Определение № 783 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 61/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 107 от 03.09.2025 г. по в. т. д. № 81/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 132 от 25.11.2024 г., постановено по т. д. № 74/2024 г. по описа на Окръжен съд – Плевен (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 29 от 10.03.2025 г.) в частта, с която касаторът е осъден да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ при условията на ексцес на П. Е. Б. сумата 90 000 лв. (при предявен частичен иск за 100 000 лв. от общо 300 000 лв.) – обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и сумата 10 946.12 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди, настъпили вследствие на допълнителни усложнения и лечението им след претърпени телесни увреждания в резултат на ПТП от 06.07.2018 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху сумите, считано от 28.12.2023 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно поради материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и необоснованост. Оплакванията са срещу преценката на решаващия съдебен състав за наличието на подлежащ на обезщетяване ексцес (че по делото е установено настъпването на такова състояние при ищцата, което не е било предвиждано при определяне на първоначалното обезщетение от съда, както и не е било обсъждано като такова, което със сигурност ще настъпи). Според касатора съдът се е отклонил от правилото, че на обезвреда подлежат само вреди, за които е доказано, че са възникнали в пряка причинно-следствена връзка с деликт и вече не са компенсирани, с което е нарушил чл. 45 ЗЗД и чл. 51 ЗЗД. Оспорва се и преценката на въззивния съд относно размера на присъденото парично обезщетение, като завишен и определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД. По подробно изложени съображения се моли въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. При какви критерии се извършва преценката за наличие на ексцес след предходно съдебно решение за обезщетяване на неимуществени вреди?; 2. Кои обективни признаци на негативно състояние на здравето, настъпило след изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, го определят като ново в случаите, когато това негативно състояние е изява на хронично заболяване, възникнало поради травмите, и известно при определяне на първоначалното обезщетение?; 3. Кои обективни елементи отличават ексцеса в проявлението му съгласно легалната дефиниция, в случаите при които новото състояние е изява на хронично заболяване, проявяващо се като такова и по необходимост с периодични изяви на обостряне, и не е доказано, че може да се прояви по начин, различен от този, определящ заболяването като хронично?; 4. Необходимо условие ли е, за да се приеме за ново или да е съществено едно негативно състояние, произтичащо от травма от деликт, то да не е характерно за хронично заболяване, произтичащо от същата травма, и да представлява друго, нехарактерно за хроничното състояние?; 5. Дали в случаите на хронично състояние неговият медицински характер изключва неизбежно настъпващите последващи вреди като проява на ново, респ. съществено утежняване, без оглед на това, кога и как ще се проявят, и тази неизбежност изключва ли определянето на последващата изява на състоянието като ексцес?; 6. Дали обострянето на хронично заболяване представлява ново или съществено влошаване на здравето, намиращо се в причинна връзка с травма от произшествието, и това обостряне представлява ли ексцес? и 7. Кои са определящите критерии при прилагането на чл. 52 ЗЗД в случаите на претенция за компенсиране на вреди от ексцес за определяне на справедливо обезщетение, и следва ли да се извърши преценка на новоизявило се състояние спрямо предходните обстоятелства, определящи травмата, съответно – следва ли съдът, за постигане на равна мяра в справедливостта при компенсиране на сходни претенции за вреди, да съобрази формираната съдебна практика, чрез съпоставяне на тежестта на травмите, определяща размера на присъденото обезщетение? По отношение на всички въпроси касаторът сочи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а допълнителният критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, твърдян по третия въпрос, е обоснован с позоваване на решение № 307 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 773/2012 г. на ВКС, IV г. о. Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от П. Е. Б., чрез процесуален пълномощник, със становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, както и че решението е правилно и обосновано и следва да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 oт ЗAдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат, въззивният съд е извършил преценка на доказателствата и установените от тях факти и след обсъждане на поддържаните във въззивното производство доводи и възражения на страните е достигнал до извод, че е налице ексцес, тъй като е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищцата в сравнение със състоянието, при което ѝ е било присъдено обезщетение с решението по предходно воденото т. д. № 212/2019 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, както и че влошаването на здравословното състояние се намира в причинна връзка с увреждането и причинява на ищцата нови неимуществени и имуществени вреди, необезщетени до този момент. Въз основа на постановките в т. 10 на ППВС № 4/30.10.1975 г. и практиката на ВКС, съответно цитирана, решаващият съдебен състав е посочил, че от значение за основателността на исковите претенции е да се съобразят мотивите на решението по т. д. № 212/2019 г. на Окръжен съд – Плевен, за да се установи, за какви вреди е обезщетено пострадалото лице. В тази връзка въззивният съд е приел, че действително има данни болестното състояние „ликворея“ да е съществувало по време на разглеждането на т. д. № 212/2019 г. на Окръжен съд – Плевен, но същото е било обсъждано само от гледна точка на причиненото от него заболяване от менингит, по повод на което ищцата е била лекувана в инфекциозна клиника при УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ за периода от 14.10.2020 г. до 26.10.2020 г.; Състоянието е утежнено, тъй като е довело до ново, оперативно лекувано състояние – констатирани са проявни форми на „назоликворея“ от дата 08.12.2020 г., която следва по време на проявлението си датата на приключване на съдебното дирене по т. д. № 212/2019 г. (05.11.2020 г.), и която не е съобразявана от Окръжен съд – Плевен при постановяване на решението му; Съгласно заключението на СМЕ след първата оперативна интервенция в Клиника по неврохирургия на ВМА в периода 25.02.2019 г. – 08.03.2019 г. и при изписването пациентката е била без данни за ликворея, след тази оперативна интервенция горното заболяване е рецидивирало, наложила се нова оперативна интервенция на 08.12.2020 г. и след нея вече липсват данни за последваща ликворея. Съдът е приел, че така установената назоликворея представлява ексцес, защото е извършена втора оперативна интервенция след приключване на съдебното дирене по т. д. № 212/2019 г., която е довела до нови болки и страдания, подлежащи на отделно обезщетяване. Отчетено е и становището на вещото лице, че състоянието назоликворея е окончателно преодоляно с операцията от 08.12.2020 г., като при определяне на обезщетението следва да се има предвид сложността на тази оперативна интервенция и свързаните с нея болки и страдания, както и продължителността на оздравителния период от около един месец. Относно хроничния параназален синуит въззивният съд е кредитирал заключението на вещото лице д-р К., съгласно което това състояние е диагностицирано за пръв път в етапната епикриза, издадена от Клиника по неврохирургия при МБАЛ „Свети Иван Рилски“, [населено място], където ищцата е била хоспитализирана за периода 30.06.2023 г. – 07.07.2023 г. с цел хирургично лечение на заболяването. При тази хоспитализация на ищцата е била извършена операция на 03.07.2023 г., при която са отворени предните клетки на етмоидалната кост и синуса на челната кост вдясно, евакуирана е насъбралата се гнойна колекция и след антисептична промивка е възстановена цялостта на челната пазуха (с перикраниум, синтетична дура, фибриново лепило, титаниева плака); предвид получените анатомични промени на черепа и околоносните кухини, пълното излекуване на това състояние е малко вероятно; възможни са последващи оперативни интервенции, които обаче само могат да облекчат протичането му; профилактиката на това заболяване (на бъдещи обостряния) изисква спазване на хигиенен режим с избягване на простуди, запрашена среда, контакт с инфекциозно болни и пр.; състоянието, свързано с хроничния параназален синуит се е подобрило, но предвид анатомичните промени на околоносните кухини не може да се изключи вероятността от клинични рецидиви и необходимостта от съответно лечение - антибиотично и/или хирургично. Относно третото състояние – вагинална дисбактериоза, въззивната инстанция е приела, че същото се намира в причинна връзка с второто придобито заболяване – хроничния параназален синуит. Поради необходимостта от периодично лечение с антибиотици, които нарушават влагалищната микрофлора, то увеличава риска от полово предавани инфекции и води до негативни последици за женското здраве и за репродуктивните функции; касае се за влошено здравословно състояние, което е свързано с последиците от причинените на ищцата телесни увреждания в резултат на процесното пътнотранспортно произшествие; прогнозата на вещото лице е за възможност от рецидив, като следствие от вероятния клиничен рецидив на хроничния синуит и свързаната с него нужда от масирано антибиотично лечение, което вероятно ще съпътства ищцата и за в бъдеще, и тя ще търпи болки и страдания поради това нейно периодично повтарящо се състояние. По отношение на обезщетението за вредите от влошаване на здравословното състояние на ищцата, което се определя по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, съставът на въззивния съд е посочил, че съобразява трите горепосочени състояния, характера и тежестта на усложненията, интензитета, степента, продължителността на болките и страданията, обстоятелството, че някои от тях продължават, момента на настъпване на усложненията, прогнозата на вещото лице за тях и периода на търпените болки и страдания, неудобства и притеснения, включително от болничен престой и оперативни интервенции, възрастта на ищцата (26 год.), нивата на застрахователно покритие и обществено-икономическите условия, поради което и доколкото неимуществените вреди могат да бъдат обезщетени с паричен еквивалент, изискването за справедливо обезщетяване на ищцата за установените неимуществени вреди, настъпили в резултат на ексцес, ще бъде постигнато с определяне на обезщетение в общ размер от 90 000 лв. Въззивният съд е намерил за основателен и иска за претърпените от ищцата имуществени вреди във връзка с така установеното влошаване на здравословното ѝ състояние и наложилите се за неговото лечение оперативни интервенции и употреба на лекарствени средства, като въз основа на допълнителното заключение на вещото лице, сравнило заявените разходи за медицинско обслужване и консумативи и приложените по делото разходо-оправдателни документи, е формиран извод за тяхното реално извършване в размер от 10 946.12 лв. и пълната им относимост към диагностиката, медицинското проследяване и лечение на допълнително търпените вреди. Относно приложното поле на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд намира следното: В служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 50018 от 18.07.2023 г. по т. д. № 2255/2021 г. на ІІ т. о. по въпроса - по какви критерии се извършва преценката за наличие на ексцес след предходно съдебно решение за обезщетяване на неимуществени вреди, е дадено разрешение, основано на задължителните постановки на т.10 от ППВС № 4/1975 г., а именно: Принципът за пълно обезщетяване за понесените при непозволено увреждане вреди ( чл. 51, ал. 1 ЗЗД ) води до извода, че ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание. Обезщетение не се дължи, когато при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и съобразено от съда. С оглед горното, за да се прецени дали нововъзникналите неимуществени вреди са били предвидени и съобразени от съда при постановяване на предходното съдебно решение следва да се направи съпоставка между доказаните обстоятелства, представляващи основание на иска, и мотивите на съдебния акт относно обема на понесените неимуществени вреди, за които е присъдено обезщетението. Искът може да се приеме за неоснователен само при наличие на идентичност между нововъзникналите вреди и тези, които са признати за подлежащи на обезщетяване с влязлото в сила решение. Принципната възможност в бъдеще да настъпят допълнителни вредоносни последици, дори да е установена в първия исков процес, сама по себе си не е достатъчна, за да се отрече правото на обезщетение в хипотеза на ексцес. Необходимо е именно конкретно проявилите се впоследствие вреди да са били съобразени от съда при определяне на първоначалното обезщетение и да са обосновали неговия размер. Съгласно трайната практика на ВКС (вж. решение № 161 от 17.01.2013 г. по т. д. № 1040/2011 г. на І т. о.) на обезщетяване подлежат и всички последващи вреди, които не могат да се квалифицират като влошаване на здравословното състояние, но са пряка и непосредствена последица от деликта и за тях не е присъдено обезщетение – например такива, търпяни вследствие на проведено лечение за подобряване и възстановяване на състоянието на пострадалия. Съобразно посоченото от касатора решение на ІV г. о. на ВКС, при ексцес за увредения възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Предвид горните разрешения в практиката на касационната инстанция, липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, свързани с наличието на ексцес, както поради това, че въззивното решение е постановено в съответствие с цитираната, вкл. от касатора, съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и поради това, че по всички въпроси касаторът се позовава на допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е налице. Хроничното заболяване е частна хипотеза, вид проявление на търпените неимуществени вреди, във връзка с което няма основание за отделно тълкуване по правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, още повече, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед критериите, указани в т. 4. от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. В конкретния случай хроничният характер на новопроявените последици от увреждащото събитие са съобразени при определяне на обезщетението. Следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид както прогнозите, свързани с процесните неимуществени вреди, така и прогнозите за състоянието на ищцата, въз основа на които е определено първоначалното обезщетение за неимуществени вреди, като е констатирал, че вредите, предмет на настоящото дело, не се припокриват с вече обезщетените. Няма отклонение от практиката на ВКС и по приложението на чл. 52 ЗЗД, а такова не се и сочи от касатора. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка. При този изход от спора в полза на адв. Петя К. – процесуален пълномощник на ответницата по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ в настоящата инстанция в размер на 960 евро с ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение