Определение № 5630 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4155/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. №19622/31.07.2024г. на М. Г. Х., чрез адв. С. Б., и по частна касационна жалба вх. №20990/20.08.2024г. на Н. К. К., чрез адв. Г. М., срещу определение №2992/17.07.2024г. по в. ч. гр. д. №1273/2024г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено определение №3016/13.03.2024г. по гр. д. №8945/2023г. на ВРС, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решение №76/08.01.2024г. по гр. д. №8945/2023г. на ВРС, поправено с решение №1846/21.05.2024г., в частта за разноските и вместо него е постановено друго, с което адвокатското възнаграждение е намалено от 3570 лв. на 2000 лв.

В своята частна касационна жалба, М. Х. поддържа, че въззивното определение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Оспорва изводът на ВОС, че не е налице една от предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответницата от отговорността за разноски. Твърди, че с поведението си тя не е дала повод за завеждане на иска, като посочва, че производството по предходно заведеното бракоразводно дело не е имало за предмет делба на придобития по време на брака между страните недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], а е била заявена претенция за предоставяне ползването на процесното семейно жилище. Излага, че след прекратяването на брака, тя не е твърдяла наличието на принос от нейна страна в придобиването на имота, нито е оспорвала собствеността на ищеца, в т.ч. не е отказала изрично доброволно извънсъдебно уреждане на процесните отношения. По изложените съображения моли се отмяна на атакуваното определение и уважаване на молбата ѝ по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена да заплати на ищеца сторените от него съдебно-деловодни разноски, тъй като са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаването ѝ от отговорността за разноски, доколкото тя не е дала повод за завеждане на иска /т.е. да липсва извънсъдебно или в хода на делото оспорване на предявеното от ищеца право/ и е признала иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Формулиран е следният въпрос: "Следва ли въззивният съд да освободи ответника от заплащане на разноски, ако последният е признал предявения от ищеца иск за пълна трансформация на имот, придобит по време на брака, ако с поведението си след прекратяване на брака не е оспорвал липсата си на принос в придобиването на имота?", който според жалбоподателката е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №185/29.05.2014г. по гр. д. №5196/2013г. на ВКС, определение №111/14.03.2016г. по ч. гр. д. №815/2016г. на ВКС и определение №709/28.12.2012г. по ч. гр. д. №592/2012г. на ВКС. Излага и доводи, че съдът е определил размера на адвокатското възнаграждение в противоречие на решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22г., като конкретен правен въпрос в тази връзка не е формулиран.

С писмения си отговор Н. К. К. изразява становище за недопустимост до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на жалбата.

В своята частна касационна жалба, Н. К. релевира оплаквания за неправилност на въззивното определение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд за прекомерност на адвокатското възнаграждение в първоначално присъдения размер от 3570 лв., като твърди, че делото се отличава с правна и фактическа сложност доколкото в условията на евентуалност са предявени два иска - по чл. 21, ал. 4 СК и по чл. 23, ал. 1 СК, като тежестта за оборване на презумпцията за общност на придобитото имущество по време на брака е негова, тъй като той претендира, че имущество е негова лична собственост. Твърди също, че към датата на предявяване на исковете, той не е могъл да знае, че ответната страна ще признае иска. Напротив, счита, че нейното поведение по вече приключилото бракоразводно дело обосновава извод за отричане на неговите собственически права. Релевират се и оплаквания за допуснати процесуални нарушения, тъй като в обжалваното определение, съдът не е обсъдил възраженията и доводите на жалбоподателя относно обема на осъществената от процесуалния му представител защита и правната и фактическа сложност на делото. По изложените съображения се претендира отмяна на атакуваното определение и оставяне без уважение на молбата по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради произнасяне на съда в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Формулирани са следните правни въпрос:

1. "При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК какви са задълженията и правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно или отговаря на реалната пазарна цена на положения труд?";

2. "Признанието на иска от ответника след завеждане на делото, за което е дал повод, основание ли е за намаляване на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение?";

3. "Длъжен ли е съда да изложи ясни и конкретни мотиви относно всички критерии, определящи дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, както и да установи реалната пазарна цена на труда на адвоката по конкретния тип дело, като изложи мотиви относно начина, по който я е установил, да я съпостави със заплатеното от страната и едва тогава да прецени същото прекомерно ли е с оглед конкретиката на делото? ";

4. "Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и твърдения на страната относно критериите за определяне на фактическата и правна сложност на делото, както и да обсъди всички приложени доказателства и обстоятелства, относими към тях и да изложи ясни и изрични мотиви защо приема доводите за неоснователни?".

Ответната страна - М. Г. Х. не е изразила становище по частната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частните касационни жалби са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С решение №76 от 08.01.2024г., постановено по гр. д. №8945/2023г. по описа на ВРС при условията на чл. 237 ГПК, съдът е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 21, ал. 4, т. 1, предл. 2-ро вр. ал. 3 СК по отношение на М. Г. Х., че Н. К. К. е изключителен собственик на апартамент №207, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], придобит по време на прекратения им брак, поради липса на принос от страна на ответницата Х. в закупуването му. В зависимост от изхода на делото и след като е преценил, че с поведението си - предявяването на насрещен иск относно ползването на семейното жилище, приет за съвместно разглеждане в бракоразводното производство по гр. д. №6412/2022г. на ВРС и наведените твърдения, че като придобит по време на брака, процесният апартамент попада в обхвата на съпружеска имуществена общност, съдебният състав е приел, че въпреки признанието на иска, то не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което е осъдил М. Г. Х. да заплати на ищеца разноски в общ размер на 4018, 45 лв., от които адвокатско възнаграждение - 3570 лв. и държавна такса - 437, 85 лв.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ответната страна - М. Г. Х. е поискала изменение на решението в частта за разноските.

Първоинстанционният съд е счел, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответницата от отговорност за разноски, доколкото същата с извънсъдебното си поведение е дала повод за завеждане на иска, като с определение №3016/13.03.2024г. е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК.

Сезиран с частна жалба от М. Г. Х., Варненският окръжен съд е постановил обжалваното определение, с което е отменил първ. определение, и вместо него е постановил друго, с което е изменил съдебното решение като е намалил присъденото адвокатско възнаграждение от 3570 лв. на 2000 лв. Въззивният състав се е позовал на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, според която ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, но е счел, че в случая е налице само признание на иска, но не и втората предпоставка - страната да не е дала повод за завеждане на делото. Посочил е, че ответницата е дала повод за завеждане на делото, тъй като в проведеното бракоразводно дело, М. Х. е претендирала, че процесният имот е придобит през времетраенето на брака, поради което същият бил съпружеска имуществена общност и така е противопоставила свои права срещу Н. К., които обстоятелства се установяват от представените пред първоинстанционния съд документи – отговор на искова молба по гр.д. № 6412/2022 г. по описа на ВРС, проект на споразумение за развод по взаимно съгласие, както и социален доклад, изготвен от Агенция за социално подпомагане по посоченото дело на ВРС. Въззивният състав е обсъдил и своевременно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като е приел същото за основателно. При определяне на конкретния размер на възнаграждението, съдът е взел предвид, че съгласно представения договор за правна защита и съдействие със страни Н. К. и адв. Г. М. уговореното възнаграждение в размер на 3570 лв. е за изготвяне на искова молба и за осъществяване на процесуално представителство, като същият е съобразен с минимумите по Наредба №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения. Позовал се е на решението на СЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22г., според което националният съд следва да съобрази характера на делото, вида на предявените искове, както и фактическата и правна сложност, с която се характеризира спорът и въз основа на тази преценка да установи дали уговорените възнаграждения съответстват на реалните пазарни цени. Съобразявайки, че производството се е развило по значително по-облекчен за ищеца ред, доколкото е приключило с постановяване на решение при признание на иска; ответната страна, още в отговора на исковата молба е направила изявление за основателност на исковата претенция, а разглеждането на делото е отложено веднъж за представяне на пълномощно от процесуалния представител на ответницата, не са извършвани нови процесуални действия и не са събирани доказателства, въззивният съд е приел, че справедливото и съответстващо на извършения труд адвокатско възнаграждение е в размер на 2000 лв.

По отношение на предпоставките за допускане до касационно обжалване настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение намира следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, формулиран от касаторката Х. за преценка доколко произнасянето на въззивния съд съответства на практиката на ВКС.

Производството пред Варненския районен съд е образувано по искова молба на Н. К. К. срещу М. Г. Х., с която са предявени в условията на евентуалност иск по чл. 21, ал. 4 СК и по чл. 23, ал. 1 СК. Според изложеното в исковата молба, пет месеца след сключване на брака между страните, ищецът е закупил чрез покупко-продажба недвижим имот /на етап груб строеж/ и представляващ апартамент №207 с административен адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] който съгласно действащата момента нормативна уредба попада в обхвата на съпружеска имуществена общност предвид приложимия законов режим на общност. Навеждат се твърдения за липса на принос от ответницата в придобиването на процесния имот, както и че паричните средства послужили за закупуването му, били изцяло на ищеца, придобити преди брака му с ответницата.

С отговора на исковата молба, ответникът М. Х. е признала наличието на пълна трансформация на лично имущество и вложени от ищеца лични средства в придобиването на имота. Доколкото решението ще се постанови при признаване на иска, счита, че е налице хипотезата на чл. 78, ал.2 ГПК, като тя не следва да бъде осъждана да заплаща разноски, а същите следва да останат за сметка на ищеца.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, съобрази следното:

Възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на установените в чл. 78, ал.2 ГПК две изисквания - с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги конкретна с оглед фактите по делото и се извършва от съда, разглеждащ спора по същество.

Настоящият състав намира, че поведението на ответницата в хода на бракоразводното производство не може да се квалифицира като оспорване на собствеността. Предявеният от нея насрещен иск касае ползването на семейното жилище, като наведените твърдения, че то е придобито по време на брака и семейството живее в него отговарят на фактите по делото. В брачното производство съдът предоставя ползването на семейното жилище на единия от съпрузите в зависимост от наличието на различните хипотези, посочени в разпоредбата на чл. 56 СК. В хода на този процес съдът не може да разрешава спора дали е индивидуална собственост на единия съпруг ако е придобито по време на брака чрез възмездна сделка.

Предвид изложеното, твърденията на М. Х. в бракоразводния процес, че са налице предпоставките за предоставяне ползването на семейното жилище, и заявената в тази връзка претенция, не могат да се възприемат като оспорване на правата на Н. К., заявени за защита по настоящото дело. Следва да се има предвид, че понятията „семейно жилище“ и „жилище в режим на съпружеска имуществена общност“ са различни и не трябва да се смесват.

От друга страна, според практиката на ВКС, обективирана в определение №507 от 25.07.2013г. на ВКС по ч. гр. д. №2174/2013г. и определение №3947/26.08.2024г. по гр. дело ч. гр. дело №1399/2024г. на ВКС, постановени в производство по чл. 274, ал.3 ГПК, се приема, че изхождайки от предмета на спора, свеждащ се до оборване на законовата презумпция за общност на придобито имущество по време на брака, поведението на ответника е без значение за завеждане на иск по чл. 23, ал. 1 СК, тъй като оборването на законовата презумпция за съвместен принос съгласно чл. 21, ал. 3 СК при придобиване на недвижимо имущество може да бъде установено единствено чрез доказване противното от заинтересования съпруг с иск по чл. 23, ал. 1 СК. Посочва се, че друг начин и ред за извънсъдебно уреждане и оборване на този съвместен принос и признаване на пълна трансформация в придобиването на общия имот от единия съпруг чрез негово лично имущество по чл. 22, ал. 1 СК или друго лично имущество, не съществува.

Следователно, доколкото в настоящия случай, единственият начин за установяване на правата на ищеца върху недвижимия имот е с признаването на преобразуване на лично имущество, като по този начин се оборва презумпцията за имуществена общност за двамата съпрузи, то се налага изводът, че ответницата Х. не би могла да даде повод за завеждане на исковете по чл.21, ал. 4 СК и по чл. 23, ал. 1 СК, а признаването на същите е основание да се приеме, че разноските по делото съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК следва да се поемат от ищеца поради наличието и на двете кумулативни предпоставки.

По изложените съображения, изводите на въззивния съд се явяват неправилни, поради което обжалваното определение следва да се отмени, като на негово място се постанови друго, с което първоинстанционното решение се измени в частта за разноски като на осн. чл. 78, ал.2 ГПК се отхвърли искането на Н. К. за присъждане на такива.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.