Определение № 1388 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5412/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 19932/14.08.2023 г. (подадена по пощата на 10.08.2023 г.) на Д. Й. С. и С. С. З., като наследници на С. А. С., чрез адвокат А. А., срещу решение № 797 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 838/2023 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 3978 от 14.12.2022 г. по гр. д. № 5909/2021 г. в обжалваната пред въззивния съд част, с която е допуснато извършването на съдебна делба на недвижими имоти - самостоятелни обекти, изградени в поземлен имот с идентификатор * по КК на [населено място], с административен адрес: [населено място],[жк], [улица], представляващи: офис № 2 с идентификатор * и административен адрес: [улица], на първи етаж, със застроена площ от 47.20 кв.м, състоящ се от едно помещение и санитарен възел, при съседни обекти: на същия етаж - , под обекта – няма, над обекта – * и *, както и 2.8426 % ид. ч. от общите части на сградата; апартамент № 5 с идентификатор *, с административен адрес: [улица], на втори етаж, със застроена площ от 57.00 кв.м, състоящ се от антре, дневна, кухня, баня-тоалетна, лоджия, при съседни обекти: на същия етаж - *, под обекта - * и *, над обекта - * и *, заедно с принадлежащото му избено помещение № 5 с полезна площ от 4.20 кв.м, както и 3.4730 % ид. ч. от общите части на сградата; апартамент № 7 с идентификатор *, с административен адрес: [улица], на трети етаж, със застроена площ от 86.00 кв.м, състоящ се от антре, дневна с кухненска част, две спални, дрешник, тоалетна, баня-тоалетна, лоджия, при съседни обекти: на същия етаж - * и *, под обекта - *, *, * и *, над обекта - * и *, заедно с принадлежащото му избено помещение № 7 с полезна площ от 4.20 кв.м, както и 3.4645 % ид. ч. от общите части на сградата; гараж № 2 с идентификатор * и административен адрес: [улица], на първи етаж, със застроена площ от 21.60 кв.м, при съседни обекти: на същия етаж - , под обекта - няма, над обекта - ***, както и 1.3009 % ид. ч. от общите части на сградата, между съделители и при квоти, както следва: 3/12 ид. ч. за Д. Ж. А., 3/12 ид. ч. за Б. Ж. А., действаща чрез своята майка и законен представител Ж. М. Ж., 2/12 ид. ч. за Е. И. К., 2/12 ид. ч. за Д. Й. С. и 2/12 ид. ч. за С. С. З., последните две - наследници на ответника С. А. С., на основание чл. 69 ЗН.

Въззивният съд е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск на Д. Ж. А. и Б. Ж. А. с правно основание чл. 34 ЗС, предявен срещу С. А. С. (починал след даване ход на устните състезания пред първата инстанция и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците му по закон), за делба на недвижими имоти (описани по-горе), изградени в ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място].

С отговора на исковата молба С. А. С. е заявил, че също желае да бъде допусната и извършена делба на наследствените имоти, но е оспорил квотите, посочени от ищците, като е представил нотариално завещание, с което наследодателят А. А. му е завещал притежаваните от него недвижими имоти, вследствие на което неговият наследствен дял е 2/3 ид. ч., а не 1/3 ид. ч. Ответницата по исковата молба Е. И. К. е заявила, че също желае да бъде допусната и извършена делба на наследствените имоти.

Окръжен съд – Варна е приел, че между страните не се спори и се установява от доказателствата по делото, че общите праводатели Д. М. С. и А. С. А. са придобили в режим на семейна имуществена общност (СИО) собствеността върху процесните имоти по силата на договор за учредяване на право на строеж, обективиран в нот. акт № 29, том II, peг. № 1200, дело № 193/31.03.2005 г., и реализиране на суперфицията. Визирал е, че предвид позоваването от С. А. С. на нотариално завещание, с което баща му А. С. А. му завещава притежаваните от него към момента на смъртта му идеални части от имотите, предмет на делбата, ищците са направили своевременно, със становище от 24.02.2022 г., правоизключващо възражение с правна квалификация чл. 42, б. „в“ ЗН. Въззивният съд е намерил това възражение за основателно. Изложил е, че в завещанието изрично е записано, че завещателят задължава сина си да се грижи за него така, както се е грижил до сега, като му осигурява необходимите храна, лекарски грижи и лекарства, средства за отопление и други алименти до края на живота му. Като се е позовал на практика на ВКС, Окръжен съд – Варна е приел, че завещателното разпореждане е нищожно, когато мотивът на завещателя е да се вмени задължение на лицето, на което се завещава имущество, да го гледа и издържа до края на живота му, тъй като се нарушава принципът за безвъзмездност. Завещанието е недействително, когато волята на завещателя е мотивирана от желанието той да бъде гледан и издържан до края на живота му от лицето, на което завещава. Това е така, тъй като завещанието е лично, безвъзмездно и едностранно волеизявление, направено в установената от закона форма. Ако след тълкуване волята на завещателя, съобразно съдържанието на завещанието, се установи, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен под формата на условие или тежест, не е да се надари лицето-бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка, то такова завещание е нищожно като противно на закона и не може да легитимира бенефициера като единствен собственик на имуществото. Съдът е счел, че в конкретния случай волята на завещателя е ясно и точно изразена. Мотивът за извършване на завещателното разпореждане е изразен категорично и той не е да се надари лицето, а да му се вменят задължения за бъдещи грижи и издръжка към праводателя. От съдържанието на завещанието не следва, че то е направено в израз на благодарност или други морални причини, а волеизявлението се прави при една очаквана бъдеща възмездна престация, насочена към грижи за завещателя, които са с материален израз. Волята на завещателя е изразена ясно и недвусмислено и тя е, че той завещава на ответника собствените си идеални части от процесните имоти срещу насрещното задължение от негова страна да се грижи за него така, както се е грижил до момента на завещанието, като му осигурява необходимите храна, лекарски грижи и лекарства, средства за отопление и други алименти до края на живота му. Т.е. не се касае за завещателно разпореждане, направено с тежест по смисъла на чл. 17 ЗН. Действително разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ЗН допуска завещание под условие или тежест. Но както условието, така и тежестта трябва да се изпълнят след смъртта на завещателя, а не приживе, какъвто е настоящият случай. Още повече че с „тежестта“ по смисъла на чл. 17 ЗН завещателят следва да вменява на бенефициера да извърши някакво действие след смъртта му, като правната същност на вмененото в тежест действие трябва да се преценява конкретно. В случая „задължението да го гледа и издържа“ безспорно има имуществен характер и представлява една неопределена във времето имуществена престация. В случая не се касае до това да се извърши еднократно нещо определено по смисъла на чл. 17 ЗН и то след смъртта на завещателя, а до вменяване на едно дългосрочно, за неопределено време и обем престиране на грижи и издръжка, т.е. завещателят има очакването за материално-възмездна престация от страна на приобретателя, което изключва приложението на чл. 17 ЗН и води до нищожност на завещанието. Това е така, тъй като разпореждането, с което завещателят вменява в задължение на сина му да го гледа, т.е. да се грижи за него и да го издържа, е условие, което изцяло прави завещанието нищожно, тъй като противоречи на същността на завещанието като безвъзмезден акт.

С оглед горните съображения Окръжен съд – Варна е приел, че С. С. не е станал собственик на идеалните части, притежавани от баща му А. С. А. от имотите, предмет на делбата, по силата на извършеното нотариално завещание. Поради тази причина не е разгледал евентуалните възражения на ищците по чл. 30 ЗН.

Като е съобразил разпоредбите на чл. 5-9 ЗН, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е определил съделителите и техните квоти от съсобствените имоти.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулират следните въпроси, за които твърдят, че са разгледани от въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона:

1. Безвъзмездният характер на завещанието условие ли е за неговата действителност;

2. Следва ли мотивът на завещанието да се отъждествява със съдържащата се в него тежест;

3. Приложим ли е по отношение на нотариалното завещание общият принцип за тълкуване на правните сделки, съгласно който недействителността на допълнителното съдържание (тежест, условие) на сделката не влече задължително недействителността на цялата сделка.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Д. Ж. А. и Б. Ж. А., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното по-горе тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

В правната доктрина и съдебната практика завещанието се определя като едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след смъртта. При него, като едностранна сделка, за разлика от договорите, няма размяна на блага между две страни, няма насрещна престация, а само едната страна предоставя облага. Предвид този едностранен и безвъзмезден характер, мотивите на завещанието, изразени в съдържанието му, имат важно значение за разкриване волята на завещателя и за преценка дали разпореждането е в границите на закона. А мотивите могат да са различни - да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да се поощри, да се прояви щедрост, да се осигури нуждаещият се, да се накаже безотговорният - това са съображения, които разкриват моралния интерес на завещателя от съставяне на завещанието, неговите цели и подбуди. Във всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от конкретните условия на живот и отразява моралните и материални потребности на личността на завещателя. Безвъзмездният характер не означава, че завещанието не може да има възнаградителен характер. Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание е именно благодарствен и той съответства на закона и на добрите нрави. Едно завещание може да е обусловено от няколко свързани или отделни мотива, които заедно предопределят волята на завещателя. Разпоредбата на чл. 42, б. „в“ ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави.

Настоящият съд споделя установената практика на ВКС, обективирана, напр. в: решение № 122/03.06.2013 г. по гр. д. № 902/2012 г., решение № 25/16.05.2016 г. по гр. д. № 5043/2015 г., ІІ г. о. и визираните в тях множество други съдебни актове, че е налице нищожност на завещание съгласно чл. 42, б. „в“ ЗН, когато волята на завещателя е мотивирана единствено от желанието да бъде гледан и издържан до края на живота си той (или трето лице), тъй като това е несъвместимо с безвъзмездния характер на завещанието.

В подкрепа на горното разбиране е и ТР № 2/21.01.2025 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му, не е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН; в такъв случай при тълкуване волята на завещателя не може да се приеме, че е налице единствен мотив за съставяне на завещанието, който противоречи на закона поради нарушаване принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане.

В настоящия казус, след тълкуване волята на завещателя, отразена в процесното завещание, въззивният съд е направил обоснован извод, че мотивът то да бъде направено не е да се надари С. С.; то не и израз на благодарност за вече положени грижи, а представлява акт на разпореждане срещу насрещна възмездна престация за бъдещи грижи и издръжка, което противоречи на безвъзмездния характер на завещанието. Ето защо е заключил, че последното е нищожно. Тъй като така приетото от въззивния съд е съобразено с трайната съдебна практика, която не се налага да се изменя или осъвременява, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина е неотносим, доколкото в случая не е прието, че процесното завещание е с тежест. Видно от решението, Софийски градски съд е заключил, че с тежестта по смисъла на чл. 17 ЗН завещателят следва да вменява на бенефициера да извърши някакво действие след смъртта му, а не приживе, както е в настоящия казус.

Третият въпрос предполага, че вмененото на С. С. от завещателя и негов баща А. А. задължение да се грижи за него и го издържа до края на живота му представлява допълнително, несъществено съдържание. Това не отговаря на изложените от въззивния съдебен състав решаващи съображения, че става дума за изрично изразен мотив на завещателното разпореждане (т.е. причината за съставянето му), както и на законовите разпоредби. Съгласно чл. 42, б. „в“ ЗН мотивът на завещателното разпореждане, когато е противен на закона, на обществения ред и на добрите нрави, води до нищожност на същото. Следователно самият законодател е придал съществено значение, от гледна точка действителността на акта, на изразения в завещателното разпореждане мотив.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Пълномощникът на ответниците по касационната жалба Д. А. и Б. А. - адвокат А. А., има право на общо 2500 лв. адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, във връзка с подаването на отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, определено съгласно чл. 2, ал. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,