоки, знанието на продавача за тях, така и по отношение на приложимия давностен срок по чл.197 ЗЗД, които обаче не са възприети от състава на АС-София при формиране на решаващата му правна воля. Поради това, въпросите следва да се възприемат като относими към правилността на атакувания съдебен акт /в каквато насока е и изложената от касаторите обосновка/, преценката за която е извън селективната фаза на касационното производство. Според разясненията, дадени в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсва тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК и затова не би могло искането за допускане на обжалването да се основава на аргументи за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Съдържащите се в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие с посочена практика на ВКС, не подлежат на преценка, доколкото не е формулиран правен въпрос, удовлетворяващ основната селективна предпоставка. Съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение, недопустимо е касационният съд да извежда значим за изхода на делото правен въпрос, въз основа на доводите в жалбата и в изложението, а дължи произнасяне по искането за допускане на касационно обжалване само в рамките на формулираните въпроси. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, e необходимо той да страда от особено тежък порок, който може да се констатира, без да е необходим анализ на доказателствата или извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е налице явна необоснованост на фактическите изводи, в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, атакуваното въззивно решение не би могло да се квалифицира като очевидно неправилно съобразно посочените критерии, а обосновката на това основание е насочена изцяло към твърдяната от касаторите неправилност на решението по см. на чл.281, т.3 ГПК. При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 6 960 лв., съгласно своевременно заявеното искане и доказателствата, приложени към отговора на касационната жалба и към списъка по чл.80 ГПК – договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане от 25.11.2019 г. за банков превод на договореното адвокатско възнаграждение в посочения размер. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение