Определение № 3113 от 19.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3465/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Щ. П. Ш. чрез адв. З. срещу определение № 1225 от 22.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1308/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 3732/27.03.2023 г. по гр. д. № 1291/2023 г. на Районен съд – Пловдив за отказ за освобождаването на лицето, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, от внасяне на държавни такси и разноски по производството.

В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено с освобождаване на ищцата от такси и разноски в производството по делото.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, състав на трето гражданско отделение, приема следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че доходите на молителката (от пенсия в Р България – 440 лв. и социална помощ, получавана от САЩ – 514 долара, при курс на долара спрямо лева от около 1. 80 лв.) възлизат общо на около 1 365 лв. месечно; че тя е в напреднала възраст (78 г.) и здравословното й състояние е свързано с възможни допълнителни разходи за здравни услуги и медикаменти за лечение извън обичайните за тази възраст и здравословно състояние. С оглед на тези данни в атакуваното определение е направен извод, че понасянето на дължимата за производството по предявения иск за отмяна на дарение на недвижим имот държавна такса (с оглед цената му, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с т. 2 ГПК – данъчната оценка на имота), е в материалните възможности на ищцата. Преценката за това е основана на съотношението между имущественото състояние на молителката при установения по – горе месечен доход и цената на иска, респ. държавната такса за разглеждането му.

В изложението към частната касационна жалба се поставят въпроси, за които страната твърди да са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС и на задължителната такава – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Преценката на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК следва ли да се изчерпва само с оглед на конкретното задължение за заплащане на държавна такса при образуване на делото или трябва да се съобрази доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските по цялото производство?“;

2. „Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК – по отделно и в тяхната съвкупност, при преценката за наличие на основание за освобождаване на държавна такса и каква е тежестта на всяко от тях? Какъв следва да е обхвата на преценката на съда за липса на достатъчно средства на страната да заплати държавната такса в производството? Изводът за наличие на достатъчно средства може ли да се основава само на факта, че лицето получава доход около средния за страната?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС с оглед постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК и обобщава формулираните под № № 2 и 3 в изложението.

3. „При определяне възможностите на едно лице за плащане на държавна такса следва ли да се съобразят обстоятелствата във всеки конкретен случай при съпоставка на доходите му със статистическите данни за линията на бедност, за минималните средства за издръжка на лице в определена възраст, респ. стойността на необходимата издръжка на живот?“ – питането е уточнено и конкретизирано от ВКС.

По въпросите се поддържа отклонение с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, обективирана с ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с определение № 60 от 09.02.2022 г. по ч. т. д. № 2327/2021 г. на ВКС, II т. о., определение № 15 от 14.01.2021 г. по ч. т. д. № 2079/2020 г. на I т. о., определение № 62 от 18.02.2021 г. по ч. гр. д. № 261/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 137 от 07.04.2021 г. по ч. гр. д. № 402/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 41 от 29.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4901/2019 г. на ВКС, IV г. о., определение № 155 от 7.04.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 173/2020 г. на ВКС, II т. о., определение № 442 от 19.12.2013 г. по ч. гр. д. 7440/2013 г. на ВКС, IV г. о. определение № 603 от 2.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2139/2014 г., II т. о., определение № 573 от 12.07.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 230/2011 г., II т. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 564/2010 г., II т. о., определение № 496 от 10.07.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2492/2013 г., II т. о. и определение № 305 от 15.06.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 335/2009 г., III г. о. и др.

Допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Касационен контрол се допуска и служебно при вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт – чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК (вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Така касационният съд следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на въззивните съдебни актове, преценката за което ще се извърши при произнасяне по същество на подадената касационна жалба.

Поставените въпроси осъществяват общо основание за селектиране на частната касационна жалба, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция относно преценката на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, наличието на които в случая е отречено и искането, основано на този текст - отхвърлено. Макар да е налице общо основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК питанията не удовлетворяват специалното основание на визираната разпоредба, тъй като не се установява отклонение на даденото от въззивния съд разрешение по тях с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, която се сочи и прилага от касатора. Според тази съдебна практика, изразена както по обвързващ съдилищата начин – с тълкувателно решение (вж. разясненията, дадени с т. 12 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС), така и в актове постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, вкл. и на които страната се позовава (вж. определение № 137 от 07.04.2021 г. по ч. гр. д. № 402 / 2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 473 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3775/2019 г. на ВКС, III г. о., определение № 315 от 30.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2664/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 435 от 9.11.2020 г. по ч. гр. д. № 2234/2020 г. на ВКС, III г. о., определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на ВКС, I г. о. и др.), основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретното задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по делото, а и доколкото страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноски за цялото съдебно производство. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането за освобождаване. В случая втората съдебна инстанция е извършила дължимата преценка на конкретните обстоятелства от кръга на посочените в ал. 2 на чл. 83 ГПК и обосновано е приела, че месечният доход на ищцата – молител в производството в общ размер на около 1 365 лв. (формиран от два източника – пенсия и социална помощ от чужбина) позволява същата да понесе финансовата тежест от внасяне на държавната такса за производството по иска за отмяна на дарение на недвижим имот (с данъчна оценка към предявяването на исковата молба от 41 890. 30 лв. съгласно приложеното удостоверение), предвид съотношението между двете величини. Макар да не е посочен конкретният размер на дължимата по бюджета на съдебната власт такса (от 418. 90 лв.) в обжалваното определение е извършена съпоставимост на двете цифри (размер на задължението спрямо установеното финансово състояние на молителя), в резултат на което е заключено, че плащането на таксата е във възможностите му. Действително, внасянето на държавна такса е само едно от перата съдебни разноски, които молителят би понесъл в хода на исковото производство. В случая обаче, при декларираните от ищцата данни за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК въззивният съд е извършил дължимата тяхна преценка и е извел решаващия мотив, че към момента на искането за освобождаване ищцата разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на държавната такса по делото и молбата й не следва да се удовлетворява. Следва да се отбележи, че по искането за освобождаване от разноски в производството липсва произнасяне.

В обобщение, с постановяване на обжалваното въззивно определение съдът не се е отклонил от трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което отсъстват предпоставки за селектиране на жалбата на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Воден от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,