Определение № 6003 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2223/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение № 409 от 08.04.2024 г. по гр. дело № 2750/2023 г. на Софийският апелативен съд /САС/, постановено по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. С него е потвърдено решение № 2659 от 23.05.2023 г. по гр.д. №14905/2021 г. на Софийски градски съд /СГС/, с което в полза на ищеца М. П. М. е присъдено обезщетение в размер на 15 000 лв. за претърпените от него вреди вследствие на повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл. 196а НК вр. чл. 196, ал. 1, т. 2 НК вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, предл. второ НК вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, по което е оправдан с присъда от 16.09.2016 г. постановена по НОХД №1674/2014 г. на СГС. Искът е отхвърлен в останалата му част до пълния претендиран размер от 26 000 лв. Решението се оспорва в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. Според Прокуратурата размерът на присъденото обезщетение е прекомерно висок спрямо характера и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В изложение към жалбата се позовава на противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради непосочване на конкретното значение, което има всяко едно от установените по делото обстоятелства за определяне размера на дължимото обезщетение, както и несъобразяването му с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Формулираните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се свеждат до материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ и задължението на съда да обоснове преценката си след обсъждане на всички конкретно установени обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и то като вземе предвид само онези от тях, за които е доказано, че са пряка последица на незаконното обвинение. По делото е постъпил писмен отговор от М. П. М., чрез процесуалния му представител адв. И. К., в който се поддържа становище за неоснователност на жалбата и се претендират разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Същата не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения: По въпроса относно приложението на установения в чл. 52 ЗЗД критерий /в материалноправен и процесуалноправен аспект/ са дадени принципни указания в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., както и при отговор на същите въпроси в постановени по реда на чл. 290 от ГПК множество решения на ВКС – напр. реш. № 532 от 2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., ІІІ г. о., реш. № 377 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г., ІV г. о., реш. № 149 от 2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., ІІІ г. о., реш. № 344 от 2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., ІV г. о., реш. № 150 от 2013 г. по гр. д. № 1367/2012 г., ІІІ г. о., реш. № 267 от 2014 г. по гр. д. № 820/2012 г., ІV г. о., реш. № 292 от 2014 г. по гр. д. № 3435/2014 г., ІІІ г. о. и др. Твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обаче не се установява във връзка с поставените правни въпроси. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Затова в мотивите си съдилищата трябва да посочат конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Тази преценка не липсва в обжалвания акт. От мотивите към въззивното решение е видно, че при формиране на волята си Софийският апелативен съд е преценил всички установени правнорелевантни факти и ги е оценил съобразно вътрешното си убеждение за тяхното значение. Взети са предвид общият период на наказателното преследване спрямо ищеца, който е бил приблизително пет години и десет месеца, считано от момента на задържането му до постановяването на окончателния съдебен акт; вземането на най-тежката мярка за неотклонение спрямо него - „задържане под стража” за период от осем месеца; липсата на данни за публично разгласяване на случая; наличието на обсъдените гласни доказателства относно твърдените в исковата молба претърпени неимуществени вреди; тежестта на повдигнатото му обвинение по реда на НК от гледна точка на разясненията, дадени в чл. 93, т. 7 НК; социално-икономическите условия в страната в този период. Подчертано е, че по делото не се установява влошаване на здравословното състояние на ищеца вследствие на задържането му под стража. В същото време е отчетен фактът, че ищецът е прекарал осем месеца в следствения арест, поради наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, което увеличава интензитета на търпените болки и страдания. Съдебни решения по уважени искове на същото или друго основание, при които размерът на обезщетението за неимуществени вреди е различен предвид различните обстоятелства, които съдът задължително взема предвид, поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, ако такъв не е изрично привързан към определени указани предпоставки на преценката съгласно установената вече практика.В установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК понастоящем трайно е изтъквано,че аналогичните случаи следва да се обезщетяват равностойно и за сходните случаи съдът да има равна мяра ,което изискване следва и от съдържанието на обществения критерии за справедливост.Нарушение в тази насока в случая не се констатира и не се обосновава с приложените към изложението на касатора решения на ВКС.Така например,решение № 38 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2720/2019 г., IV г.о. касае хипотеза, в която производството е продължило 3,5 г., който срок е преценен като разумен, а наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ също е била наложена за по-кратък срок; в реш. № 50073 от 22.06.2023 г. по гр. д. № 3257/2022 г., III г. о. е отчетено при по-силен интензитет на търпените болки и страдания,че при наложена осем месеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, размерът на присъденото обезщетение следва да бъде увеличен от касационната инстанция;в реш.№ 60277 от 06.01.2022 г. по гр. д. № 9/2021г.,IV г. о. е съобразено, че за престъплението, за което ищецът е бил обвинен се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години, а наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ е изменена в „домашен арест“, мерки търпени малко повече от три месеца.Върховният касационен съд многократно е разяснявал в практиката си необходимостта да се съобразяват особеностите на всеки отделен случай – решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г., III г. о., решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г.,III г. о и др. Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани от касатора. Съображенията му по съществото си се свеждат до оплаквания за неправилност на извършената оценка на събрания доказателствен материал с оглед значението му за размера на справедливото обезщетение и неговото определяне съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.Тази преценка е предоставена на вътрешното убеждение на съдебния състав, разглеждащ делото, а контролът върху нейната обоснованост може да бъде проверяван единствено при разглеждане на жалбата по същество в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като предпоставките за допускане до касационно обжалване не се обосновават При този изход на делото следва да бъдат присъдени поисканите от ответника разноски за адвокатска защита, които съгласно представен с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 008828 възлизат на 2 030 лв. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.