Определение № 1580 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3572/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 12818/08.06.2022 г. на М. В. И. и Е. В. И., чрез процесуалния представител адвокат В. В., и касационна жалба с вх. № 15069/06.07.2022 г. на Е. Е. Г. и А. З. В., чрез процесуалния им представител адвокат М. З., срещу въззивно решение № 573/19.04.2022 г. по в.гр.д. № 3818/2021 г. на Апелативен съд - София. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационна жалба на М. И. и Е. И. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли преценката дали построеното в един имот увеличава неговата стойност да се извършва винаги конкретно и въз основа на обективни критерии; 2. Налице ли е процесуално нарушение, когато се признават подобрения и се признава право на задържане, когато увеличената стойност на имота с и без тези подобрения се основава на заключение по съдебно-техническа експертиза, която не е извършила проучване на пазара и не констатира състояние на имота без извършени подобрения; 3. Допустимо ли е да се присъди увеличена стойност на недвижим имот, при положение, че липсват обективни критерии и конкретни доказателства, които да доказват извънредни подобрения по вид, стойност, материал, обем, време на извършване; 4. Относно естеството на понятието „подобрение“ по чл. 72 ЗС. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационна жалба на Е. Г. и А. В. се поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с последното се поставят следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да осигури спазването на принципите за диспозитивното и служебното начало като не допуска разглеждането и произнасянето по въпроси, вкл. и с аргументи, които не са поставени от страните в процеса и не са в приложение на императивна материалноправна норма; 2. Длъжен ли е въззивният съд да осигури равенството на страните в процеса и да не поставя страните в положение на процесуална изненада; 3. Длъжен ли е въззивният съд да не обосновава решението си с въпроси и документи, които не са въведени от страните в процеса, с което препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да изложат своите аргументи срещу това; 4. Относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните; 5.Представянето на собственика пред ползвателя представлява ли заявяване на правата му на собственост върху имота; 6. Многократното и необезпокоявано влизане и пребиваване на собственика в имота със съгласието на ползвателя представлява ли признаване на правата му като собственик и представлява ли то упражняване на владение/ползване върху вещта; 7. Може ли новият собственик на имота - съгласил се да придобие имота при условията на запазено право на ползване, да упражнява правомощието си да ползва собствеността чрез форми на ползване, които не влизат в противоречие със закона и добрите нрави; 8. Възможно ли е голият съсобственик да ползва имота в идеалните части, върху които ползвателят няма запазено право на ползване и в периода на действие на запазеното ограничено вещно право на ползване и влизанията му в имота със съгласието на ползвателя представлява ли такова ползване/владение; 9. Правото на ползване на ползвателя включва ли възможността за едновременно упражняване на фактическо владение от страна на собственика (или трето лице); 10. Възможно ли е едновременно упражняване на право на ползване от ползвателя и на фактическо владение от страна на собственика (трето лице); 11. Представлява ли признание на правата на собственика безпрепятственото му допускане в имота от страна на ползвателя; 12. Представляват ли безпрепятствените влизания и неограниченият по време престой на собствениците (ответниците) в имота упражняване на владение от тяхна страна. Подадените касационни жалби са насочени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. ал. 1 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 265940/30.09.2021 г. по гр. д. № 5807/2018 г. на Софийски градски съд. Постановено е друго, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на ответниците Е. Е. Г. и А. З. В., че ищците М. В. И. и Е. В. И. са носители на правото на собственост по наследство от В. Н. И. върху недвижим имот с идентификатор ***** - апартамент № 21, с адрес [населено място],[жк], [улица], със застроена площ от 119 кв. м./подробно описан/. Ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на посочения недвижим имот при условие, че М. В. И. и Е. В. И. заплатят на Е. Е. Г. и А. З. В. сумата от 102 000 лева - полезни разноски, направени за имота от Е. Г. и А. В., за която сума е признато право на задържане на имота по реда на чл. 72, ал. 3 ЗС. Въззивният съд е приел за установено, че Л. Н. е била омъжена за Н. Н., починал на 29.10.1992 г. Л. Н. е починала на 19.11.2008 г. В. Н. И. е син на Л. и Н. Н. и е починал на 12.03.2011 г. Ищците са наследници по закон /деца/ на В. Н. И.. Съгласно НА № 102/1996 г. Л. Н. е дарила на сина си В. И. 3/4 ид. ч. от процесния недвижим имот, като е запазила пожизнено право на ползване на имота. Видно от НА № 200/2002 г., В. И. е продал целия гореописан апартамент на Г. Л. Я., като продавачът е поел задължение да предаде владението на имота от 10.04.2002 г. Удостоверено е правото на ползване върху имота от Л. Н.. С НА № 178/2002 г. Г. Я. и съпругата му Ц. Я. са продали на Е. Г. процесния апартамент, като в нотариалния акт е посочено, че върху 3/4 ид.части е налице пожизнено право на ползване в полза на Л. Н.. С влязло в сила на 27.10.2006 г. решение по гр.д. № 738/2002 г. на Софийски градски съд е прието за установено по иск на В. И. против Г. Я., предявен на 28.05.2002 г., че сключената помежду им сделка, обективирана в НА № 200/2002 г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 СК /отм./, поради липса на съгласие от страна на съпругата на продавача Н. К. за продажба на жилището. Между страните е било висящо и гр. д. № 38287/2009 г. по описа на Софийски районен съд, образувано по иска на Е. Г. и А. В. против В. И. по чл. 108 ЗС за предаване владението на процесния апартамент, което е прекратено поради направен отказ от иск, видно от определение от 20.12.2010 г. Исковата молба по това дело е била вписана на 04.12.2009 г. Съгласно писмо на Столична община, Дирекция "Общински приходи", процесният имот бил деклариран като собствен на В. И. със запазено право на ползване в полза на Л. Н.. На 11.04.2002 г. имотът е деклариран като собственост на Г. и Ц. Я. с по 1/2 ид. ч., като 3/4 ид. ч. от правото на ползване върху него са декларирани за Л. Н.. На 31.07.2003 г. е декларирано прехвърляне на имота, като за собственици са посочени Е. Г. и А. В. и е вписано правото на ползване върху 3/4 ид. ч. в полза на Л. Н.. Е. Г. е заплатил данъчни задължения за припадащата му се 1/8 ид.ч. от имота до края на 2019 г., а А. В. за припадащите и се 1/8 ид. ч. - до края на 2017 г. Съгласно съдебно-техническата експертиза в апартамента има изпълнени видими и скрити СМР, описани в заключението. Според вещото лице разноските за изпълнените подобрения към 2018 г. са в размер на 22 100 лева. Към момента на изготвяне на експертизата стойността на процесния имот без извършените подобрения е в размер на 257 200 лева, а с изпълнени подобрения - 359 200 лева. Въззивният съд е приел за безспорно, че В. И. е бил собственик на процесния имот по наследство и дарение от 1996 г. На 09.04.2002 г. В. И. се разпорежда с правото на собственост върху процесния имот чрез покупко-продажба, обективирана в НА № 200/1996г. в полза на Г. Я., като към този момент и двете страни по сделката са били обвързани в брак. С решението по гр. д. № 738/2002 г. тази сделка е обявена за нищожна. То има задължителна сила и обвързва и неучаствалата съпруга Ц. Я., тъй като по спора за нищожност на договора за покупко-продажба съпрузите са необходими другари. Нищожната сделка не е породила вещнопрехвърлителен ефект. Обстоятелството, че праводателите на ответниците не са придобили права върху процесния имот в материалноправен аспект рефлектира и върху ответниците, тъй като същите са сключили договор за покупко-продажба на имота с несобственици, поради което не са придобили вещни права. Сделката между ответниците по делото Я. и Е. Г., съответно неговата съпруга А. В., е сключена в хода на процеса по гр.д.№738/2002г. и на основание чл. 226, ал. 2 ГПК решението обвързва правоприемниците. В. И. не е прехвърлил валидно притежавано от него право на собственост върху имота и ответниците не са станали собственици на същия на това придобивно основание. Неоснователно е позоваването им на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Установено е по делото от свидетелските показания, че ответниците са в имота от м. 11.2013 г., докато исковата молба по настоящото дело е предявена на 30.04.2018 г. Следователно периодът на фактическа власт върху имота е по-кратък от законоустановения срок, необходим за придобиване на недвижим имот по давност. В периода от 07.06.2002 г. до 19.11.2008 г. в имота е имало вещен ползвател - Л. Н.. Вещният ползвател упражнява право на ползване и на владеене на имота като част от отстъпените му правомощия на собственика.Упражняването от вещния ползвател права върху имота са правомощия, част от правото на собственост, а не фактически отношения върху имота, каквото е владението за придобиване на права /своене/.С оглед своите права вещният ползвател не държи имота за владелец. По делото не се доказва вещният ползвател да е преобърнал своето вещно ползване върху имота в държане в полза на ответниците. Ето защо твърдението на ответниците, че са придобили право на собственост поради упражнявано давностно владение още приживе на Л. Н. е неоснователно. Не се установява по делото и след смъртта на последната те да са упражнявали фактическа власт върху процесния имот преди м.11.2013 г. Следователно възражението за придобиване на имота по давност е недоказано. И щците са собственици на процесния имот като наследници на В. И.. Ответниците не доказват основание за владение на имота, противопоставимо на ищците. Ответниците Е. Г. и А. В. са били добросъвестни владелци, тъй като сключеният от тях договор за покупко-продажба е валиден и те не са знаели, че техният праводател не е собственик на процесния имот. Към момента на сключването на сделката между Г. Я. и Е. Г. - 07.06.2002 г. исковата молба по гр. д. № 738/2002 г. по описа на Софийски градски съд не е била вписана и не е била дадена гласност на оспорването на правата на Г. Я.. Следователно към момента на сключването на сделката ответниците се явяват добросъвестни и по-късното узнаване на споровете за собственост на процесното жилище не ги прави недобросъвестни. Те имат права на добросъвестни владелци и по отношение на направените от тях разноски за ползване и подобряване на имота. В отговора на исковата молба описаните от ответниците СМР имат характер на подобрения, тъй като водят до увеличаване стойността на имота. Не се твърди и разноските да са направени след получаване от ответниците на препис от исковата молба по настоящото дело. Съгласно съдебно-техническата експертиза към момента на предявяване на иска и на извършване на оценката тези процесни СМР са трайно монтирани и съществуват на място. От свидетелските показания е установено, че след смъртта на В. И. процесното жилище е било недобре поддържано, запуснато и за да бъде годно за живот, на същото се е налагало да бъде извършен ремонт. След влизането си в имота през 2013 г. ответниците са направили голям ремонт, включващ и смяна на инсталации, подови настилки, прозорци, врати и др. Извършеният от тях ремонт увеличава стойността на процесното жилище, според неоспорената съдебно-техническа експертиза, със сумата 102 000 лева, като за тази сума възражението на ответниците за задържане на имота следва да бъде уважено, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по формулираните от касаторите Е. Е. Г. и А. З. В. първи, втори и трети въпрос относно задължението на въззивния съд да осигури спазването на принципите на диспозитивното и служебното начало и равенството на страните в процеса. Въззивното решение е постановено в съответствие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК, съгласно което извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съобразена е и цитираната от касаторите съдебна практика /решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, I г.о. и др./, съгласно която в своята дейност съдът трябва да съблюдава основните начала на гражданския процес, посочени в чл. 5-13 ГПК, както и връзката между тези начала. Когато установява истината по делото, съдът същевременно следва да осигури спазването на принципите за диспозитивното и служебното начало, както и принципът за равенството на страните в процеса. Със своите действия съдът не трябва да поставя страните в положение на процесуална изненада, тъй като по този начин е възможно да превиши служебното начало и да основе решението си на факти, които не са въведени в процеса и по които няма спор между страните, както и да препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да ангажират доказателства. В случая въззивният съд не е променил заявените от страните обстоятелства, факти и петитум, като е разрешил настоящия правен спор при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Не може да бъде допуснато касационно обжалване във връзка с четвъртия поставен от Е. Е. Г. и А. З. В. процесуалноправен въпрос. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Не може да се допусне касационно обжалване по седмия, осмия, деветия и десетия въпрос от изложението към подадената от касационна жалба от Е. Г. и А. В., касаещи възможността приобретателят да осъществява фактическа власт върху недвижим имот при наличие на учредено право на ползване в полза на трето лице. Посочените въпроси са поставени при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивната инстанция. В случая въззивният съд е приел, че в периода от 07.06.2002 г. до 19.11.2008 г. в имота има вещен ползвател - Л. Н.. Ответниците са в имота от м. 11.2013 г., докато исковата е предявена на 30.04.2018 г. Следователно периодът на фактическа власт върху имота е по-кратък от законоустановения срок, необходим за придобиване на недвижим имот по давност. Съдът не е приел упражняване от ответниците на фактическа власт върху имота при наличие на учредено право на ползване на Л. Н.. Той е приел, че не е установено Л. Н. да е упражнявала държане на имота за ответниците като е владяла срещу собствениците. Не е доказано вещният ползвател да е преобърнал своето вещно право на ползване върху имота в държане в полза на ответниците. Ето защо тези въпроси не могат да се приемат за относими.Пети, шести, единадесети и дванадесети въпрос /дали ползвателят е признал правата на собственика /купувач/, съответно дали безпрепятствените влизания и престой на новите собственици в имота представляват упражняване на владение от тяхна страна/ също не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване. Те касаят факти по настоящия правен спор и изискват преценка на доказателствата по делото, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК. Те не съдържат общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Основните изводи на въззивния съд са свързани с приетото от него, че ответниците Г. и В. са установили фактическа власт върху имота през месец ноември 2013г. и упражненото от тях владение от този момент е за срок, по-кратък от изискуемия в закона за придобиване по давност на правото на собственост върху имота. Не е налице твърдяното от касаторите М. В. И. и Е. В. И. основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с формулираните от тях първи и четвърти въпрос относно естеството на понятието „подобрение“ по смисъла чл. 72 ЗС и извършването на преценка дали построеното в един имот увеличава неговата стойност. Съдът е съобразил практиката на ВКС, съгласно която разпоредбите на чл. 72 и 74 ЗС регулират правоотношенията, породени от неоснователното обогатяване на собственика с подобренията, извършени от владелеца на вещта. Подобренията представляват извършени от владелеца промени във вещта, които водят до увеличаване на стойността й. Преценката дали построеното в един имот увеличава неговата стойност следва да се извършва винаги конкретно. Стойността на един имот следва да се счита за увеличена, ако вследствие на подобренията пазарната му цена се е увеличила, т.е. при евентуално извършване на разпореждане или извличане на граждански плодове, собственикът би получил по-висока цена от тази, която би получил преди извършване на подобренията. Критериите, въз основа на които се извършва преценката, са обективни /решение № 50/10.07.2017 г. по гр. д. № 3675/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 46/18.03.2015 г. по гр. д. № 5692/2014 г. на ВКС, І г.о./. В този смисъл са и възприетите от въззивната инстанция правни и фактически изводи, съгласно които след влизането си в имота през 2013 г. ответниците са направили голям ремонт, включващ и смяна на инсталации, подови настилки, прозорци, врати и др. Извършеният от тях ремонт увеличава стойността на процесното жилище със сумата от 102 000 лева, поради което за тази сума възражението за задържане на имота по чл.72,ал.3 ЗС е основателно. Предвид изложеното по посочените въпроси не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираната от касаторите съдебна практика. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по втория въпрос относно произнасянето на съда по наведено от ответниците възражение за право на задържане, когато съдебно-техническата експертиза не е извършила проучване на пазара и не е констатирала състояние на имота без извършени подобрения, както и по третия въпрос за възможността да се присъди увеличената стойност на недвижим имот, при липса на конкретни доказателства за извършените подобрения. Въззивният съд е кредитирал заключението на техническата експертиза и събраните доказателства. Приел е за основателно и доказано възражението за извършени подобрения. Така поставени, въпросите изискват извършване на преценка на събраните доказателства и приетите за установени факти по делото, както и на правилността на въззивното решение, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Ето защо по тях не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Следва да се посочи, че касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационните жалби основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.