Определение № 13 от 12.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 3656/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл.396 ал.2 предл.последно ог ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. №10083/20.08.2014 г. от пълномощника на [фирма]- [населено място] срещу определение №1774/ 10.07.2014 г. по ч.гр.д. №2390/14на САС, с което е отменено определение на СГСот 06.06.2014 г. по ч.гр.д. № 7749/14, с което е отказано допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл.127 ТЗ във връзка с чл.125 ТЗ по молба на Е. Е. Калчева и вместо него е постановено друго, с което е допуснато обезпечение при условията на чл. 391, ал.1,т.2 ГПК, след внасяне на парична гаранция от 20 000 лева чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти-собственост на ответното дружество. Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е срещу нподлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 3, т.2 във връзка с чл.396 ал.2, предложение второ от ГПК. За да уважи молбата за обезпечение на иска, съдът се е позовал на изложените в молбата по чл.390 ГПК обстоятелства, подкрепени със съответните писмени доказателства за това, че молителката-ищца по бъдещия иск е наследник на починал съдружник в ответното дружество и имуществените отношения със самото дружество относно стойността на дружествения дял на починалия съдружник не са уредени. Ето защо, съдебният състав е счел бъдещия иск за вероятно основателен и е допуснал обезпечаването му при условията на чл.391 ал.2 ГПК при определяне и на задължение на молителката да внесе парична гаранция от 20 000 лева. В изложение на основанията за опускане до касация се сочат въпросите за недопустимостта на обжалваното определение в частта, с която е наложена възбрана върху целия имот, вместо върху ½ ид.част както е поискано със самата молба, за размера на определената парична гаранция, за наличието на обезпечителна нужда, при положение,че ответноо дружество разполага с достатъчно имущество за обезпечаване изплащането на паричната претенция по бъдещия иск. По отношение на въпроса за недопустимостта на обжалваното определение в частта, с която е наложена възбрана върху целия имот, вместо върху ½ ид.част, както е поискано със самата молба, то липсва основание, да се приеме, че е налице произнасяне свръхпетитум, тъй като в самия петитум на молбата по чл.390 ГПК липсва такова уточнение. В действителност се споменава в обстоятелствената част, че наследодателката, бивша съдружничка в ответното О., е имала дял в размер на половината от капитала на дружеството,съответно е притежавала права върху ½ от имотите му, което обаче не рефлектира, нито върху петитума на молбата, нито върху обезпечителната нужда, доколкото последната зависи от претендирания размер на дружествения дял-522 000 евро и се обезпечава с целия размер на имуществото-собственост на дружеството ответник, а не на съдружниците-физически лица. От друга страна въпросите за размера на определената парична гаранция и за наличието на обезпечителна нужда, при положение,че ответното дружество разполага с достатъчно имущество за обезпечаване изплащането на паричната претенция по бъдещия иск не са въпроси по тълкуването на законова разпоредба и приложението на правна норма въобще, а отговорите им са в зависимост от конкретните факти във всеки отделен случай и се преценяват от съда във връзка с всеки един случай поотделно. Следователно така формулирани тези два въпроса не са правни, а фактически. Липсата на правни въпроси в изложението по чл.284 ал.3, т.1 ГПК възпрепятства последваща дискреция по допълнителните критерии в чл.280 ал.1 ГПК и следователно е основание за отказ от допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение счита, че не са налице предпостаките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касация, поради което