Определение № 28 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3200/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № СД-05-01-4615/5.08.2020 г., подадена от Г. М. Ш., П. М. Д., П. И. Й. и Г. И. Р., чрез адвокат Д. Б., срещу решение № 122 от 3.07.2020 г. по гр. д. № 280/2020 г. на Окръжен съд – Сливен, с което е потвърдено решение № 205/17.02.2020 г. по гр. д. № 1723/2018 г. на Районен съд – Сливен за отхвърляне на предявените от Г. М. Ш., П. М. Д., П. И. Й. и Г. И. Р. срещу Г. Ж. Ш., М. П. Д., Л. А. П. и М. С. Т. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, както следва: за признаване за установено по отношение на Г. Ж. Ш., че ищците са собственици на 2/3 ид. ч. от процесните имоти; за осъждане на М. П. Д. да предаде на ищците владението на 2/3 ид. ч. от нива от 3.620 дка, трета категория, местност „М.”, имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място]; за осъждане на Л. А. П. да предаде на ищците владението на 2/3 ид. ч. от нива от 6.579 дка, четвърта категория, местност „П.”, имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място] войвода; за осъждане на М. С. Т. да предаде на ищците владението на 2/3 ид. ч. от нива от 6.000 дка, четвърта категория, местност „Г.”, имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място], както и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт № 150, том I, peг. № 2648, дело № 125/2018 г. по описа на нотариус Н. С., peг. № 123 в регистъра на Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията под вх. peг. № 1202/2.03.2018 г., акт № 80, том IV, дело № 613/2018 г. Решението е постановено при участието на Ж. Д. Ш. – трето лице помагач на страната на М. П. Д.. По отношение на установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към установеното от първоинстанционния съд. Окръжен съд – Сливен е приел, че не е спорно, че с решение № 393/8.12.1998 г. по преписка № 03871 по описа на ОСЗ - Сливен на наследниците на Г. Ж. М. в землището на [населено място] са възстановени: нива от 4.691 дка, местност „П.”, имот № * по плана за земеразделяне; лозе от 0.999 дка, местност „П.”, имот № * по плана за земеразделяне; нива от 4.000 дка, местност „Г.”, имот № * по плана за земеразделяне; нива от 3.999 дка, местност „З.”, имот № * по плана за земеразделяне и нива от 6.000 дка, четвърта категория, местност „Г.”, имот № * по плана за земеразделяне. С решение № 497/23.12.1999 г. по преписка № 09208 по описа на ОСЗ - Сливен на наследниците на Г. Ж. М. са възстановени четири броя ниви, един брой пасище, мера и един брой ливада, находящи се в землището на [населено място], общ. С., измежду които и нива от 3.620 дка, трета категория, местност „М.”, имот № * по плана за земеразделяне. С решение № 519ЖВ/17.04.2000 г. по преписка № 25528 по описа на ОСЗ - Сливен на И. Г. Ш., М. Г. Ш., С. Р. Ш. и Г. Ж. Ш. е възстановена земеделска земя - нива от 6.579 дка, четвърта категория, местност „П.”, имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], общ. С.. На 1.03.2018 г., с нотариален акт № 150, том I, peг. № 2648, дело № 125/2018 г. по описа на нотариус Н. С., peг. № 123 в регистъра на Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията под вх. peг. № 1202/2.03.2018 г., акт № 80, том IV, дело № 613/2018 г., Г. Ж. Ш. е признат за собственик на основание наследство и давностно владение на следните земеделски земи: нива от 6.579 дка, четвърта категория, местност „П.“, имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място] войвода; нива от 3.620 дка, трета категория, местност „М.”, имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място] и нива от 6.000 дка, четвърта категория, местност „Г.”, имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място]. На 6.03.2018 г., с нотариален акт № 155, том I, peг. № 2785, дело № 129/2018 г. по описа на нотариус Н. С., peг. № 123 в регистъра на Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията под вх. peг. № 1282/7.03.2018 г., акт № 122, том IV, дело № 655/2018 г., Г. Ж. Ш. и съпругата му Ж. Д. Ш. са продали на М. П. Д. нива от 3.620 дка в землището на [населено място]. На 8.03.2018 г., с нотариален акт № 159, том I, peг. № 2885, дело № 132/2018 г. по описа на нотариус Н. С., peг. № 123 в регистъра на Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията под вх. peг. № 1312/8.03.2018 г., акт № 143, том IV, дело № 673/2018 г., Г. Ж. Ш. и съпругата му Ж. Д. Ш. са продали на Л. А. П. нива от 6.579 дка в землището на [населено място]. На 9.03.2018 г., с нотариален акт № 164, том I, peг. № 2946, дело № 136/2018 г. по описа на нотариус Н. С., peг. № 123 в регистъра на Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията под вх. peг. № 1342 от 9.03.2018 г., акт № 164, том IV, дело № 691/2018 г., Г. Ш. и съпругата му Ж. Д. Ш. са продали на М. С. Т. нива от 6.000 дка в землището на [населено място]. Въззивният съд е обсъдил твърденията на ищците (въззивници пред него), че Г. Ж. Ш. не е придобил по давност техните идеални части от имотите и те са собственици на 2/3 ид. ч от същите. Изложил е, че владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи вещта като своя (animus domini). При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. При съсобствеността права на собственост върху една и съща вещ се притежават от две или повече лица, а количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ. идеални части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на правопораждащия факт (правна сделка, придобивна давност и др.), от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т.е. упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло чужда вещ я държи като собствена, то на още по-силно основание това се предполага и за идеалните части от нея. Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Посочил е, че в случая в тежест на предявилите исковата молба е да оборят изводите на нотариуса в нотариалните актове относно принадлежността на правото на собственост. Заключил е, че липсват данни и доказателства по делото, от които да може да се направи убедителен и категоричен извод, че към момента на издаване на констативния нотариален акт за собственост на Г. Ж. Ш. върху процесните поземлени имоти по наследство и давностно владение не е била настъпила придобивна давност в негова полза. Приел е, че Г. М. Ш., П. М. Д., П. И. Й. и Г. И. Р. не са ангажирали доказателства, които да оборят тезата, че Г. Ж. Ш. не е превърнал със своите едностранни действия държането във владение; не са ангажирани доказателства, че предявилите исковата молба или някой от тях по явен и недвусмислен начин е показвал отричане владението на Г. Ж. Ш.. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено при несъобразяване със събраните доказателства и с константната практика на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Считат, че с атакувания от тях съдебен акт съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, тъй като по въпроса по прилагане на института на придобивната давност относно съсобствени недвижими имоти решението не е съобразено с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, а именно, че придобивната давност започва да тече в полза на някой от съделителите от момента, в който този съсобственик по несъмнен начин е довел до знанието на останалите съсобственици, че превръща държането на техните идеални части във владение за себе си. Излагат, че за да постанови обжалваното решение в този му вид, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство не са оборили законовата презумпция по чл. 69 ЗС, като не са установили в хода на производството, че към момента на съставяне на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка не е била настъпила придобивната давност за ответниците. Сочат, че съдът не се е съобразил с обстоятелството, че страните са от кръга на наследниците, призовани към наследяване на земеделските земи, предмет на производството и в тази хипотеза следва да се приложат задължителните за съдилищата указания, дадени в цитираното тълкувателно решение, като съдът е трябвало да изследва от кой момент и по какъв начин ответникът е превърнал държането във владение, тъй като в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. По този въпрос се позовават и на константната съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 4/20.02.2013 г. по гр. д № 418/2012 г., ІІ г. о. и решение № 236/18.11.2013 г. по гр. д. № 2810/2013 г., І г. о. Считат, че като не се е съобразил с неприложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС в настоящия казус, съдът е постановил очевидно неправилно решение. Постъпили са отговори на касационната жалба от Г. Ж. Ш. и М. П. Д., в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса, формулиран в изложението и уточнен от касационната инстанция съгласно правомощията й в този смисъл по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, относно прилагането на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от наследяване, като постановено в противоречие с постановките на ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,