Определение № 2287 от 16.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1120/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника (ищец по насрещния иск) „ВиВаСтрой 12“ ЕООД и по насрещна касационна жалба на ищеца „Тракия“ ЕООД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд.

Ответникът оспорва жалбата на ищеца, който не изразява становище по жалбата на ответника.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

I. По жалбата на ответника.

Въззивното решение се обжалва в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, предявеният насрещен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на остатък от възнаграждение за строителни работи по сключен между страните договор за изработка, е частично отхвърлен.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част се обосновава с доводите, че въззивният съд е преразгледал въпрос, решен между страните с влязло в сила решение, а именно относно симулативното посочване в сключените между страните нотариални договори за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти на цена, по-ниска от действителната - с оглед влязлото в сила решение, с което възражение на ищеца за прихващане на претендираното от него вземане за разликата между действителната и посочената в нотариалните актове цена е отхвърлено по съображения, че симулация не е налице.

Изложените доводи не обосновават вероятна недопустимост на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Формираната с влязло в сила решение сила на пресъдено нещо е абсолютна процесуална пречка от значение за допустимостта на повторно предявен иск между същите страни, на същото основание и със същото искане - чл. 299, ал. 1 ГПК. Когато обаче окончателно разрешеният спор има за предмет преюдициално правоотношение с обуславящо значение за съществуването на други правоотношения между страните, силата на пресъдено нещо не е процесуална пречка с последица недопустимост на исковете, съответно решенията, по споровете относно обусловените правоотношения. Евентуалното пререшаване на същия спор в рамките на производството по обусловения иск поради това представлява съществено процесуално нарушение, изразяващо се в незачитане на задължителната сила на влязлото в сила решение - чл. 297 ГПК, което е от значение за правилността, а не за допустимостта на обусловеното решение.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• обвързан ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба пороци като основания за отмяна на неправилно първоинстанционно решение или може служебно да се произнася по такива при условие, че не е нарушена императивна материалноправна норма, и

• следва ли съдът да се съобрази с влязло в сила съдебно решение по спор относно преюдициално за делото правоотношение; формираната СПН по преюдициален въпрос обвързва ли съда, когато, за да се произнесе по съществото, е следвало да съобрази правопораждащ факт, установен или отречен с влязло в сила съдебно решение между същите страни.

Първият от поставените въпроси отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, с оглед изложените за обосноваване на значението му за конкретния спор доводи за липса на оплакване във въззивната жалба на ищеца по въпроса за симулативността на цената във връзка с решаващите съображения на въззивния съд, че такава симулация е налице, поради което с прехвърлените вместо изпълнение недвижими имоти процесното вземане на ответника за възнаграждение за изпълнените строителни работи е погасено в по-голяма част съответно на приетата за установена разлика в цената. Не е налице обаче специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Извода си за симулативност на цената въззивният съд е основал върху събраните доказателства, в частност представената кореспонденция между страните, поради което произнасянето по въпроса за частичната симулативност на договорите е в съответствие със задължителната практика по ТР № 1/2020 на ВКС-ОСГТК и извън хипотезите по посочената от жалбоподателя т. 1 на ТР № 1/2013 на служебно приложение на императивни материалноправни норми и на засилена защита на интереса на отделни категории лица.

Вторият въпрос относно задължителната сила на влязлото в сила решение по преюдициален въпрос също удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед изложените от въззивния съд съображения, посочени по-горе. Посочената от жалбоподателя задължителна и казуална практика на ВКС обосновава наличието и на специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато.

II. По насрещната касационна жалба на ищеца.

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - по въпросите:

• каква е доказателствената стойност на приемо-предавателния протокол (акт обр. 19) и какво е неговото значение за преклудиране на възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение;

• може ли въззивният съд да основе решението си само на избрани от него доказателства, в случая на част от заключение на вещи лица, без да ги обсъди в съвкупност с останалите доказателства, като ясно посочи защо ги отхвърля, а вместо това да обоснове това свое решение, като изложи доводи, за които се изискват специални знания, с каквито съдът не разполага;

• може ли съдът да не приеме заключение на експертиза, въпреки че тя не е основана на липсващи доказателства за факти, на съдебно отречени факти, или такива, опровергани от други доказателства по делото и длъжен ли е да посочи кои доказателства по делото опровергават заключението на вещите лица;

• длъжен ли е съдът във въззивното производство да обсъди всички наведени от страните доводи и събраните по тях доказателства и да изложи мотиви защо ги отхвърля;

• когато част от изпълнените СМР излизат извън обхвата на сключен договор за строителство, може ли възнаграждението за тях да бъде претендирано по реда на чл. 266 ЗЗД или отношенията трябва да бъдат уредени по правилата за водене на чужда работа без пълномощие;

• може ли съдът да присъди възнаграждение по чл. 266 ЗЗД с включен в него ДДС, когато такъв не е бил начислен от изпълнителя по договор за строителство по реда на чл. 86 ЗДДС?

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 във връзка с разясненият по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е включен в предмета на спора. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване същият е поставен във връзка с със съображенията на въззивния съд, че десет от общо единадесетте представени по делото протокола обр. 19 са подписани от жалбоподателя, който не ги е оспорил своевременно и не е предявил при приемането на изпълнението възражения по чл. 264 ЗЗД за недостатъци в изработеното. В касационната жалба обаче не са изложени кореспондиращи на този въпрос оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд в тази насока като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което въпросът остава извън предмета на касационното производство (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК).

По втория и третия въпрос не се установява специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Заключението на комплексната експертиза въззивният съд не е кредитирал частично по съображенията, че в тази част същото е необосновано и се базира на прогнозните количества за труд и материали според проекта и количествено-стойностната сметка, а не върху цялостен оглед на строежа и пълната строителна документация. Поради това не се установява отклонение от установената последователна практика на ВКС, вкл. посочената от жалбоподателя, според която съдът не е длъжен да възприеме експертното заключение, като следва да изложи съответни мотиви за отказа си след обсъждане на останалите относими към съответното обстоятелство доказателства по делото. Що се отнася до правилността на изложените съображения, до чието оспорване в действителност се свеждат оплакванията на жалбоподателя, проверката ѝ, като въпрос от значение за правилността на решението и касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Значимостта на четвъртия въпрос за конкретното производство се обосновава с довода, че въззивният съд не се е произнесъл по заявеното в жалбата възражение, че ищецът като възложител не дължи стойността на СМР, извършени в собствените на ответника обекти след прехвърлянето им и присъждането на възнаграждение за същите води до неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца. С тази аргументация въпросът не отговаря на общото изискване за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1/2009 да е включен в предмета на спора, тъй като това възражение не е направено своевременно - с основния или допълнителния отговор на насрещната искова молба, а едва с въззивната жалба.

По петия въпрос, свързан със съображенията на въззивния съд, че част от процесните СМР, отразени в неподписания протокол обр. 19, са необходими за завършване на сградата, поради което се включват в предмета на договора за строителство, съответно за тях възнаграждението се дължи на основание същия договор, а не на основание чл. 61 ЗЗД съобразно поддържаната от ищеца теза, не се установява противоречие с практика на ВКС съгласно т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочената в тази насока практика по т. д. № 770/2014 г. на II т. о. и цитираната там е неотносима, тъй като разглежда хипотезите на строителни работи, извършени въз основа на нищожен, респ. несключен изобщо, договор за строителство, а не до случаите като настоящия, при които непредвидени в договора работи се явяват необходимо условие за изпълнението на уговореното.

Същите съображения се отнасят и до шестия въпрос, относим към мотивите на въззивния съд, че липсата на издадена от ответника данъчна фактура за вземането в уважения размер е без значение за основателността на иска, доколкото е налице облагаема сделка по смисъла на ЗДДС, а неиздаването на фактура представлява единствено административно нарушение, доколкото противоречието по въпроса се обосновава със същата практика, относима към хипотезите на липса на договор. Освен това въпросът с дадената формулировка не удовлетворява и общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, доколкото не съответства на допълнително изложеното от въззивния съд съображение, че в конкретния случай данъчната фактура не е условие за плащане и с оглед уговорката на страните в този смисъл съгласно анекса от 21.03.2017 г.

С тези мотиви съдът