Определение № 60415 от 09.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2207/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „ОЗК Застраховане“, [населено място] срещу решение № 928 от 27.04.2020 г. по гр. д. № 4774/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, ГО, 21 състав решение № 2960 от 23.04.2019 г. по гр. д. № 14542/2018 г., предявеният от Й. Н. П. от [населено място], обл. Пазарджик срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата баба Й. В. Х., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 25.04.2016 г., е уважен за сумата 40 000 лева. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага подробни съображения срещу извода на въззивния съд за неприложимост на § 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ (ДВ бр. 101 от 2018 г.) при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, произтичащи от процесното пътно-транспортно произшествие, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на присъденото обезщетение поради несъответствието му с принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Освен това, счита за недоказани предпоставките за уважаване претенцията на ищеца като лице, което съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по изключение може да бъде обезщетено. Изразява несъгласие и с уважаването на акцесорния иск за заплащане на законна лихва върху застрахователното обезщетение по съображения, че не е изпаднал в забава предвид липсата на отправена до него покана за плащане съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с твърдението, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно установените лимити при определяне размера на обезщетението вследствие на ПТП за широкия кръг правоимащи съгласно ТР 1/2016 г. от 21.06.2018 г., ОСНГТК, ВКС“. Ответникът по касация – Й. Н. П. от [населено място], обл. Пазарджик – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 14.10.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки влязлата в сила присъда № 73 от 12.09.2017 г. по н. о. х. д. № 1392/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, е приел, че на 25.04.2016г., по вина на Д. К. Г., застрахован при ответника ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД по застраховка „Гражданска отговорност“, е реализирано пътно-транспортно произшествие, при което е настъпила смъртта на лицето Й. В. Х. – баба на ищеца Й. Н. П.. По отношение на спорния по делото въпрос за активната материалноправна легитимация на ищеца да претендира обезщетение в качеството му на внук на починалата, решаващият състав е счел, че същият следва да бъде разрешен с оглед постановките на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, според което, освен лицата, посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., по изключение право на обезщетение има и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Предвид показанията на разпитаната по делото свидетелка Т., решаващият състав е приел, че в настоящата хипотеза тези предпоставки са доказани и поради това ищецът следва да бъде възмезден за болките и страданията от загубата на своята баба по реда на чл. 52 ЗЗД, като е преценил, че справедливо в случая е обезщетение в размер на сумата 80 000 лв. Изводът за съществувала особено голяма емоционална и духовна близост между ищеца и неговата баба е направен с оглед категорично установения факт, че ищецът е бил отглеждан от починалата до 16-17 годишната му възраст поради трайно отсъствие на родителите му в чужбина (на работа в Гърция), както и поради това, че същата е била за него единствената морална опора след последвалата смърт и на двамата му родители. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди не следва да бъде съобразено ограничението за максимален размер от 5000 лв., предвидено в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г/. Приел е, че с оглед изричната разпоредба на § 22 от ПЗР на КЗ, за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на действащия Кодекс за застраховането, какъвто е и настоящият случай, се прилага Част Четвърта от отменения Кодекс за застраховането, нормите на която не предвиждат лимит на обезщетенията за неимуществени вреди под този, посочен в чл. 266 КЗ (отм.). Отделно от това, въззивният съд е счел, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ не би могла да се приложи и поради противоречието й с основни разпоредби в материята на задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, доколкото въвежда недопустимо подлимитиране на отговорността на застрахователите, а също и поради противоречието й с правото на ЕС (Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009г.) и практиката на СЕС в тази насока. Решаващият състав е преценил за основателно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата. На база показанията на свидетеля Г. и на заключението на автотехническата експертиза съдът е приел, че наследодателката на ищеца е допринесла в равна степен за настъпване на произшествието, тъй като се е движила по платното за движение, попътно на автомобила, през нощта, при силно намалена видимост поради валеж (нарушение на чл. 108, ал. 1 и 2 ЗДвП). С оглед на това, на ищеца е присъдена сумата 40 000 лв. Настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, доколкото по отношение на него не е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на въпроса за приложимостта на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018г./, е обусловен от фактите по делото (дали застрахователният договор е сключен преди влизане в сила на сега действащия Кодекс за застраховането; налице ли е изрична уговорка между страните по застраховката относно приложимия закон) и от преценката на същите от съда. Следователно, въпросът е относим към правилността на изводите по приложението на материалния закон, проверката на които е предмет на самото касационно обжалване. Отделно от горното, по отношение на този въпрос не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018г./ е напълно ясна и не поражда необходимост от тълкуването й от касационната инстанция. Освен това, по приложението й вече е налице и практика на касационната инстанция – решение № 57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 г. на II т. о., в което е прието, че нормите на сега действащия КЗ, в сила от 01.01.2016 г., и неговите изменения и допълнения – § 95, § 96 и чл. 493а – са неприложими по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, тъй като не притежават обратно действие. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с посочената практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато нито на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед посочения изход на делото, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 600 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой е удостоверено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 918681 от 10.10.2020 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК