Определение № 3063 от 13.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., ЕГН [ЕГН], чрез определения му по реда на ЗПрП процесуален представител адвокат Г. Д., против определение №15443 от 04.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 10096/2024г. на Софийски градски съд, ЧЖ-VI-Ж, с което е била оставена без уважение частната му жалба против определение от 05.08.2024 г., постановено по гр. д. № 20377/2024 г. на СРС, 151 състав, с което е прекратено поради недопустимост производството по предявения от жалбоподателя срещу ВКС осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като липсвал идентитет между по- рано заведените от него дела и настоящото гр. д. № 20377/2024 г. на СРС, 151 състав. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на иска му. В изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване на определението по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и от процесуално легитимирана страна- с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. Исковото производство по гр. д. №20377/2024г. на СРС, 151 състав, е започнало по предявен от Е. М. против Върховния касационен съд осъдителен иск за заплащане на сумата от 24000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода 06.12.2019г.-01.04.2024г., причинени от противоправно бездействие на служители на ответника, изразяващо се в неразглеждане на подадената от ищеца касационна жалба с вх. № 4554/12.08.2019 г. на ВКС срещу постановената по ВНОХД № 102/2018 г. на АСпНС присъда. В обстоятелствената част на исковата молба е заявено, че КНОХД №1018/2019г. на ВКС било образувано за проверка на правилността на постановената от апелативен съд осъдителна присъда срещу ищеца, но поради неразглеждане на оплакванията в горепосочената жалба ищецът бил осъден по непредявени обвинения. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че е налице идентичност между така предявения иск и по- рано предявения от същия ищец против същия ответник иск, по който е било образувано гр. д. № 60894/2022 г. на СРС, 154 състав, което към настоящия момент е висящо. Посочил е, че идентичността на основанието на двата иска се извежда от обстоятелствената част на исковите молби по двете дела- по гр.д. № 20377/2024г. ищецът сочи като противоправност осъждането му по непредявени обвинения в резултат от неразглеждане от една от подадените срещу апелативната присъда жалби, а по гр.д. № 60894/2022 г. са посочени две противоправни деяния, едното от които е неправилното решаване на делото според обвинителния акт (постановяване на присъда по непредявено обвинение), а другото - неразглеждане на молба по чл. 422 НПК. Според съда обстоятелството, че периодът, за който се твърди да са търпени вредите по двете дела, е различен и този по по-ранното дело се включва в процесния период, не е пречка да се приложи разпоредбата на чл. 126 ГПК, тъй като при деликтния иск съдът не присъжда обезщетение за неимуществени вреди за всеки отделен ден (период), а глобално и по справедливост, като за нов период, започващ след исковата молба по първото дело, вреди могат да се претендират само при твърдение за ексцес, каквото твърдение в случая не е налице. На следващо място съдът е посочил, че и по- рано образуваното и висящо гр.д. № 5050/2022 г. по описа на СРС също е идентично с процесното, тъй като по него ищецът претендира от същия ответник- ВКС заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като сочи като противоправно поведение на ответника осъждането му по непредявени обвинения („нови фактически положения“). По посочените съображения въззивният съд е приел, че процесното дело като по-късно заведено подлежи на прекратяване на основание чл.126 от ГПК, а с оглед недопустимостта на иска искането на ищеца за предоставяне на правна помощ съгласно чл. 24, т. 2, пр. 3 ЗПП е неоснователно, поради което е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно определение. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира, че е налице поддържаното в касационната жалба и изложението основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по въпроса за наличието на идентитет между делата като предпоставка за приложение на разпоредбата на чл.126 от ГПК. Посоченият въпрос е обусловил извода на въззивния съд за недопустимост на производството, като същият е бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което е налице и допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В практиката на ВКС последователно и категорично е изяснено, че отводът за висящ процес по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата, като със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения- антиципира се отвода за пресъдено нещо; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни- противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът, и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. В известни на настоящия състав определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал.3 от ГПК, а именно- определение № 3580/11.07.2024г. по ч.гр.д. № 2484 /24г., ІV ГО; определение № 4137/19.09.2024г. по ч.гр.д.№ 2897/24г., ІV ГО; определение № 4921/31.10.2024г. по ч.гр.д.№ 3777/24г., ІІІ ГО, определение № 680/12.02.2025г. по ч.гр.д.№ 411/25г., ІІІ ГО; изрично се приема, че разликата в периода на претърпените вреди, за които се претендира обезщетение, изключва обективния идентитет между делата и съответно основанието на чл. 126, ал.1 ГПК. Съдът е обвързан от посочения от ищеца правнорелевантен период, за който се претендира обезщетението, а принципът за генерално/интегрално/ обезщетение за неимуществени вреди не лишава претендирания период от качеството му на индивидуализиращ белег на спорното право. Глобалното определяне на обезщетението за неимуществени вреди означава само, че вече присъдените обезщетения по ЗОДОВ за един и същи период трябва да се вземат предвид, когато се претендира обезщетение за същия период за неимуществени вреди, причинени от други незаконосъобразни деяния на държавни органи. Опасността от постановяване на различни решения в случая е преодолима по друг процесуален ред - чрез спиране на производствата по по-късно заведените дела (в този смисъл- определение № 1035/07.03.2024г. по ч.гр.д.№ 699/24 г. по описа на ВКС, ІІІ ГО) или чрез съединяването им по реда на чл.213 от ГПК за съвместно разглеждане и решаване. Частната касационна жалба е основателна. Неправилно въззивният съд е приел, че е налице идентичност между гр. д. №20377/2024г. на СРС, 151 състав, и по-рано образуваните между същите страни- гр. д. № 60894/2022 г. на СРС, 154 състав, и гр.д. № 5050/2022 г. по описа на СРС. Видно от приложената искова молба по гр. д. № 60894/2022 г. на СРС, 154 състав, със същата ищецът Е. М. претендира от ВКС заплащане на обезщетение в размер на 20000 лв. за неимуществени вреди, претърпени в периода 10.10.2022г.-31.10.2022г., поради противоправно бездействие на ответника по жалба №507906/03.10.2022г., представляваща искане по чл.422 от НПК за възобновяване на КНОХД №1018/2019г. на ВКС. Предвид горното липсва съвпадение както между спорното право- предмет на претенцията по гр. д. № 60894/2022 г. на СРС, 154 състав, и предявения иск по гр. д. №20377/2024г. на СРС, 151 състав, така и между периодите, за търпените вреди в които ищецът претендира обезщетение, поради което не са налице основанията на чл.126 от ГПК за прекратяване на производството по по- късно заведеното гр. д. №20377/2024г. на СРС, 151 състав, поради висящността на гр. д. № 60894/2022 г. на СРС, 154 състав. Видно от исковата молба по гр.д.№5050/2022г. по описа на СРС, със същата ищецът Е. М. претендира от ВКС заплащане на обезщетение в размер на 23000 лв. за неимуществени вреди, претърпени в периода 16.04.2020г.-29.12.2021г., поради противоправно поведение на съдии от съда, които нарушили чл.6 от ХОПЕС, тъй като в производството по КНОХД №1018/2019г. по описа на ВКС установили нови фактически положения. С оглед на така формулираната претенция може да се приеме, че основанията на исковете, предявени от Е. М. срещу ВКС по гр.д.№5050/2022г. и гр.д. №20377/2024г. по описа на СРС съвпадат. Различни са обаче периодите, за които ищецът претендира обезщетение, като този по гр.д. №20377/2024г. е по- дълъг и включва периода по гр.д.№5050/2022г. Ето защо в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството извън съвпадащия в двете молби исков период- 16.04.2020г.-29.12.2021г., това определение трябва да бъде отменено заедно с потвърденото прекратително определение на първоинстанционния съд. Делото следва да се върне за продължаване на процесуалните действия за периодите от 06.12.2019г.- 15.04.2020г. и от 30.12.2021г. до 01.04.2024г. За да се избегне злоупотребата с право и по преценка на първоинстанционния съд, заведените дела за различните периоди трябва да бъдат съединени за общо разглеждане или делото за последващ период да бъде спряно до установяване на фактическия състав на непозволеното увреждане. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,