Определение № 979 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4407/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Т. Ц. против решение рег. №901 от 25.6.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №3094 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено решение № 167 от 29.04.2024 г. по гр. д. № 768 по описа за 2023 г. на Софийския окръжен съд, 5-ти първоинстанционен състав. С първоинстанционното решение е признато за установено, че Н. П. М. не дължи на В. Т. Ц. сумата 25 528,02 лв. по изп.д. № 833/2022 г. на ЧСИ В. Ц. поради погасяване на вземането по давност.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съществени процесуални нарушения-основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи явна несправедливост на решението и противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. В противоречие с т.1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. въззивният съд не е дал указания на касатора, както и служебно не е събрал доказателства, установяващи кога Н. П. М. е напуснал територията на страната и кога се е завърнал, каквото твърдение се съдържа още с отговора на исковата молба.

2. В нарушение на разпоредбата на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК съдът не се е произнесъл по представеното и прието по делото удостоверение от ЧСИ Р. М. по изпълнително дело № 69/2009 г. за установяване на новоузнато от касатора обстоятелство.

Н. П. М. застъпва становището, че няма основание за допускане на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срок по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на Н. П. М. срещу В. Т. Ц., в която ищецът е посочил, че с решение № 101 от 21.08.2008 г. по гр. д. № 1308/2006 г.на Софийския окръжен съд, изменено с решение № 167 от 5.8.2008 г. на Софийския апелативен съд, 4 състав, постановено по в.гр. д. № 662/2008 г., е бил осъден да плати на ответника 35 000 лв. обезщетение за причинени вреди от пътнотранспортно произшествие. Решението на Софийския апелативен съд е влязло в законна сила на 11.12.2008 г., ответникът се е снабдил с изпълнителен лист и едва на 17.08.2015 г. за първи път е сезирал ЧСИ М. Б. с искане за образувано изпълнително дело. Описал е извършените по това изпълнително дело действия и е поискал от съда да признае за установено, че останалата от задължението сума от 25 528,02 лв. е погасена по давност.

В отговора на исковата молба В. Т. Ц. е оспорил предявения иск.

Софийският окръжен съд е приел, че давностният срок за вземането е започнал да тече от влизане в сила на решението на Софийския апелативен съд-11.12.2008 г. и е изтекъл на 11.12.2013 г.- още преди образуване на първото изпълнително дело № 7291/2015 г. за принудителното му събиране. Счел е, че възраженията на длъжника в това изпълнително производство не представляват признание на дълга или отказ от изтекла давност, поради което с решението си е признал за установено, че вземането е погасено по давност.

След като ответникът е обжалвал първоинстанционното решение, в публичното заседание на 14.05.2024 г. пред Софийския апелативен съд неговият пълномощник е представил и е поискал да бъде прието по делото удостоверение изх. № 24675 от 13.05.2025 г. по изпълнително дело № 20097900400069 на ЧСИ Р. М., според което това дело е образувано въз основа на същия изпълнителен лист на 5.2.2009 г., а последната молба на взискателя е от 26.06.2012 г. Пълномощникът на В. Ц. е заявил, че за това изпълнително дело е узнал едва когато е получил от предишния адвокат папката с документите на своя клиент и вътре е открил молба за извършване на справка в НОИ, която е до този съдебен изпълнител и по това изпълнително дело. Когато узнал за изпълнителното дело, се снабдил с удостоверението. Пълномощникът на ищеца се е противопоставил на приемането на удостоверението със съображението, че тази възможност е преклудирана. Въззивният съд е приел представеното писмено доказателство като новосъздадено, но в мотивите на решението си изобщо не го е обсъдил. След като вече е приел удостоверението, съдът е бил длъжен или да посочи защо възможността за приемането е била преклудирана и не може да основе решението си на това доказателство, или да го обсъди по същество. Като не е процедирал по този начин, Софийският апелативен съд е разрешил втория въпрос на касатора в противоречие с многобройната и последователна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към спора/решения № 60253/18.11.2021 г. по гр.д. № 2788/2020 г. на IV ГО, № 60253/18.11.2021 г. по гр.д. № 2788/2020 г. на IV ГО, № 87/28.04.2022 г. по гр.д. № 4158/2021 г. на IV ГО на ВКС и много други/. Ето защо по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

По първия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като отсъствието на ищеца от страната не е обстоятелство, което е от значение за изхода на спора, не е посочено от ответника в отговора на исковата молба и не е факт, за който служебно би следвало да се събират доказателства в хипотезите, очертани в т.1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. Претендираната от касатора явна несправедливост на решението, която според него се състои в липсата на наказание за извършен деликт, не може да се окачестви като очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, изречение последно от ГПК. Ето защо и на това основание не може да се допусне касационно обжалване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение